О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 135

София, 13.01.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 03.12.2025 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 1148/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба Л. Н. Н., чрез. адв. К. М., против решение № 238/14.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12551/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20046581/07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 17692/2020 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Л. Н. Н., че М. Н. И. и С. Н. А. са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] с площ на имота от 626 кв. м, находящ се в [населено място], район „К. п.“, заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ 18 кв. м., въз основата на наследствено приемство от Н. А. Н. и Г. Н. Н., придобили правото на собственост на основание давностно владение и е осъден Л. Н. Н. да предаде на М. Н. И. и С. Н. А. владението върху имота и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 111, том III, рег. № 11999, дело № 416 от 07.11.2019г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1.Кои са основните признаци, по които се индивидуализира един недвижим имот и кои са критериите, по които се определя дали два или повече недвижими имота са идентични? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 672 от 07.03.2011г. по гр. д. № 1584/2009г. на ВКС, I г. о.; решение № 842 от 02.12.2010г. по гр. д. № 2006/2009г. на ВКС. I г. о.; решение № 196 от 11.11.2015г. по гр. д. № 2495/2015г. на ВКС, I г. о. и решение № 47 от 21.07.2021г. по гр. д. № 2925/2020г. на ВКС, II г. о.

2. По въпроса за правомощията на съда служебно да назначава експертизи за установяване идентичността на недвижими имоти се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №121 от 14.06.2016 г. по гр. д.№ 6282/2015 г. на ВКС, I г. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Може ли съдът да обоснове правните изводи в решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Сочи се противоречие с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д.№ 505/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. д.№ 2435/2016 г. на ВКС, II т. о.; решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр. д.№ 2113/2016 г. на ВКС, I г. о.

4.Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? Задължен ли е решаващият съд, при преценка на събраните гласни доказателства, да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други ? Сочи се противоречие с решение № 176 от 28.05.2011г. по гр. д. № 759/2010г. на ВКС, II г. о.; решение № 700 от 28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на IV г. о. на ВКС; решение № 140 от 23.03.2010г. по гр. д. № 4755/2008г. на II г. о. на ВКС; решение № 131 от 12.04.2013г. по гр. д. № 1/2013г. на IV г. о. на ВКС; решение № 176 от 28.05.2011г. по гр. д. № 759/2010г. на II г. о. на ВКС; решение № 297 от 22.12.2014г. по гр. д. № 4004/2014г. на I г. о. на ВКС; решение № 700 от 28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на IV г. о. на ВКС; решение № 176 от 28.05.2011г. по гр. д. № 759/2010г. на II г. о. на ВКС; решение № 700 от 28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на IV г. о. на ВКС; решение № 65 от 16.07.2010г. по гр. дело № 4216/2008г. на IV г. о. на ВКС; решение № 79 от 12.07.2017г. по гр. д.№ 3244/2016г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60170 от 30.07.2021г. по гр. д. № 124/2021г. на ВКС, III г. о.

5.Какви са правните последици от изгубването на владението по смисъла на чл. 81 от ЗС, дали тези последици са само занапред или имат и обратна сила? Сочи се противоречие с решение № 73 от 09.07.2019 г. по гр. д.№ 3771/2018 г. на ВКС, II г. о.

6. Декларирането на недвижим имот и заплащането на данъци и такси за него достатъчно ли е да обоснове извод за упражняване на фактическа власт и изобщо на владение върху имота и обратно - незаплащането на данъци и такси може ли да обоснове извод, че не е налице упражняване на фактическа власт и изобщо владение върху имота? Поддържа се противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 136 от 11.05.2009 г. по гр. д. № 280/2008 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 639 от 02.10.2009 г. по гр. д. № 497/2008 г. на III г. о. на ВКС; решение № 88 от 27.07.2016 г. по гp. д. № 661/2016 г. на II г. о. на ВКС и решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр. д.№ 2871/2018 г. на II г. о. на ВКС.

От ответниците по жалбата М. Н. И. и С. Н. А., чрез адв. М. Б., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

С обжалваното решение въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение.

За да потвърди решението на районния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел за доказано, че ищците М. Н. И. и С. Н. А. са придобили собствеността върху спорния имот по наследство от родителите си Н. А. Н. и Г. Н. Н., които пък са придобили собствеността чрез упражнявано от 1969г. давностно владение.

Прието е за установено от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.09.1969 г. В. Н. Г. по мъж Т. e продала на Н. А. Н. правото на собственост върху реална част от 500 кв. м. от място в местност „Т.“, зад „З. п.“, при граници: на изток - военен път; на запад - И. И., на север - К., на юг - В. Г.. В договора е постигнато съгласие, че владението върху имота се предава на купувача в момента на подписването му, а при снабдяването с нотариален акт продавачът се задължава да дава съдействие за това.

Въззивният съд е приел, че договорът по съществото си е такъв по чл. 19 ЗЗД. За неоснователни са счетени доводите, че договорът не носи подписите на страните, както и на посочените в него двама свидетели. Изложени са мотиви, че е представен нотариално заверен препис на документа от 01.11.1970 г., в който наличието на подписи върху оригинала е удостоверен от нотариуса по реда на чл. 465, б. „б“ ГПК /отм./. Предвид датата на извършването му е прието, че заверката на преписа е осъществена чрез изготвяне на идентичен по съдържание на оригинала документ, а не чрез създаване на фотокопие и по тази причина в преписа не се съдържат фотокопия на подписите, а полагането им е обозначено с „/п/“ на мястото на подписите, положени в оригинала. Изготвянето на фотокопие не е възможно без техническо средство - копирна машина, употребата на каквито е разпространена в значително по-късен момент.

Н. А. Н. е починал на 23.01.1998г. и е оставил за наследници съпругата си Г. Н. Н. и децата си – ищците по делото М. Н. И. и С. Н. А.. С констативен нотариален акт з № 51, том VII, дело №579/91г. Г. Н. е призната за собственик на основание давностно владение на 1/2 ид. ч. от неурегулирано дворно място от 500 кв. м, съставляващо имот с планоснимачен номер 87, кадастрален лист 307 по плана на С. - „З. район“, м. С., при съседи: С. и И. Н., П. Ст. К., път, И. Цв. И., заедно с едноетажна къща от 30 кв. м. С този нотариален акт Г. Н., М. И. и С. А. са признати за собственици на останалата 1/2 ид. ч. от имота на основание давностно владение и наследство. Съдът е приел, че описаният в този нотариален акт имот е идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място].

За да направи извод, че имотът, описан в договора от 05.09.1969 г. е идентичен с имот № ***, описан в нотариален акт № 51 от 1991 г., въззивният съд е направил подробен анализ на събраните по делото доказателства. Позовал се е на съдебно - техническата експертиза, според която съседи на имот пл. № *** са: от изток: улица, имоти с № *** /от север/, ** /от запад/, *** и ***. Видно от извлечението от емлячния регистър, собственик на съседния имот пл. № *** е П. К., който е посочен като съсед на имота от север в договора от 08.09.1969г. и в нотариалния акт от 1991 г. На следващо място съдът е посочил, че от скицата към работния проект от 1979 г. се установява, че на запад имот № *** граничи с имота на И. И., който съсед на запад е посочен в договора от 05.09.1969 г. и в нотариалния акт. Този имот на И. И. е с пл. № *** по предходен кадастрален план. Имот № *** не фигурира в представеното извлечение от емлячния регистър, доколкото в него са посочени имоти с пл. № от *** нагоре. Източната граница на имот пл. № *** е път - видно от скицата към работния проект, тази към СТЕ и приложената такава на лист 46 от първоинстанционното дело. Път е описаната източна граница на имота в договора от 05.09.1969 г. и в нотариалния акт. Направен е извод, че по граници от три страни /изток, север и запад/ имотът, описан в договора от 05.09.1969г., съвпада с този по констативния нотариален акт от 1991 г., който пък е идентичен с процесния. Въззивният съд е констатирал, че по актуалните скици имотите са с площ, различна от описаната в договора от 1969 г. и в нотариалния акт от 1991 г., но площта на имота не е негов индивидуализиращ белег, а и в случая според вещото лице разликата в площта в различните документи се дължи на грешка, като няма твърдения, а и доказателства дворното място и къщата да са били точно измерени.

Съдът е посочил, че в представеното от ответника препис-извлечение от емлячния регистър за собственик на имот пл. № *** е вписан Н. А. Н. - точното изписване на имената е „Н. А. Н.“, въз основа на договор от 05.09.1969 г., който съвпада по дата с представения към исковата молба. Съдът е приел, че в документа не фигурира името Н. А. Н. /наследодател на ответника/ - не е това изписаното име, а освен това ответникът сочи, че описаният документ представлява договор за доброволна делба от 05.09.1969г., но не представя такъв. Според съда щом ответникът твърди какъв е видът на договора, то логично е да разполага с него или най-малко да излага твърдения да е бил запознат с този договор, както и за причината, поради която не е представен по делото, но такива отсъстват. Въззивният съд е посочил, че не е обвързан от фактическите изводи на друг състав при постановяване на решение по спор между ответника и трети лица, а и видно от мотивите на съдебните решения, по този спор не е бил поставян въпросът за точното име, вписано в регистъра - дали е Н. или Н..

Прието е за установено, че през 1979 г. на Н. А. Н. е издадено разрешение за изграждане на дворна чешма, като в документите имотът е индивидуализиран с адрес, но от скицата към работния проект е видно, че е идентичен с процесния. От представеното удостоверение от 21.01.1991 г., издадено от отдел „Финанси“, ОбНС „Красна поляна“, е прието за установено, че на името на Н. А. Н. е записан имот в [населено място], м. „С.“. Според въззивния съд обстоятелството, че имотът е индивидуализиран с различни адреси и местности - „С.“ или „Д. с.“, не означава, че се касае за различни имоти - разрешението е с приложена скица, а няма твърдения и доказателства, че лицето е имало друг имот в този район, поради което удостоверението касае процесния имот.

По горните мотиви, въззивният съд е счел за доказано, че от 1969 г. въз основа на предварителния договор от 1969г. наследодателите на ищците са установили фактическа власт върху спорния имот и са изградили процесната жилищна сграда в него. Намерението за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и с изтичане на 10 години са ги придобили по давност. Най - късно с издаването на констативния нотариален акт през 1991 г. е осъществено и позоваването на изтеклата придобивна давност.

За недоказани са счетени твърденията на ответника, че от 1969 г. фактическата власт върху имота се упражнява от неговите наследодатели, а впоследствие - от него. Въззивният съд е приел, че според показанията на доведените от ответника свидетели данни за осъществявано от него/негови възходящи владение има най-рано за период от 1994 г.

Съдът е посочил, че за упражняване на фактическа власт след 1994 г. и двете страни са ангажирали гласни доказателства, като след преценка на свидетелските показания с оглед на всички събрани по делото доказателства, следва извод, че показанията на доведените от ответника свидетели не доказват упражнявана от него/неговите наследодатели фактическа власт върху имота. На първо място съдът е отбелязал, че с оглед първоначалната защитна позиция на ответника /че семейството му владее имота от 1969 г./ липсват твърдения имотът да е завладян в периода след 1992 г., както и за обстоятелствата, при които този факт е осъществен. На следващо място според въззивния съд показанията на свидетелите на ищците се подкрепят и от представените от тях разписки, от които се установява, че в периода 2001г.- 2020 г. ищците и майка им са заплащали дължимите данъци за имота. Доказателства за платен данък ответникът представя едва за 2021 г., като представените от него документи не установяват да е упражнявал фактическа власт върху имота преди 2019 г. - всички са издадени след началото на 2019 г. Съдът е посочил, че свидетелите на ищците са съседи на имота и имат непосредствени впечатления от случващото се в него. Двамата познават ищците и майка им, споделят за конкретни случки. Св. И. Г. заявява, че е косил пътеката, давал на ищеца в заем косачката си. Свидетелят М. М. от 1997 г. притежавал съседен имот и понастоящем живее в него. През 2006-2007 г. между майката на ищците и свидетеля възникнал конфликт. Според св. М. през 2016-2017 г. лице, представило се с името Л. Н., оглеждало имота, заявявайки че е наследник на същия. Отворил и вратата на имота. След като майката на ищците престанала да посещава имота, там се нанесли наркомани. Според въззивния съд показанията на свидетеля М., изясняват логичното развитие на фактите - след като Г. Н. е престанала да посещава редовно имота, той бил обитаван от наркомани, а ищецът С. А. го е посещавал, за да бере плодове и не е предприел действия срещу посочените лица. След като майката на ищците е преустановила редовните посещения, имотът е имал вид на безстопанствен, което обяснява и появата на ответника в него през 2016-2017 г. Въззивният съд е приел, че от данните за наличието на спор между ответника и свидетеля М., както и от показанията на свидетеля Т. не може да се направи извод за заинтересованост на М.. Ответникът е подал жалба срещу свидетеля М. /а не обратното/ заради видеокамери в имота на последния, от което не следва автоматично предубеденост на М.. Фактът, че последният извършва сделки с недвижими имоти не води на извод за интереси към процесния, а твърденията на Т. са заключения на трети лица и не се подкрепят от доказателствата по делото.

По горните съображения въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По първия поставен правен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която индивидуализиращите белези на недвижимите имоти са тяхното местонахождение, вид, номер, площ и граници, като с основно значение са местоположението и границите; площта, видът и предназначението на имота са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация. В съответствие с тази практика въззивният съд, след анализ на събраните доказателства, е направил извод, че по граници от три страни /изток, север и запад/, имотът, описан в договора от 05.09.1969г., съвпада с този по констативния нотариален акт от 1991 г., който пък е идентичен с процесния. Въззивният съд подробно се е мотивирал, като е описал въз основа на кои конкретни доказателства прави извод за идентичност между границите, посочени в предварителния договор от 1969г. и нотариалния акт от 1991г. Съдът е посочил също, че обстоятелството, че имотът е индивидуализиран с различни адреси и местности - „С.“ или „Д. с.“, не означава, че се касае за различни имоти, тъй като разрешението за изграждане на дворна чешма от 1979г. е с приложена скица. Наред с това е приел, че доколкото няма твърдения и доказателства, че наследодателят на ищците е имал и друг имот в този район, следва, че удостоверението от 21.01.1991 г. се отнася за процесния имот. Т.е. въззивният съд е направил изводите си за идентичност на имота по договора от 1969г. и нотариалния акт от 1991г. при съобразяване с практиката на ВКС относно съществените индивидуализиращи белези на недвижимите имоти, като правилността на изводите му не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен въпрос. В посоченото от касатора решение №121 от 14.06.2016 г. по гр. д.№ 6282/2015 г. на ВКС, I г. о. е прието, че в т. 2 на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000 г. е дадено задължително тълкуване по въпроса за правомощията на съда /при действието на ГПК-отм. / служебно да назначава експертизи, като е прието, че допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда. Подобна хипотеза е налице, ако по делото има косвени данни за местонахождението на недвижим имот, с оглед на които може с голяма степен на вероятност чрез проследяване на промените в границите на имота да се приеме, че е налице /респективно не е налице/ идентичност с процесния имот, но извършването на преценка за наличие на идентичност от страна на съда е невъзможно с оглед конкретно притежаваните от съдията познания в тази област и индивидуалната му способност за съпоставяне на границите на имотите, посочени в различни документи за собственост. Когато съдът прецени, че не притежава необходимите специални знания, за да извърши преценка само въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, той следва да уведоми страните за това и да даде указания за необходимостта от изслушване на експертиза или служебно да допусне изслушването й. Ако съдът прецени, че може да основе изводите си за идентичност на недвижим имот на данни, съдържащи се в представените по делото писмени и гласни доказателства без да назначава експертиза, той разполага с това правомощие, тъй като съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), съдът следва да прецени всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Със същите правомощия съдът разполага и при разглеждането на дела по реда на сега действащия ГПК с оглед разпоредбите на чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 от този кодекс. Ако страните са поискали изслушване на СТЕ за установяване на идентичността, съдът е длъжен да допусне експертизата, независимо от притежаваните от самия него специални знания и умения в тази насока.

Липсва противоречие на изводите на въззивния съд с така даденото разрешение, защото в случая въззивният съд не е приел, че е в невъзможност да се произнесе по въпроса за идентичността на имота по договора от 1969 г. с този по нотариалния акт от 1991г. и въпреки това да се е произнесъл по спора, без да назначи съдебно - техническа експертиза, а напротив - въззивният съд е изложил мотиви, че идентичността се установява от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. Пред въззивния съд искане за допускане на съдебно - техническа експертиза за установяване идентичността на имотите не е правено, поради което и не може да се приеме, че съдът е процедирал в противоречие с приетото в цитираното решение, че в хипотеза, при която страните са поискали изслушване на СТЕ за установяване на идентичността, съдът е длъжен да допусне експертизата, независимо от притежаваните от самия него специални знания и умения в тази насока.

Третият поставен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени от въззивната инстанция поотделно и в тяхната взаимна връзка. В мотивите на решението съдът е посочил кои релевантни за спора факти приема за установени въз основа на тях и кои намира за недоказани. След направената съвкупна преценка на доказателствата по делото и в съответствие с правилата на формалната логика, съдът е формирал крайните си изводи, с което е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, по приложението на тези разпоредби.

Доводите, с които е обоснован въпросът, са израз на несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд, че имотът, предмет на предварителния договор от 1969г. е идентичен с имота, за който ищците са се снабдили с констативен нотариален акт през 1991г. и по съществото си те касаят правилността на изводите на въззивния съд, по която, както вече се посочи, не се дължи произнасяне във фазата по селекция на касационните жалби.

Не могат да обосноват допускане до касационно обжалване и въпросите, поставени в т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, отнасящи се до преценката на свидетелските показания. Съгласно трайната практика на ВКС гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. Въззивният съд се е съобразил с посочената от касатора практика на ВКС, като е приел, че показанията на едната група свидетели изключва възможността тези на другата група свидетели да са верни, като е изложил мотиви защо дава вяра на свидетелите, посочени от ищците. В първоинстанционното решение, към което въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК, се съдържа обосновка защо не следва да се дава вяра на свидетелите, посочени от ответника. Въпросите в частта им, касаеща приложението на чл. 172 ГПК, също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не е уважил иска, основавайки се само на показания на заинтересован свидетел, игнорирайки останалите доказателства, а е приел, че свидетелят М. не е заинтересован от изхода на спора, като показанията на свидетелите, посочени от ищеца се подкрепят и от представените от ищците писмени доказателства.

Касаторът обосновава петия въпрос, свързан с приложението на чл. 81 от ЗС, с твърдения, че не е отчетено, че от 1994г. ищците са изгубили владението върху имота за повече от шест месеца. По поставен въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото не е изведен от приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. В обжалваното решение е прието, че от 1969г. в полза на наследодателите на ищците е започнала да тече придобивна давност и с изтичане на 10 –годишния срок са придобили собствеността на основание давностно владение. След като към посочения от касатора момент – 1994г. придобивната давност вече е била изтекла, то и въпросът за изгубването на владението не стои, защото към този момент ищците вече не са били владелци на имота, а негови собственици. В този смисъл са и разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 6.11.2025 г. по тълк. д. № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС, че след изтичане на срока на придобивната давност, упражняваната от владелеца фактическа власт върху имота вече не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС (владение като фактическо състояние), а е упражняване на едно от включените в правото на собственост правомощия: правото да се владее собственият имот. Изгубването на владението върху вече собствения имот в продължение на повече от шест месеца не попада в хипотезата на чл. 81 ЗС, който визира прекъсване на срока на придобивна давност при изгубване на владението върху чужд имот като фактическо състояние. Поради това изгубването на владението на имот след придобиването на собствеността върху него на основание чл. 79 ЗС няма и не може да има за последица прекъсване на вече изтеклата придобивна давност. В допълнение следва да се отбележи, че неупражняването на правото на собственост няма за последица изгубването му, защото по правилото на чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, като в случая е прието, че ответникът не е доказал твърденията си за осъществявано от него /респ. наследодателите му/ давностно владение върху спорния имот.

Липсват основания за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос, защото и по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК - не е изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Видно от обжалваното решение доказателствата за заплащани данъци за имота са обсъждани във връзка с преценката достоверността на свидетелските показания Въззивният съд не е приел, че фактът на осъществявано от праводателите на ищците владение се установява от събраните доказателства за заплащани данъци върху имота и обратното, че липсата на доказателства за заплащани от ответника данъци непременно сочи на извод, че той не е упражнявал владение върху имота.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 2556.46 евро.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 238/14.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12551/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Л. Н. Н. да заплати на М. Н. И. и С. Н. А. на основание чл. 78 ГПК направените разноски по делото пред ВКС в размер на 2556.46 евро /две хиляди петстотин петдесет и шест евро и 46 евроцента/, представляваща равностойността на 5 000 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: