Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата И. П. П. срещу решение № 1031 от 27. 04. 2018г. по в. гр. дело № 2074/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. С това въззивно решение е потвърдено решение № 689 от 02. 02. 2017г., допълнено с решение № 2055 от 30. 03. 2017г., постановени по гр. дело № 16931/2015г. на Софийски градски съд, Първо г. о., 15 състав, в частта им, в която на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. с чл. 189, ал. 1 ЗЗД е развален договор за продажба от 13. 03. 2008г., обективиран в нот. акт № 48, том 1, рег. № 819, дело № 42/2008г., с който ответницата И. П. П. е прехвърлила на ищеца К. В. Д. магазинно помещение № 1, с идентификатор.. ....................., находящо се на първи ет. във вх. „Д“ на.. ........, [улица], първа част,[жк], [населено място], със застроена площ от 24.66 кв. м.; на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 1 ЗЗД ответницата П. е осъдена да заплати на ищеца Д. сумата 14 326 лв. – платена цена по разваления договор за продажба от 13. 03. 2008г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 1 150. 18 лв. – съдебно – деловодни разноски пред първата съдебна инстанция. Със същото обжалвано въззивно решение е отменено горепосоченото първоинстанционно решение в отхвърлителните му части и вместо него е постановено ново решение, с което на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 189, ал. 1 ЗЗД ответницата П. е осъдена да заплати на ищеца Д. сумата 164. 46 лв. – разноски по сключването на разваления договор за продажба от 13. 03. 2008г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 189, ал. 1 ЗЗД ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 35 399 лв. – договорна компенсаторна неустойка при евикция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 3 566. 52 лв. – съдебно – деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради липса на правен интерес от исковете, които са преждевременно предявени, тъй като тя не е обвързана със сила на пресъдено нещо да признае права на трети лица върху процесния магазин. Навежда също и че то е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закoн и поради необоснованост, тъй като не са обсъдени всички приети по делото относими доказателства и доводи на страните, като не е съобразено правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, и не са приложени правилно нормите на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, като по този начин не е бил осигурен справедлив и равнопоставен процес. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който всички предявени искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба касаторката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът-купувач не носи ли доказателствена тежест да установи пълно и главно, а не вероятно, при предявен иск за разваляне на договор за прехвърляне на вещни права по чл. 189, ал. 1 ЗЗД, че продавачът не е собственик на продадената вещ?“, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 80 от 03. 05. 2018г. по гр. д. № 2560/2017г. на IV г. о., в решение № 261 от 26. 10. 2012г. по гр. д. № 1872/2010г. на IV г. о, в решение № 294 от 13. 10. 2011г. по гр. д. № 1515/2010г. на III г. о. и в решение №162 от 17. 06. 2013г. по гр. д. № 1317/2012г. на III г. о.; 2. „Отразяват ли се обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ на постановеното решение по спора за нищожност на транслативния договор между Министрество на отбраната /МО/ и КФ „Алесс-Петров и с - ие” върху придобитото право на собственост на ответницата П., след като праводателите й ЕТ „Петко Т. П.“ и майка й Р. А. П. са закупили имота с нот. акт № 38, т. 115, н. д. № 23096 на 10.09.1993г., т. е. преди вписването на исковата молба на МО, извършено на 09. 11. 1993г., и установено ли е със СПН, че правото на собственост принадлежи на третото лице /МО/?“; 3. „Нищожен ли е сключеният договор на 10. 09. 1993г. с нот. акт № 38, т. 115, н. д. № 23096, след като съдебното решение има действие по отношение на правоприемниците само ако правоприемството е настъпило след възникване на СПН?“; 4. „Активно материално легитимиран ли е купувачът да иска разваляне на сключения между страните договор за продажба по чл. 189, ал. 1 ЗЗД, когато правата на собственост на продавача не са отречени със съдебно решение, ползващо се със СПН, а с установителни искове по отношение на третото лице - МО, е признато само, че сключените договори с ответниците, между които не са праводателите на касаторката, са нищожни, но не и че МО е собственик на спорния имот?“, които три въпроса са разрешени според касаторката в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 153 от 01. 12. 2017г. по гр. д. № 1691/2017г. и в решение № 270 от 06. 07. 2015г. по гр. д. № 5923/2014г. на IV г. о.; 5. „Когато между страните са договорени кумулативно условията, различни от предвидените в правните норми, при които се дължи обезщетение за вреди при иска по чл. 189 ал. 1 ЗЗД, налице ли е отклонение от императивно правило или е израз на свободата на договаряне, поради което следва ли да са налични всички елементи от уговореното, вкл. „реална евикция“, а не евентуална евикция, за да е основателно искането за присъждане на неустойка или е достатъчно в една част да се приложат диспозитивните правни норми, а в друга – постигнатите уговорки в договора?“; 6. „Следва ли да се приеме, че са налице условията за евентуална евикция, след като заповедта на МО за изземване на имота е била отменена с окончателно решение на ВАС, и съдебното решение, на което се позовава купувачът, е постановено между други страни и СПН не касае ответницата?“; 7. „Налице ли е евентуална евикция, ако претендираното от третото лице право на собственост е било установено в процес, в който страните по сделката, чието разваляне се иска, не са участвали и решението по този процес няма СПН спрямо тях?“, които три въпроса счита, че са разрешени в противоречие с решение № 270 от 06. 07. 2015г. по гр. д. №5923/2014г. на ВКС, IV г. о.; 8. „При определяне действителността на договорна неустойка поради накърняване на добрите нрави, следва ли да се вземе предвид само съответствието й с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно, че отговаря на нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции или следва да се съобрази и критерия за справедливост, както и обстоятелството, че се касае за компенсаторна неустойка?“, и 9. „При преценка за прекомерност на неустойката следва ли да се съобразят настъпилите към момента вреди и обстоятелството, че не е налице нито реална, нито евентуална евикция?“, които два последни въпроса са разрешени в противоречие с ТР № 1/15. 06. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Релевира и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Счита последното за евентулно недопустимо като постановено по недопустима искова молба, с която са предявени преждевременно искове по чл. 189, ал. 1 ЗЗД, без да е установено по несъмнен начин, че ответницата не е собственик на магазина, както и поради това, че договорената неустойка се дължи при реална евикция. Намира атакуваното решение за очевидно неправилно досежно извода на апелативния съд, че ответницата е обвързана от СПН на влязлото в сила решение, с което договорът от 21. 12 1991г. е прогласен за нищожен в исков процес, в който нейните праводатели не са участвали и нямат качеството правоприемници по смисъла на чл. 298, ал. 2 ГПК, както и досежно извода, че действителността на неустоечната клауза се съсредоточава само в това дали тя отговаря на предвидената в закона цел, без да се изхожда от гражданската справедливост при договарянето й.

Ответникът по касационната жалба - К. В. Д. не подава отговор на същата.

С определение № 211 от 17. 05. 2019г. по гр. дело № 3720/2018г. производството по настоящото дело е спряно, на основание чл. 292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2019г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение №1/2019г. по тълк. дело № 1/2019г. на ОСГТК на ВКС е обявено на 02. 07. 2021г., следователно пречките по движението на настоящето производство са отпаднали и същото следва да бъде възобновено.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима. Не са налице обаче релевираните от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Предявени са обективно съединени искове с правни основания чл. 87, ал. 3 вр. с чл. 189 ЗЗД за разваляне на сключения между страните договор за продажба на недвижим имот от 13. 03. 2008г.; чл. 55, ал. 1 вр. с чл. 189 ЗЗД за връщане на платената продажна цена по този договор в размер на 14 326 лв. и на разноските по сключването му в размер на 164. 46 лв. /нотариална такса и такса вписване/ и чл. 92, ал. 1 вр. с чл. 189 ЗЗД за заплащане на договорената компенсаторна неустойка при евикция в размер на 35 399 лв..

За да постанови атакуваното решение, Софийски апелативент съд е приел за установено, че с договор от 21. 12. 1991г., МО е продало на КФ „Алесс-Петров и с-ие” процесния магазин, който на 10. 09. 1993г. е продаден от събирателно дружество „Алесс-Петров и с-ие” на Петко Т.П вписан като едноличен търговец „Петекс-П. П”, по време на брака му с Р. А. П., на която впоследствие процесният имот е поставен в изключителен дял при прекратяването на брака с влязло в сила на 02. 12. 1994г. решение. На 19. 10. 1995г. Р. П. е дарила процесния магазин на ответницата И. П. – нейна дъщеря, която на 13. 03. 2008г. го е продала на ищеца К. Д. при договорена и платена цена от 14 326 лв. /при данъчна оценка на имота от 14 325. 60 лв./ и при налична договорна клауза, според която при съдебно отстранение на купувача и при всякакво неизпълнение на главното задължение на продавача за прехвърляне на собствеността, продавачът дължи освен връщане на платената продажна цена и заплащане на неустойка в размер на 35 399 лв.. С решение № 40 от 22. 08. 2013г. по гр. д. № 305/2012г. на ВКС, IV г. о., договорът за продажба на процесния магазани, сключен между МО и КФ „Алесс-Петров и с-ие” на 21. 12. 1991г., е обявен за нищожен поради противоречие със закона и МО е признато за собственик на процесния имот по предявения ревандикационен иск в неговата установителна част, по искова молба на МО срещу събирателното дружество и неговите съдружници, вписана на 09. 11. 1993г. в имотния регистър по партидата на събирателното дружество. По това дело частният правоприемник на събирателното дружество по договора за продажба от 10. 09. 1993г. и последващите частни правоприемници, включително ищецът, не са били привлечени като страни. С писмо от 28. 08. 2015г., МО е поканило ищеца да освободи в 30 - дневен срок процесния имот, след изтичането на който е издало заповед от 30. 11. 2015г. на основание чл. 80а ЗДС за изземването му, която заповед е отменена с влязло в сила решение на ВАС от 17. 07. 2017г. по адм. д. № 5805/2017г..

Въззивният съд е заключил въз основа на гореустановените правнорелевантни факти, че съществуват вещни права на трето за спора лице - МО върху процесния магазин, т. е. че е налице евентуална евикция на ищеца. Посочил е, че според чл. 86 ЗС, редакция след ДВ, бр. 31/1990г., има законова забрана за придобиване по давност на вещ, държавна или общинска собственост до 31. 12. 2022г. /спиране на давностния срок/, изключваща възможността ответницата да е могла да придобие или да е придобила процесния имот на оригинерно основание – придобивна давност. Поради това е приел за неоснователно възражението на П., че е прехвърлила правото на собственост по процесния договор на ищеца поради това, че го е придобила по давност. Счел е, че тя не е изпълнила основното си задължение по процесния договор за продажба от 13. 03. 2008г. - да прехвърли правото на собственост върху продаваната недвижима вещ, което обстоятелство обуславя основателността на предявения конститутивен иск за разваляне на договора. Посочил е, че по силата на чл. 189, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД при евентуална евикция, като установената по делото, продавачът е длъжен да върне на купувача платената от него цена, както и разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта, като за другите вреди отговаря според общите правила за договорно неизпълнение. Счел е, че обемът на отговорността на продавача при евикция се предпоставя от това дали купувачът е бил добросъвестен, т. е. дали е знаел по време на продажбата за правата на трети лица, в случая дали е знаел за вписаната искова молба, по партидата на първия купувач на имота /събирателното дружество/, с която МО е предявило иска за нищожност на договора за продажба на процесния магазин от 1991г.. От установените в процеса обстоятелства: извършената проверка по партидата на ответницата в имотния регистър и отсъствието на заявени вещни права спрямо процесния имот от трети лица; вписването на исковата молба за нищожност на договора от 21. 12. 1991г. след 10. 09. 1993г. – датата, на която първият правоприемник - събирателното дружество е продало магазина на П.Т. П.; вписването на тази искова молба само по партидата на събирателното дружество; неконституирането на П.Т.П. и последващите правоприемници като страни в исковия процес за нищожност на първия прехвърлителен договор от 21. 12. 1991г. и признанието на ответницата в отговора на исковата молба, че при извършената проверка за вписвания и тежести по партидата на нейния прехвърлител, при нотариалното изповядване на сделката, такива не са били установени, т. е. за нейната добросъвестност, въззивният съд е направил извод, че ищецът - купувач също е бил добросъвестен, т. е. към момента на сключване на процесния договор за продажба не е знаел и не е могъл да се уведоми за заявените от третото лице - МО противопоставими му вещни права. С оглед на това е счел за основателни претенциите за връщане на продажната цена и разноските по сключването на процесния договор до пълните им предявени размери. Намерил е за основателна и претенцията за договорна компенсаторна неустойка, регламентирана в пункт 3 от процесния договор за случаите на неизпълнение от страна на продавача на задължението му да прехвърли вещното право на собственост на купувача, вкл. при евентуална евикция. Счел е по направените от ответницата възражения, че клаузата за договорна неустойка не е нищожна поради накърняване на добрите нрави с оглед правилото на чл. 20а ЗЗД и съответствието й с присъщите за този институт обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и не е прекомерна предвид волята на страните за плащането й в уговорения размер, който да обезщети всички предвидими към момента на сключване на договора вреди при евикция на купувача. Посочил е, че да се признае за основателно възражението за прекомерност на неустойката, ще доведе до нарушаване еквивалентността на размера на насрещните престации, които страните взаимно си дължат след развалянето на договора.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Установяването или не на осъществена или евентуална евикция по исковете за разваляне на неизпълнения от продавача договор за продажба и за връщане на платената цена и разноски по сключването му, както и за обезщетяването на вредите от неизпълнението при евикция в размера на договорената неустойка, е въпрос от значение за основателността на исковете, но не и за тяхната допустимост. При неустановяване на евикция, вкл. евентуална, те следва да бъдат отхвърлени като неоснователни поради неосъществяване на една от предпоставките за възникване на претендираното спорно материално право по чл. 189 ЗЗД. В тази хипотеза исковете нито са преждевременно предявени, доколкото договорно неизпълнение е налице и при евентуална евикция, когато правата на трети лица не са признати със сила на пресъдено нещо, от която да са обвързани страните, нито са лишени от правен интерес от търсената защита поради това, че третото лице – собственик на процесния магазин не разполага с титул, ползващ се със сила на пресъдено нещо по отношение на ищеца. Не са осъществени и другите процесуални предпоставки за недопустимост на исковете. Поради това не е реализирано основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

Първият поставен от касаторката въпрос за вида доказване, което ищецът – купувач следва да проведе по иск за разваляне на договор за продажба поради неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост върху вещта и за приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК, дори да осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, вкл. с цитираната в касационната жалба. В посочените от жалбоподателката решение № 80 от 03. 05. 2018г. по гр. д. № 2560/2017г. на ВКС, IV г. о., решение № 261 от 26. 10. 2012г. по гр. д. № 1872/2010г. на IV г. о, решение № 294 от 13. 10. 2011г. по гр. д. № 1515/2010г. на III г. о. и решение №162 от 17. 06. 2013г. по гр. д. № 1317/2012г. на III г. о. е споделено безпротиворечивото и трайно разбиране в практиката на ВКС, че по иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот в хипотезата на чл. 189 ЗЗД, ищецът носи тежестта за доказване на факта на неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост върху вещта поради права на трети лица, като доказването следва да е пълно и главно. Приемайки, че е налице евентуална евикция спрямо ищеца поради установено право на собственост върху процесния магазин в полза на трето лице – МО, което е продължило да бъде собственик на вещта и след прехвърлянето й с договора от 21. 12. 1991г. в полза на КФ „Алесс-Петров и сие”, заради нищожност на този договор поради противоречие със закона /чл. 9а Указ № 463/1950г. за създаване на жилищен фонд към МНО отм. /, САС не е извел вероятностен извод, а категоричен фактически извод, базиран на установените по делото факти въз основа на приетите доказателства. Посочил е, че нищожността на договора от 1991г. има за последица невъзможността на първия и последващите приобретатели на имота, вкл. на ищеца, да придобият правото на собственост върху имота, защото всички разпоредителни сделки с него нямат вещно - транслативен ефект. Поради това ответницата не е могла да прехвърли правото на собственост, което самата тя не е придобила нито въз основа на договора за дарение от 19. 10. 1995г., нито въз основа на придобивна давност, на каквато се е позовала, при което носи отговорност за евикция на купувача при условията на чл. 189 ЗЗД. Правата на третото лице – МО върху процесния магазин са установени от доказателствата в процеса, поради което изводът на въззивния съд за налична евентуална евикция е направен при съблюдаване на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и съответства на разрешенията в цитираната практика на ВКС. Поради това по първия въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

От поставените от касаторката горепосочени втори, трети, четвърти, шести и седми въпроси може да бъде изведен и преформулиран, съобразно правомощията на касационната инстанция според т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, следния правен въпрос: Може ли да бъде уважен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 вр. с чл. 189 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот поради евикция на купувача, ако той и продавачът не са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, с което е признато право на собственост на трето лице върху същия имот, поради това, че те не са участвали като страни по делото и поради това, че праводателят на продавача и неговият праводател са закупили имота преди подаването на исковата молба по делото, по което е признато правото на собственост на третото лице?. Този въпрос удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като е от значение за изхода на конкретния правен спор, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС /решение № 424 от 24.01.2012г. по гр. д. № 1872/2010г. на ІV г. о., решение № 261 от 26.10.2012г. по гр. д. № 390/2012г. на ІІ г. о., решение № 162 от 17.06.2013г. по гр. д. № 1317/2012г. на ІІІ г. о., решение № 270 от 06. 07. 2015г. по гр. д. № 5923/2014г. на IV г. о., решение № 156 от 20.02.2020г. по гр. д. № 548/2019г. на ІІІ г. о. и др./. Според последната, съгласно чл. 188 ЗЗД, продавачът отговаря, ако трето лице има права върху продадената вещ, които може да противопостави на купувача в две хипотези. В първата хипотеза третото лице е предявило правата си чрез иск /ревандикационен или установителен иск за собственост/ и купувачът е отстранен от вещта, която е купил, въз основа на влязло в сила съдебно решение, обвързващо го със сила на пресъдено нещо досежно признатото право на собственост на третото лице - налице е осъществена евикция. Във втората хипотеза правата на третото лице са предявени чрез иск, по който все още не е постановено решение, или не са предявени, но могат във всеки момент да бъдат заявени чрез иск и противопоставени на купувача, при което вещта не е отнета от купувача, но съществува реална заплаха това да се случи - налице е евентуална евикция. Законът не прави разлика между осъществена и евентуална евикция, тъй като и в двете хипотези се касае за пълно неизпълнение или неточно изпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост, поради налични права на трето лице, противопоставими на купувача - вече реализирани или които ще се реализират в бъдеще. Купувачът може да развали договора за продажба и да търси обезщетение за вредите от неизпълнението му и когато вещта все още не му е отнета, но съществува реална заплаха от това. Такава заплаха е налице винаги, когато трето лице притежава правото на собственост върху продадения имот, понеже то може по всяко време да поиска вещта си. Изцяло в съответствие с константната практика на ВКС, е изводът на въззивния съд за наличието на евентуална евикция по отношения на купувача – ищец. Последният не е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 40 от 22. 08. 2013г. по гр. д. № 305/2012г. на ВКС, IV г. о., с което е прогласена нищожността поради противоречие със закона на договора за продажба от 21. 12. 1991г., с който МО е продало на КФ „Алесс-Петров и с-ие” процесния магазин, и е признато за установено, че МО е собственик на този магазин. Това е така, защото към момента на подаване на исковата молба по горепосоченото дело, което е станало между 05. 10. 1993г. и 09. 11. 1993г. /видно от отбелязването върху исковата молба за дата на съставянето й и за дата на вписването й – стр. 14 – 17 от първоинстанционното дело/, процесният магазин е бил вече продаден на 10. 09. 1993г. от събирателно дружество „Алесс-Петров и с-ие” на П. Т. П., вписан като едноличен търговец „Петекс-П. П”, а по делото страни са били само МО, събирателното дружество и неговите съдружници. Настоящите ищец и ответница, както и праводателите им: П. Т. П., действащ като ЕТ „Петекс-П. П” и Р. А. П., не са участвали като страни по него. Тъй като прехвърлянето на процесния магазин от събирателното дружество в полза на П. Т. П., действащ като ЕТ „Петекс-П. П”, е станало преди подаване на исковата молба от МО, частните правоприемници на ответниците по нея, не са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Правилото на чл. 298, ал. 2 ГПК се отнася само до правоприемство, настъпило след подаване на исковата молба. Всъщност САС не е приемал, че ищецът и ответницата са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по исковете на МО срещу събирателното дружество и неговите съдружници. Този въпрос е и ирелевантен към предмета на настоящия спор, доколкото според гореизложеното, законодателят в чл. 189 ЗЗД отдава правно значение не само на осъществената, но и на евентуалната евикция като условие за разваляне на договора за продажба и за реализиране на отговорността на продавача за неизпълнението. В същия контекст ирелевантно е и обстоятелството, че заповедта на МО за изземване на процесния магазин е отменена с влязло в сила решение на ВАС, доколкото е налице реална заплаха МО да предяви собственическите си права спрямо имота чрез иск срещу последния му приобретател – ищеца. Поради отсъствието на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване по горепосочения правен въпрос.

Поставеният пети въпрос от касаторката, който се свежда до това дали процесната договорна компенсаторна неустойката за вреди при евикция е договорена само за осъществена, или и за евентуална евикция, при съобразяване с приложимите норми на чл. 189 ЗЗД и чл. 20а ЗЗД, не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото отговорът му изисква обсъждане на установените конкретни правнорелевантни факти по делото, запознаване със съдържанието на процесния договор за продажба и тълкуване на волята на страните по него досежно неустоечната клауза. Той касае фактическите, а не правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение, поради което не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Само за пълнота следва да бъде посочено, че процесната неустоечна клауза, която е договорена с цел да обезщети предвидимите вреди при евикция на купувача /осъществена или евентуална/, съобразно общите правила за договорно неизпълнение, към които препраща и нормата на чл. 189, ал. 1, изр. последно ЗЗД, без да е нужно те да бъдат доказвани, не противоречи на императивно правило и е изцяло в границите на свободата на договаряне на страните по смисъла на чл. 9 ЗЗД.

Осмият въпрос досежно нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави е обуславящ за изхода на спора по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, т. е. удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол. Не е налице обаче наведеното допълнително такова - противоречие между приетото от въззивния съд разрешение по него и задължителното разрешение в цитираното от касатора ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Съгласно т. 3 от горепосоченото ТР № 1/2010г. нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на примерно посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не е нищожна неустойка само заради това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, ако преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Ето защо преценката за нищожност на договорна неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да почива единствено на извод за надхвърляне на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитора. Такава преценка е извършил САС в атакуваното решение, съобразявайки, че договорената продажна цена по процесния договор е близка до данъчната оценка на имота, при което очакваните вреди към момента на сключването му при евикция на купувача се съотнасят с договорения размер на неустойката, при положение, че изпълнението на процесното задължение не е обезпечено по друг начин. Не е без значение и компенсаторния характер на неустойката, уговорена в абсолютна стойност, чиято функция е да обезщети в пълен размер вредите от евикцията.

Формулираният девети въпрос е относим към фактите, а не към приложимото право по спора, поради което не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това преценката по възражението на ответницата за прекомерност на договорната неустойка е съобразена с горепосоченото ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, т. 3, тя е конкретна и държи сметка за съотношението между престациите, които страните ще си разменят след разваляне на договора, т. е. основана е на разбирането за съответност на договорения размер на неустойката и действителните вреди от неизпълнението. Поради това не е налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е осъществена и наведената от касаторката очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, касаеща квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Тя е обоснована с неустановеността със сила на пресъдено нещо на правата на третите лица при евентуална евикция на купувача и с приложението на разбирането за гражданска справедливост при преценката на действителността на неустоечната клауза, които релевирани от жалбоподателката обстоятелства не са в състояние да обусловят и обикновена неправилност на съдебения акт.

На основание изложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. дело № 3720/2018г. по описа на ВКС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1031 от 27. 04. 2018г. по в. гр. дело № 2074/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: