ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3373
гр. София, 13.12.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1057 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], и ответника “О. Б. БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 82/06.02.2024 г. по в. т.д. № 789/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение от 24.04.2023 г. по т. д. № 676/2021 г. на Софийски градски съд, е осъден ответникът да заплати на ищеца на основание чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.) сумата от 78 087,46 лева, представляваща стойност на неразрешени платежни операции, извършени на 15.11.2016 г. със средства от разплащателна сметка с титуляр ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, ведно със законната лихва от 15.04.2021 г. до окончателното й плащане, и сумата от 34 946,94 лева - мораторна лихва за периода 17.11.2016 г. – 15.04.2021 г., като е отхвърлена претенцията за горницата за главница до 156 174,93 лева и за лихва до 69 893,89 лева.
С касационната жалба на ищеца “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД се атакува въззивното решение в отхвърлителната част, като се въвеждат оплаквания за неговата недопустимост и съответно неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съдебен акт е недопустим поради нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса по чл. 6, ал. 2 ГПК, тъй като решаващият състав се е произнесъл по непредявено възражение/насрещен иск относно размера на предполагаемия дял на ищеца в общото имущество, придобито от ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, и неправилно е приел, че с горницата над 50% от търсената сума същият би се обогатил неоснователно за сметка на другия участник в обединението. Добавя се, че този извод е и необоснован поради неизвършването на анализ за определяне на подлежащата на разпределение стойност след приспадане на сторените разноски за водене на общите дела на обединението. Същите доводи се релевират и във връзка с оплакването за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение. Според касатора ищец, въззивното решение е очевидно неправилно, защото заключението на САС за липса на възможност за възстановяване на неразрешената трансакция по сметката на титуляра поради закриването й, не отговаря на събраните по делото доказателства, сочещи на прехвърляне на банковата сметка в “ОББ” АД при преобразуването на “Сибанк” ЕАД, а и възстановяването на сумата по същата сметка е алтернативна възможност. Излагат се аргументи, че сумите, възстановени от неразрешени банкови трансакции на единия съдружник, нямат характер на новопридобито от обединението имущество и не подлежат на разпределение. Посочват се разноски, свързани с воденето на общите дела в гражданското дружество, постъпления от дейността му, както и неразрешени според касатора банкови операции, постъпили по сметката на “Сънидей” ЕООД – втория съдружник в обединението. Оспорват се мотивите на въззивния съд, че ако на ищеца бъде възстановена пълната стойност на неразрешените трансакции, той би се обогатил за сметка на другия съдружник. Аргументира се тезата, че всеки от съдружниците в гражданското дружество е активно легитимиран да претендира в пълен размер вземане, произтичащо от договор, сключен от името на обединението, но за сметка на членовете му – в случая рамковия договор за разкриване и водене на банкова сметка, по който страни са участниците ДЗЗД – “Сънидей” ЕООД и “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД. Изтъква се, че в тази хипотеза банката отговоря за цялата стойност на неразрешената платежна операция, независимо от вътрешните уговорки за дялово разпределение между лицата. Иска се отмяна на въззивното решение в отхвърлителната част и уважаване изцяло на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ищец релевира доводи за допуск до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно очевидна неправилност. Основава искането си и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с която не е формулиран конкретен правен въпрос. Поддържа и наличие на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като поставя следните въпроси:
1. Питане относно “процесуалната легитимация и правото на член на обединение по ЗЗД, което е прекратено, да претендира за вземания придобити за обединението по време на неговото функциониране”.
2. “Възниква ли активна солидарност за банката при разкриване на сметка на обединение, по което страни са две или повече физически или юридически лица?”.
3. Дали “неперсонифицираното дружество е допустим титуляр на банкова сметка, предвид че съгласно легалната дефиниция такъв може да бъде само юридическо или физическо лице?”.
4. “Какви са правните последици при прекратяване на обединение по ЗЗД в светлината на последващо предявяване на дължимото към съдружниците, придобито за прекратеното обединение?”.
5. “Ако член на обединението има основателен иск за възстановяване на извършени от другия съдружник неразрешени банкови трансакции, с които последният очевидно се е обогатил неоснователно, то има ли правото съдружника, извършил неправомерните трансакции да получи възстановяване по реда на чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.), съгласно който в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на неразрешената платежна операция и когато е необходимо, възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция?”.
6. “В случай, че съдружник в обединение по ЗЗД, извършил неразрешените банкови трансакции, е привлечен качеството си на трето лице помагач на банката в производство, свързано с претенция за възстановяване на неразрешена банкова трансакция предявена от другия съдружник в консорциума и не предяви иск съгласно чл. 225 ГПК, съгласно който третото лице, което има самостоятелни права върху предмета на спора, може да встъпи в делото, като предяви иск против двете страни, следва ли да получи дял от евентуално възстановената стойност на неразрешените трансакции?”.
7. “По какъв начин може да бъде обективно установено в иск, предявен по реда на чл. 57 ЗПУПС (отм.), подобно неоснователно обогатяване и предпоставка ли е това за частично възстановяване на неразрешената трансакция, което по своята същност винаги е неразрешена в своята пълнота и цялост?”. Задава се и “въпрос относно възможността съдът, без да е изрично сезиран с възражение за неоснователно обогатяване от страна по делото и без да е предявен насрещен иск срещу ответника, служебно да се произнесе по въпроса за неоснователност на иска поради възможно нарушение на чл. 55 или съответно чл. 59 от ЗЗД?”.
8. “Възможно ли е неправосубектното гражданско дружество, което не притежава собствено имущество, да бъде титуляр на банкова сметка, предвид легалната дефиниция за титуляр/платец, която ограничава субектите до физически или юридически лица?”.
9. “Следва ли банковите сметки, разкрити на името на обединение по ЗЗД, да се тълкуват като сметки на отделните юридически или физически лица членове на обединението и ако да, какви права би имал всеки съдружник до момента на прекратяване на обединението или излизане от договорното съдружие и съответно след прекратяване/напускане?”.
10. “При наличие на неразрешена банкова трансакция, извършена неправомерно от един от съдружниците преди прекратяване на съсобствеността между членовете на обединението, как и на кого би следвало да бъде възстановена сумата по тези банкови операции и на кого?”.
11. “Допустимо ли е при установяване на неразрешена банкова същата да бъде възстановена от банката само частично и не представлява ли същото отклонение от общностното право закрепено в член 73, ал. 1 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО?”.
12. “Представляват ли сумите възстановени от банка при доказана неразрешена банкова трансакции новопридобито съсобствено имущество между съдружниците в гражданското обединение и ако да, как следва да бъдат те разпределени при наличието на виновно поведение от съдружник в обединението извършил тези трансакции и при прекратен договор за консорциум?”.
13. “Как следва да бъде определен делът на всеки съдружник в гражданско обединение при прекратяването му и следва ли първо да бъдат възстановени разноските сторени от всеки съдружник, ведно с дължимите лихви, ако това е изрично уговорено в договора за създаване на обединението?”.
С касационната жалба на ответника “ОББ” АД и допълнението към нея се атакува въззивното решение в осъдителната част с оплаквания за неговата недопустимост и съответно неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Релевира се, че въззивният съдебен акт е недопустим като постановен по нередовна искова молба, който порок не е отстранен и във въззивното производство, и поради разглеждането на непредявен иск за присъждане на мораторна лихва, във връзка с който не е внесена и дължимата държавна такса. Оспорва се като неправилен изводът на решаващия състав на САС, че банката е допуснала извършването на неразрешени платежни операции, който, според касатора, е направен само въз основа на подписания спесимен. Изтъква се, че съдът не е обсъдил сключения договор за онлайн банкиране от 04.07.2016 г., договорените в него условия по отношение на промяна в ползването на услугата, както и наведените от банката възражения във връзка с представителството на ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ” по повод откритата банкова сметка, а обсъдените доказателства са превратно тълкувани. Като несъответстващо на нормата на чл. 51, ал. 3 от ЗПУПС (отм.) се определя заключението на въззивната инстанция, че подписаният на 13.10.2016 г. спесимен представлява изрично споразумение между платеца и доставчика на платежни услуги, както и че със същия е ограничена представителната власт на представляващия гражданското дружество. Подчертава се, че по този начин на спесимена е придадено значение, каквото не е предвидено нито в закона, нито в Наредба № 3 на БНБ. Изразява се несъгласие с мотивите на апелативния съд, че този документ е задължавал банката служебно да предприеме действия във връзка с ограничаване правата на избрания представител на гражданското дружество, като се счита, че банката няма законово задължение за такава промяна. Акцентира се, че в случая е сключен договор за онлайн банкиране, в който избраният управител на ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ” - Х. К. Х., е оправомощен ползвател на услугата. Същият представлява обединението съгласно договора за създаване на обединението и вписаните в регистър Булстат обстоятелства. Отбелязва се, че ищцовото дружество не твърди и не доказва да са предприети действия за промяна на условията за ползване на онлайн банкирането. Обобщава се, че процесните платежни операции, извършени посредством онлайн банкирането и от оправомощения ползвател на тази услуга - Х. К. Х., са разрешени по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗПУПС (отм.). Претендира се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него се релевира допуск до касация на обжалвания съдебен акт поради вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – разгледани недопустими искове, както и поради очевидна неправилност по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – с твърдението, че изводите на САС не почиват на житейската и правна логика предвид събраните доказателства и вписваните в публичен регистър обстоятелства, а на спесимена са придадени правни последици, които не са предвидени нито в закона, нито в договореното с банката.
Искането за достъп до касация се основава и на чл. 280, ал. 1, т. 1, съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:
1. “Вписаните в регистър Булстат обстоятелства по отношение представителството на гражданското дружество може ли да бъдат изменени с подписване на спесимен, без това да се предшества от промяна на договора за създаване на гражданско дружество?”.
2. “Длъжен ли е съдът да зачете вписаните в регистър Булстат обстоятелства и сключения договор, при разглеждане на въпроса е или не е налице валидно изявление при извършване на платежните операции?”.
3. “Доколко подписан спесимен може да бъде противопоставен на вписаните в публичен регистър обстоятелства, както и договореното между съдружниците в гражданското дружество представителство пред трети лица?”.
4. “Разрешени ли са платежни операции, извършени от избрания за управител на гражданското дружество, тогава когато тези операции са извършени от него и по уговорения с банката начин?”.
Третото и четвъртото питане са повторени в допълнението към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
5. “Вписаните в регистър Булстат обстоятелства по отношение представителството на гражданското дружество, както и уговореното между съдружниците в гражданското дружество по отношение на представителството, противопоставими ли са на третите лица, когато влизат в договорни отношения с това дружество?”.
6. “Длъжен ли е съдът да зачете вписаните в регистър Булстат обстоятелства и уговорените условия с договора, сключен с банката по повод ползваната платежна сметка, и условията за ползване на онлайн банкиране, при разглеждане на въпроса е или не е налице валидно изявление при извършване на платежните операции?”.
7. Питане “за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка”.
Сочи се, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС - определение № 292/07.05.2020 г. по т. д. № 2027/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 1076/03.12.2012 г. по ч. гр. д. № 381/2012 г. на ВКС и решение № 1014/20.07.1999 г. по гр. д. № 338/1999 г. на ВКС, V г. о. Относно питанията, свързани с извършване на неразрешени платежни операции, се твърди отклонение от практиката на касацията - решение № 239/21.04.2017 г. по т. д. № 2733/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 1076/03.12.2012 г. по ч. гр. д. № 381/2012 г. на ВКС. По отношение на задълженията на въззивния съд като инстанция по същество се поддържа наличие на несъответствие на обжалвания съдебен акт с решение № 173/06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г. о., тъй като не са обсъдени всички доводи и възражения на страните. По отношение на въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се счита, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото в материята на гражданското дружество и неговото представителство в отношенията с трети лица, в частност с банките по повод ползване на платежни услуги и продукти (установяване на валидни отношения, без риск от противопоставяне на вътрешните отношения между съдружниците).
Всяка от насрещните страни оспорва искането за достъп до касация и подадената касационна жалба на другата като неоснователни.
В дадения срок не са постъпили отговори от третите лица помагачи на ответника – “Сънидей” ЕООД и Х. К. Х..
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД против първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените срещу банката осъдителни искове по чл. 57, ал.1 ЗПУПС (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е приел следната фактическа обстановка: не се спори по делото, че на 20.04.2016 г. между ищеца и третото лице – помагач на ответника “Сънидей” ЕООД е сключен договор за създаване на консорциум с наименование ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, по силата на чл. 3.1. от който участниците са упълномощили физическото лице - Х. К. Х., да представлява обединението при осъществяване на дейността му, както и да го задължава и да получава указания за и от името на всеки член на обединението; на 04.07.2016 г. между ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, представлявано от Х. Х., и “Сибанк” ЕАД (чийто правоприемник е ответника “Обединена българска банка” АД) е сключен договор за разплащателна сметка, с титуляр - гражданското дружество, като е даден и спесимен от подписа на лицето, което има право да се разпорежда със средства от сметката и да нарежда извършването на платежни операции - Х. К. Х.. На същата дата е сключен и договор за ползване на услугата “Сибанк онлайн”, с който дружеството е приело възможността да ползва предоставяните от банката услуги по електронен път, като в него упълномощен потребител на електронния канал, разкрит за интернет банкирането на титуляря ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, е физическото лице - Х. К. Х., на когото са предадени устройство за генериране на еднократна парола и ПИН-код. Безспорно е между страните и обстоятелството, че на 13.10.2016 г. пред служител на банката в офис в [населено място] е подписан нов спесимен на лицата, имащи право да се разпореждат със средствата от процесната банкова сметка - Х. К. Х. и Г. Л. Т., като е указан изрично начин на разпореждане и извършване на платежните операции – винаги заедно от двамата. Не е спорно и се установява от представеното към клиентското досие извлечение от сметка, че на 15.11.2016 г. - след съставянето и представянето на банката на спесимена за съвместно представителство, Х. Х. е наредил от банковата сметка чрез интернет банкиране следните платежни операции: четири превода с получател “Сънидей” ЕООД (на стойност от 25 855,92 лева, от 29 900 лева, от 29 900 лева и от 29 568,07 лева) и три с получател НАП (на стойност от 29 794,46 лева, от 118,38 лева и от 11 033,10 лева).
При тази фактическа установеност апелативният съд е преценил, че в конкретния случай между платеца и доставчика на платежните услуги - ответната банка, е налице изрично споразумение, съгласно което, считано от 13.10.2016 г., съгласието за извършване на платежните операции следва да бъде давано само заедно от двете физически лица, предоставили спесимени. Горното ограничение в представителната власт и начина на даване на съгласие и нареждане на платежните операции е изразено изрично пред банката и е достигнало до нея, тъй като представените по делото спесимени са приети от служител на банката в офис в [населено място]. Отчетено е, че онлайн банкирането е една допълнителна възможност за ползвателя на платежните услуги - платежен инструмент, поради което извършените чрез онлайн банкиране платежни операции от банкова сметка са същински такива и се подчиняват на правилата, установени за присъствените операции относно лицата, които имат право да ги извършват от името и за сметка на титуляря.
За неоснователно е намерено възражението на банката, че в случаите на онлайн банкиране не е налице изискване за представяне на спесимен от подписа на оправомощеното лице, тъй като такова разбиране не следва от нито една разпоредба на ЗПУПС, а и доколкото се явява допълнителна възможност, извършването на онлайн банкиране е предпоставено от наличие на валидно сключен договор за разкриване на банкова сметка, при която задължително следва да се посочи лицето, което има право да извършва платежни операции по нея от името и за сметка на титуляра, с представяне на образец от подписа на същото.
При това положение въззивният съд е стигнал до заключението, че процесните банкови трансакции са по естеството си неразрешени платежни операции по смисъла на чл. 57 ал. 1 ЗПУПС (отм.). Същите са извършени от лице, което няма право самостоятелно - със собствено волеизявление да извършва такива от процесната банкова сметка с титуляр ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, след направената на 13.10.2016 г. промяна в начина на оправомощаване за разпореждане (само заедно от посочените по-горе две физически лица). Добавил е, че поради това към посочената дата банката е била длъжна да съобрази новия начин на представляване на консорциума при извършване на операции от процесната разплащателна сметка, като преустанови онлайн достъпа на Х. Х. и евентуално предложи сключването на нов договор за онлайн банкиране с оглед настъпилите промени в представителството по отношение на релевираната банкова сметка. Добавил е, че съгласно чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.), доставчикът на платежната услуга е длъжен да възстанови сумата по неразрешената платежна операция по сметка на титуляра, но към момента това е невъзможно, тъй като същата е закрита.
Апелативният съд е приел, че уважаването на иска в пълния заявен размер би довело до неоснователно обогатяване на ищеца в качеството му на участник в гражданското дружество за сметка на останалите съдружници. Като е взел предвид, че съгласно чл. 2.1. на раздел II от договора за учредяване на ДЗЗД “МОНТАНА СКАЙ”, дяловете на съдружниците са равни, е намерил за основателни и е уважил исковете до размера на 1/2 от претендираните суми, а именно: 78 087,46 лева - за главница и 34 946, 94 лева - за мораторна лихва, а за разликата над тези суми е отхвърлил същите като неоснователни.
Настоящият състав намира, че се обосновава допуск до касация.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всеки от касаторите претендира директен достъп до касационен контрол поради вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. В случая не могат да бъдат споделени доводите на касатора ищец “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД за недопустимост на въззивното решение поради разглеждане на непредявено възражение/насрещен иск за дела на ищеца в общото имущество на обединението, доколкото това не се установява от съдържанието на постановения съдебен акт. Несъгласието на страната с извода на състава на САС относно основателността на претенция му в размер, съответен на неговия дял в гражданското дружество, представлява по същество оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон – основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, а не за неговата недопустимост. Аргументите на касатора ответник за нередовност на исковата молба и произнасяне от съда по непредявен иск не съответстват на данните по делото, тъй като с молба от 21.06.2021 г. (л. 47-49 от първоинстанционното дело) ищецът е уточнил претенцията за законна лихва от 69 893,89 лева за периода от 17.11.2016 г. до 15.04.2021 г. и е представил доказателства за внесена държавна такса. Така предявеният осъдителен иск се съдържа и в доклада на първата инстанция по делото, обективиран в определение от 09.05.2022 г., срещу който ответникът не е възразил. С оглед на горното и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не може да се обоснове хипотезата на чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.
Не е налице и поддържаната от всеки от касаторите “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касацията, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното от всеки от тях несъгласие с решаващата воля на въззивния съд, е налице оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. При това положение не се обосновава сочената хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация.
Следва да се разгледат исканията за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и покрива изискванията на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Формулираният от касатора ищец първи въпрос, за който се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не кореспондира с решаващата воля на апелативния съд, тъй като в обжалваното решение не е отречена процесуалната легитимация на съдружника в гражданското дружество, което вече е прекратено, да предяви иск по чл. 57, ал. 1 ЗПУПС (отм.). В случая ищцовата претенция е разгледана от въззивната инстанция по същество и е частично уважена. Поставените от касатора ищец втори, трети, четвърти, пети, шести, осми, девети, дванадесети и тринадесети въпрос са общотеоретични и не са обвързани от решаващата воля на въззивната инстанция. Предмет на делото не са правоотношенията между участници в гражданско дружество, нито последиците от прекратяването на обединението, нито е отречена възможността да се открие банкова сметка с титуляр такова дружество. Не е разглеждана от САС и претенция на втория съдружник в консорциума, конституиран в процеса като трето лице – помагач, за евентуално възстановяване на част от стойността на процесните банкови операции. Решаващият извод на въззивния съд, за да уважи предявените осъдителни искове в размер съобразно дела на ищеца, уговорен в договора за създаване на гражданско дружество, е, че в противен случай би се стигнало до неоснователното му обогатяване. С оглед на горното така формулираните въпроси не покриват изискването за правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол, което изключва и необходимостта от обсъждане на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставените от касатора ищец седми, десети и единадесети въпрос могат да бъдат обобщени и уточнени, съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като правно питане за материалноправната легитимация на съдружник в гражданско дружество да претендира в пълен обем вземане на обединението, произтичащо от договор с трето лице. Същото покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решение № 131/21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., и решение № 50171/09.01.2023 г. по т. д. № 1738/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., се приема, че при гражданското дружество правата и задълженията се придобиват от съдружниците, които действат в рамките на гражданското съучастие. Страни по сделките с трети лица не е гражданското дружество, а отделните съдружници. Ако съдружник е действал от името на всички останали участници в обединението, в качеството му на управител или като пълномощник, всички съдружници са кредитори и могат да упражняват правата по сключените от тяхно име и за тяхна сметка сделки. Активна (кредиторова) солидарност в отношенията между съдружниците в гражданското дружество и длъжника произтича от уговореното в договора. Наличието на цитираната практика на касацията, която не се обосновава от ищеца да се нуждае от осъвременяване, изключва по така формулираното питане приложение на релевирания допълнителен критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Предвид така формираната казуална практика на ВКС се налага извършване на преценка за съответствие със същата на въззивното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част по уточнения въпрос относно “материалноправната легитимация на съдружник в гражданско дружество да претендира в пълен обем вземане на обединението, произтичащо от договор с трето лице”, който покрива допълнителната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.
Поставените от ответната банка първи, втори, трети, пети и шести въпрос не са коректно зададени, тъй като решаващите изводи на апелативния съд са обосновани от предоставения спесимен на двете физически лица, а не от вписаните в регистър Булстат обстоятелства. Четвъртият въпрос предполага проверка на правилността на въззивното решение, доколкото съдържа предположение, че банковите операции са разрешени, което излиза извън правомощията на касационната инстанция във селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Ето защо, така формулираните от ответника питания нямат характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обусловят достъп до касационно обжалване. Липсата на общата предпоставка изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.
Поставеният от касатора ответник процесуалноправен въпрос е относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същият се явява релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна практика на ВКС, намерила израз в цитираното от ответника решение, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд като втора инстанция по същество е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. С оглед задължителната и константна практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на обжалвания от ответника въззивен акт по уточнения от касационния състав процесуалноправен въпрос “за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка при постановяване на решението си по чл. 235, ал. 2 ГПК”, което налага допускане на касационен контрол на въззивното решение и в тази част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Държавна такса се дължи от касаторите, за което следва да им бъдат дадени указания.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 82/06.02.2024 г. по в. т.д. № 789/2023 г. по описа на Апелативен съд – София.
УКАЗВА на всеки от касаторите “ЛЮКОС ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД и “О. Б. БАНКА” АД в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер от по 2 260,69 лева и в същия срок да представи по делото доказателства за това. При неизпълнение в срок на дадените указания касационното производство по съответната касационна жалба ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание, или при неизпълнение на същите в срок – на състава за прекратяване на делото в съответната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.