Производството е по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е въззивното решение на Софийския градски съд, ІV-Б състав от 05.08.2011 г., постановено по гр. д.№ 3547/2008 г., с което е отменено решението от 11 юни 2008 г. по гр. д.№ 1375/2005 г. на Софийския районен съд, ГК, 46 състав, в частта за осъждане на С. М. М. с ЕГН [ЕГН] и И. М. П. с ЕГН [ЕГН] и двете с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] да предадат на [фирма], с адрес: [населено място], [улица], на основание чл. 108 ЗС, владението на недвижим имот-представляващ апартамент. .., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения със застроена площ 75.71 кв. м. и мазе №. .. и в частта, в която в тежест на ответниците са възложени разноски над размера от 159.62 лв., съответно над размера от 300 лв.-адвокатско възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт и вместо това е постановено друго за отхвърляне исковете в частта относно искането за предаване на владението на същия недвижим имот.

Недоволен от въззивното решение е касаторът-ищец [фирма], представляван от адвокатите Д. Б. и Б. В., които го обжалват в срока по чл. 283 ГПК като счита, че е неправилно поради противоречие с материалноправните и процесуалноправни норми и е необосновано понеже не е съобразено, че не е собственик, нито титуляр на право на строеж на отчуждения от И. К. П. терен, а процесния имот е оборотно жилище, предоставено според съда на основание чл. 22, б.”а” ЗНО отм. временно до предаване на определения в обезщетение имот, който не е построен. Твърдят, че при липса на настанителна заповед и след отмяната на ЗНО е приложен чл. 238 ЗЗД, при което след преобразуването на държавна фирма „Редки метали” и преминаване на собствеността на процесния апартамент на тях предполагаемия договор за наем е бил прекратен. Претендират за направените по делото разноски.

Процесуалният представител адвокат Д. Б. поддържа жалбата и по съображения, изложени в писмена защита.

От ответниците по касация И. М. П. и С. М. М., представлявани от адвокат Б. М. е постъпило становище /има характер на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК/ за неоснователност на жалбата.

Процесуалният представител адвокат Б. М. поддържа оспорването на касационната жалба тъй като ищецът е купил имот с тежест и преди преобезщетяване имотът следва да се ползва от наследниците.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, ищецът се легитимира като субект на правото на собственост на процесния имот в качеството си на правоприемник на преобразуваната държавна фирма „Редки метали” Б., в чийто баланс е бил включен имотът и която е имала право да управлява и стопанисва последния /арг. и от чл. 1, ал. 1 от ПМС № 201/93 за прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, уреждащ и разясняващ вещноправните последици на преобразуването/. Ответниците са били настанени в имота в приложение на нормата на чл. 13 ал. 2 ЗНО отм. вр. чл. 3 ППЗНО отм. - като членове на семейството на настанения техен праводател М. С. П.. Настаняването от което ответниците черпят права, е извършено на основание чл. 22 б.”а” ЗНО отм. вр. чл. 102 ЗТСУ отм. - временно до предаване на правоимащия, комуто отчужденият собственик е прехвърлил права, на определения като обезщетение имот. Прекратителното условие, за настаняването обаче не е осъществено, тъй като отстъпеният в обезщетение имот, чийто собственици по силата на наследствено правоприемство /чл. 5, ал. 1 ЗН/ са ответниците, не е построен и предаден /по силата на чл. 103 ал. 1 ЗТСУ отм. правото на собственост върху имотното обезщетение се прехвърля със заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм., макар и имотът да не е построен/, за което е налице и висящо административно производство по реда на § 9, ал. 1 ПРЗУТ. Поради това съдът е обосновал извод, че ответниците държат процесния имот на основание, противопоставимо на ищеца. Възражението им за придобивна давност е счел за неоснователно поради непровеждане на доказване на фактическото упражняване на право на собственост в т. ч. с намерение да се свои вещта, през периода от време, по-дълъг от 10 години от датата на подаване на исковата молба /чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗС вр. чл. 11б, б.”б” ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Съобразил е и, че в периода 1951 г. до 1990 г. не могат да се придобиват по давност вещи-социалистическа собственост, от 1990 г. до 1996 г. тази забрана важи за вещ, която е държавна или общинска собственост /чл. 86ЗС, в съответните редакции за двата периода/, а след влизане в сила на 01.06.96 г. на ЗДС и С. забраната се отнася за веки публична държавна и общинска собственост /арг. чл. 7 ЗДС и чл. 7 ЗОС/. В подкрепа на горния извод е посочил и това, че праводателят на ответниците и самите ответници са искали да закупят имота, предмет на исковете, което е зачел като индиция за това, че не са своили имота, нито са манифестирали такова поведение спрямо собственика му-ищцовото дружество. В обобщение е приел, че предявените искове следва да се отхвърлят в частта по искането за предаване на владението върху имота.

С определение № 553 от 06.07.2012 г., постановено по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите „кой е приложимият нормативен акт за уреждане отношенията между ищеца и ответниците във връзка с наемното правоотношение – ЗНО отм. или ЗЗД и „какви са преобразуващите последици за наемното правоотношение за процесния имот след прехвърлянето на същия в патримониума на ищеца от Д. „Р.” и след приватизацията на [фирма]”.

Касационната жалба е редовна и допустима.

Разгледана по същество се явява неоснователна.

Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че прекратителното условие за настаняването не е осъществено понеже отстъпеният в обезщетение имот, чийто собственици по силата на наследствено правоприемство съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН са ответниците по спора, не е построен и предаден по силата на чл. 103, ал. 1 ЗТСУ отм. правото на собственост върху имотното обезщетение се прехвърля със заповедта по чл. 100 ЗТСУ отм., за което е налице и висящо административно производство по реда на § 9, ал. ПРЗУТ. В този смисъл приетото влязло в сила на 15.05.2009 г. решение от 20.03.2009 г. на Софийския градски съд, ІІІ-Г административен състав, постановено по гр. д.№ 3727/2004 г. с което е отменен мълчалив отказ на кмета на Столична община да се произнесе по искането на И. М. П. вх. №..../..... г. за обезщетяване чрез отстъпване на недвижим имот, съответстващ на имота, с който е бил обезщетен наследодателя й като преписката е върната на Столична община за произнасяне, а общината е задължена да издаде заповед за изпълнение на влязла в сила заповед по чл. 100 ЗТСУ отм. при спазване процедурата по чл. 103, ал. 5 ЗТСУ отм.

Представените решения на Върховния касационен съд за противоречива практика касаят различна фактическа обстановка:

Решение № 202 от 16.11.2009 г. по т. д.№ 384/2009 г. на ІІ-ро търговско отделение е постановено по обективно кумулативно съединени искове с правно основани ечл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратен договор за наем и лихва за забавено плащане;

Решение № 196 от 02.07.2010 г. по гр. д.№ 2989/2008 г. на ІV-то гражданско отделение с обективно съединени искове по чл. 108 ЗС във връзка с чл. 17а З отм. и чл. 59 ЗЗД, и

Решение № 365 от 08.07.2010 г. по гр. д.№ 939/2009 г. на същото отделение е по иск за обезщетение за ползване на апартамент, за който след отмяна на ЗНО е приложим ЗЗД.

Обжалваното въззивно решение при това положение не е постановено в противоречие с посочената съдебна практика.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на І-во гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

решението на Софийския градски съд от 05.08.2011 г., постановено по гр. д.№ 3547/2008 г. по описа на VІ-Б въззивен състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: