Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете срещу решение №173/18.03.2022г. по т. д.№999/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №265457/17.08.2021г. по гр. д.№15827/2019г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от фонда срещу Адвокатско дружество „Кинкин и партньори“ искове с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД – за връщане на част от недължимо платена от фонда на адвокатското дружество гаранция по влог в „КТБ“АД/н/ в размер на сумата 159 741, 02 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска и с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава, изчислено като законна лихва за периода от 02.12.2016г. – 02.12.2019г. в размер на 48 636, 16 лв. със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в осъдителната му част, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Касаторът твърди, че при формиране на изводите на въззивния съд, на които е основан и крайният резултат по спора, са приложени неправилно материално-правните разпоредби на чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД /тъй като по делото не е установено наличие на основание за получаване на плащането/; на чл. 39 ал. 1 ЗЗД /тъй като съдът е определил обема на представителната власт на адвокатското дружество по отношение на неговите клиенти при липсата на каквито и да било доказателства за наличие на воля у последните да бъдат представлявани пред ФГВБ/; на чл. 6 ал. 4 вр. ал. 3 ЗГВБ отм. вр. чл. 425 ТЗ /тъй като съдът е приел, че право да получи гаранцията по клиентската сметка има титулярят на влога, който е открит в полза на трети лица/; на чл. 39 от Закона за адвокатурата / тъй като съдът не е съобразил, че не всички постъпващи средства по клиентската сметка се обхващат от посочената норма, а само тези, които клиентът е предоставил на адвоката за разходване, изрично посочени в нейната ал. 3/; на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм., която изобщо не е съобразена от съда, като визираща изключение от подлежащите на гарантиране суми по влогове; на чл. 10 ал. 5 от Наредба №23/1999г. на БНБ за условията и реда за изплащане на суми по влогове в банка с отнет лиценз до гарантирания размер, отм. с ДВ бр. 103/27.12.2016 г., който е предвиждал като изискване при изплащане на гаранцията на упълномощено лице представяне на изрично нотариално заверено пълномощно от титуляря на гарантирания влог и нотариално заверена декларация за липсата на обстоятелствата по чл. 5, ал. 1, т. 2 - 5 и ал. 2 ЗГВБ отм., с каквито, предоставени от клиентите му, адвокатското дружество не е разполагало. Наведени са оплаквания в касационната жалба за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, изразяващи се в наличие на несъответствие между събраните по делото доказателства, установяващи фактическата обстановка и направените от въззивния съд изводи; в необсъждане на всички наведени от страната доводи и възражения /по приложимостта на чл. 6 ал. 4 ЗГВБ отм. ; относно статута на средствата по клиентската сметка по чл. 39 ЗАдв; за липса на индикации, че адвокатското дружество е действало като представител на клиентите си; че не би могло да се приеме, че плащането на гаранцията в полза на адвокатското дружество е плащане на клиентите му; че правните последици от плащането не са могли да настъпят в патримониума на клиентите на адвокатското дружество, поради липса на надлежно учредена му представителна власт; че разпоредбата на чл. 5 ЗГВБ отм. изключва допустимостта на тезата плащането на гаранция да може да се извърши на представител по подразбиране без да е установена липса на пречки по отношение на всеки от клиентите на дружеството; че липсват предпоставки за пряко прилагане на разпоредбата на т. 11 от Приложение І на Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета; че първоинстанционният съд е приложил същата, без да уведоми страните за това в изготвения от него доклад; че изготвеният от него такъв е непълен, тъй като липсват указания до ищеца относно тежестта му за доказване факта на постъпило в патримониума на ответника плащане на гаранцията/. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 133 ГПК, като не само, че не е съобразил, че позоваването на ответника на прякото приложение на посочената директива е извършено след преклудиране на правото му на възражения, но е приел и, че направеното от ищеца оплакване във въззивната жалба в този смисъл е ирелевантно. Касаторът се е позовал и на допуснато от въззивната инстанция нарушение на чл. 154 ал. 1 ГПК, игнорирайки факта, че ответникът не е доказал /съобразно възложената му с доклада доказателствена тежест/, че преведената от фонда като гаранция сума не е постъпила в неговия патримониум, а напротив – изрично е признал, че е получил същата. С касационната жалба е направено искане за допускане на касационно обжалване, отмяна на въззивния акт и уважаване на предявените от ФГВБ искове с присъждане на разноски за всички инстанции.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че с решението си въззивният съд е дал отговор на въпросите: 1.Относно разпределението на доказателствената тежест при иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание /противоречие с решение по т. д.№141/12г. на І т. о. на ВКС, решение по т. д.№46/09г. на ІV г. о. на ВКС и решение по гр. д.№1144/10г. на ІV г. о. на ВКС/; 2. Относно разпределението на доказателствената тежест при иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, когато полученото е от лице, което твърди, че е действало като представител /противоречие с решение по т. д.№2088/18г. на ІV г. о. на ВКС/; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения?; 4. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви в отхвърлянето на такива доводи и възражения като неоснователни?; 5.Длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни и обосновани мотиви, както и да обсъди всички доводи, искания и възражения на страните?; 6.Длъжен ли е съдът да посочи в решението си изчерпателно исканията и възраженията на страните, да обсъди в цялост повдигнатите от тях доводи и оплаквания и преценката на доказателствата и да изложи в цялост фактическите констатации и правните си изводи по тях? /по четирите въпроса – противоречие с ТР №1/2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д.№1245/13г. на І т. о. на ВКС, решение по т. д.№674/2014г. на ІІ т. о. на ВКС,решение по т. д.№3734/13г. на І т. о. на ВКс, решение по т. д.№1544/14г. на ІІ т. о. на ВКС, решение по т. д.№799/15г. на ІІ т. о. на ВКС, решение по т. д.№1106/10г. на ІІ т. о. на ВКС, решение по т. д.№866/12г. на І т. о. на ВКС, решение по т. д.№377/11г. на ІІ т. о. на ВКС и решение по гр. д.№1019/09г. на ІІІ г. о. на ВКС/; 7. Какъв е обхватът на мандата, предоставен от клиента на адвокат/адвокатско дружество, при внасяне на суми по клиентска сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата – ограничен ли е същият мандат само до определени действия, съобразно конкретната поръчка на клиента при внасяне на съответните суми по клиентската сметка или се отнася и за всякакви последващи действия с тези суми? Обхваща ли този мандат и правото за получаване от името на клиента на гаранция от ФГВБ при отнемане лиценза на банката, в която е била открита сметката, по която са поверени суми на клиента? /по този въпрос се поддържа дадено от възивния съд разрешение, противоречащо на определения по гр. д.№3216/17г. на ІІІ г. о. на ВКС и по гр. д.№2209/19г. на ІІІ г. о. на ВКС, както и, че отговорът на същия би бил от значение за развитието на правото/; 8.Има ли правно значение за статута и принадлежността на средствата, постъпващи по клиентска сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата, кое лице и на какво основание е превело тези средства или е достатъчно да е открита клиентска сметка, за да се приеме, че всички средства по тази сметка принадлежат на клиентите на адвоката/адвокатското дружество по силата на чл. 39 ал. 1 от Закона за адвокатурата и не постъпват в патримониума на адвоката/адвокатското дружество?; 9.Ползват ли се със специалния статут, предвиден в чл. 39 от Закона за адвокатурата сумите, внесени от друго лице, освен от клиент на адвоката/адвокатското дружество? /по тези два въпроса се поддържа дадено от възивния съд разрешение, противоречащо на определения по т. д.№129/20г. на ІІ т. о. на ВКС и по гр. д.№2209/19г. на ІІІ г. о. на ВКС, както и, че отговорът на същите би бил от значение за развитието на правото, с оглед съществуваща практика на съдилищата – по гр. д.№927/16г. на Варненски окръжен съд и по т. д.І231/19г. на Софийски градски съд, на която изводите на състава на САС противоречат/; 10.На кое лице се изплаща гаранция от ФГВБ за средствата по клиентска сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата – на адвоката/адвокатското дружество – титуляр на сметката или на клиентите, които са депозирали средства по сметката? /по този въпрос се поддържа приложимост на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/; 11.Кога се преклудира възможността да бъде направено възражение от ответника за противоречие на норма от вътрешното право на Р. Б с норма на Директива на ЕС и свързаното с това искане за пряко приложение на норма от Директива на Европейския съюз?/противоречие с ТР №1/19.12.2013г. по тълк. д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС/. Като допълнително основание за допускане на касационния контрол по същество на обжалвания въззивен акт касаторът е навел и предпоставката на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК с твърдението си, че същият е очевидно неправилен, поради допуснато грубо нарушение на чл. 6 ал. 4 вр. ал. 3 ЗГВБ отм.,

Ответникът по касационната жалба Адвокатско дружество „Кинкин и партньори“, в писмен отговор е възразил срещу основателността на наведените в нея оплаквания и искания. Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество - за законосъобразност на постановения с него резултат.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл. 288 ГПК, съставът съобрази следното:

Софийски градски съд е бил сезиран с искова молба от Фонд за гарантиране на влоговете в България, в която са наведени твърдения за съществуване на негово парично вземане срещу Адвокатско дружество „Кинкин и партньори“, произтичащо от заплатена му без правно основание сума като гаранция по влог на дружеството в „Корпоративна търговска банка“АД/н/ в размер на 186 119, 72 лв., от която сума /поради частично удовлетворяване на фонда в производството по несъстоятелност на банката/ претендира 159 741, 02 лв. Недължимостта на гаранцията е обоснована с доводите, че дружеството не е имало право да получи гаранцията, тъй като откритата по влога сметка е била клиентска по смисъла на чл. 39 ал. 1 ЗАдв, т. е. – открита в полза на трети лица, които се явяват бенефициери по влога, както и, че по сметката на влога са били предоставени привилегировани лихвени условия /1% лихва, вместо обявената такава за влоговете на останалите вложители 0, 1%/, обосноваващи приложимостта на изключението от плащанията, предвидено в чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм., Изискуемостта на вземането ищецът сочи за настъпила с отправената до ответника покана от 30.09.2015г., след която плащане не е последвало. Поради това, освен посочената като главно вземане сума, ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати и обезщетение за забавата в размер на законната лихва за тригодишен период назад преди завеждането на исковата молба /02.12.2016г.-02.12.2019г./, възлизаща на 48 636, 16 лв., ведно със законната лихва върху главницата и разноските.

Така предявените искове първата инстанция е квалифицирала по чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД. Приела е, че по главния иск в тежест на ищеца е да установи, че е предал процесната сума на ответника, който я е получил, установявайки фактическа власт върху нея, както и липсата на основание за това, а в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е извършено плащането, както и твърдението си, че не е получил нищо. По първото от наведените от ищеца основания за недължимост на гаранцията съдът е констатирал като безспорен факта, че ответникът е бил титуляр на няколко банкови сметки, открити в „КТБ“АД/н/, по които е имало наличности към датата на решението за отнемането на лицензията за извършване на банкова дейност на банката, както и, че една от тях, открита по искане на адвокатското дружество в евро, представлява клиентска сметка по смисъла на чл. 39 ЗАдв и същата е била захранена на 12.06.2014г. със сума в размер на 3 628 250 евро. Съобразявайки посочената разпоредба, съдът е приел, че, макар и титуляр по клиентската сметка да е адвокатското дружество, авоарите по нея не са част от неговото имущество, поради което задължението на банката да върне вложената сума съответства реципрочно на вземане на клиентите на дружеството от нея. Посочил е, че отношенията между него и клиентите му се уреждат по силата на договор за поръчка, при изпълнението на който довереникът влага пари на доверителите по банкова сметка на свое име, като правата на последните могат да възникнат направо за тях /при действия чрез пълномощник/ или да се считат за техни права във вътрешните им отношения и спрямо третите недобросъвестни лица, каквито в случая са всички трети лица, доколкото по силата на закона клиентската сметка е изключена от патримониума на адвоката, респ. на адвокатското дружество. Поради това съдът е споделил тезата на ищеца, че право да получат сумата по гаранцията имат клиентите, чиито средства се държат по клиентската сметка, но въпреки това е развил съображения за неоснователност на главната претенция. Направил е извод, че, с оглед установеното с приетите по делото доказателства – че сумата по гаранцията е платена от обслужващата фонда „Банка ДСК“АД по клиентска сметка на ответника в „ОББ“АД и впоследствие прехвърлена в клиентска сметка в „ДСК“АД; че в счетоводството на дружеството се водят отделни партиди на клиентите, чиито средства са били вложени в евровата клиентска сметка, както и че ответникът счетоводно е разпределил по партидите постъпилата сума пропорционално на предоставените от тях средства – в нито един момент дадената от ищеца имуществена облага /гаранционно плащане/ не се е намирала в патримониума на ответника и фактически той не е „получил нещо“ по смисъла на чл. 55 ЗЗД – нито парична сума, нито вземане за нея от банката, където са вложени парите на клиентите му, а са получили последните. От това съдът е заключил, че исковете подлежат на отхвърляне само на това основание.

Въпреки това е изложил съображения за неоснователност и на второто поддържано от ищеца основание за недължимост на гаранцията, поради попадане на влога в изключенията на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм., Във връзка с него е констатирал като категорично установено, че ответното дружество само е поискало да ползва лихвен процент по влога, значително надвишаващ стандартните лихвени проценти на банката по депозити /около 10 пъти повече/ и че, по разпореждане на оправомощено да я представлява лице, банката е олихвявала влога с 1 % лихва, вместо с прилаганата от банката такава от 0, 1% на годишна база.Същевременно съдът е посочил, че, за да бъде приложено изключението, предвидено в посочената законова разпоредба,, следва да бъде съобразено дали тя съответства на предвиденото в Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета относно схемите за гарантиране на депозити /задължителна за Р. Б от 2007г./, каквито възражения /необхванати от процесуалната преклузия/ ответникът е направил и изрично. Посочил е, че разпоредбата на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм. съответства само частично на предвиденото изключение по Приложение І т. 11 от Директивата, според което се изключват от гарантирането депозити, за които вложителят индивидуално е ползвал от кредитната институция проценти и финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние. Приел е, че националната разпоредба не отчита посочената причинна връзка, а се концентрира само върху обективния факт – олихвяване с привилегирован лихвен процент, с което на практика разширява обхвата на въведеното изключение и нарушава баланса между вложителите и стабилността на финансовата система. Съдът е развил съображения за наличието и на всички предпоставки за прилагане към случая на изключението от принципа за липса на директно приложение на норми от директивата, тъй като липсва пълно изпълнение на задължението на страната, като държава-членка, за транспониране на посочения текст от нея; текстът на т. 11 от Приложение І безусловно и достатъчно ясно въвежда изискване за наличие на причинна връзка между предоставените от банката отстъпки и влошаването на финансовото състояние на банката; произтичащи от разпоредбата права на субекти, противопоставими на орган, намиращ се под юрисдикцията и контрола на българската държава, притежаващ правомощия, надхвърлящи характерните за отношенията между частни лица правомощия /по смисъла на решение на СЕС по дело №С-188/89/. На базата на тези разсъждения и изводи, съдът е преценил, че, с оглед установеното в заключението на вещото лице, че от датата на откриване на влога до датата на поставяне на банката под особен надзор начислената лихва върху вложената сума възлиза на 806, 30 лв., този факт трудно би могъл да обоснове причинна връзка между него и фалита на банката. Наред с това съдът е съобразил и частта от заключението, установяваща, че основната причина за влошаването на финансовото състояние на същата са не високите лихвени проценти, изплащани по част от депозитите, а ръстът на необезпечените и трудно събираеми кредити.

Сезиран с въззивна жалба от ищеца, в решението си съставът на Софийски апелативен съд е споделил изцяло така изложените от първоинстанционния съд мотиви, към които е препратил, с оглед предоставената му с разпоредбата на чл. 272 ГПК процесуална възможност. Намерил е за неоснователни наведените в жалбата възражения, насочени срещу клиентския характер на сметката, по която е изплатена гаранцията, като е съобразил установеното от приетия по делото списък с идентификационни данни на клиенти и от заключението на вещото лице, че за сумата по сметката адвокатското дружество води в счетоводството си отделни партиди на всеки от 48 –те клиенти, така както се изисква от чл. 39 ал. 4 ЗАдв, като постъпилата сума по гаранцията е разпределена по тези партиди пропорционално на размерите на съответните клиентски средства. Липсата на представени на експертизата първични счетоводни документи, установяващи начина, по който тези средства са били предоставени за управление от адвокатското дружество, съдът е отказал да тълкува като отказ на ответника да представи намиращи се у него документи, като се е обосновал с предвиденото в чл. 45 ЗАдв и в Кодекса за етично поведение на адвоката изискване към адвоката да пази тайната на своите клиенти.

За неоснователно въззивният състав е намерил възражението за допуснато при изплащането на гаранцията нарушение на чл. 10 ал. 5 от Наредба №23 за условията и реда за изплащане на суми по влогове в банка с отнет лиценз до гарантирания размер от 1999г. /отм./, според която изплащане на гаранцията на упълномощено лице се допуска само след представяне на изрично нотариално заверено пълномощно от титуляря на гарантирания влог и нотариално заверена декларация за липсата на обстоятелствата по чл. 5, ал. 1, т. 2 - 5 и ал. 2 ЗГВБ. Посочил е, че същата е приложима само в случаи, в които плащането се извършва на лица, различни от титуляря на влога, докато в случая такъв е именно адвокатското дружество, опериращо от свое име /погрешно посочено „от името…на клиентите“/ с чужди средства за сметка на собствениците им по силата на мандатни правоотношения с тях, имащи характер на договор за поръчка.

Възраженията, свързани с приложението на Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета, въззивният съд също е отказал да сподели като основателни.Посочил е, че, съобразно чл. 7 §2 от нея изключването на влога като гарантиран изисква кумулативно, освен ползването на депозита въз основа на индивидуално уговорени проценти и финансови отстъпки, същите да са спомогнали за влошаването на финансовото състояние на банката; че целта на директивата е да хармонизира минималните изисквания, обезпечаващи защитата на депозитите в общността, както и изключенията, при които съответната държава-членка да може да откаже гарантирането на депозити или да гарантира такива на по-ниско ниво; че изключението по чл. 11 от Приложение І от директивата е транспонирано в чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм., без да бъде съобразена така регламентираната обвързаност на договорените на индивидуална основа лихвени проценти с настъпилото негативно финансово състояние на банката, като в този случай, съгласно възприетото в практиката на СЕС, правните субекти, засегнати от съответната национална правна норма, могат да черпят права директно от нормите на директивата, които в случая са достатъчно ясни и безусловни. Във връзка с изложените разсъждения съдът е приел за ирелевантно на кой етап от производството страната по делото се е позовала на директивата, тъй като се касае до съдържание на приложим национален нормативен текст и неговото съответствие с общностния първоизточник. Прилагайки по тези аргументи заложените в директивата изисквания към установените по делото факти, съставът на апелативния съд е приел за недоказана причинната връзка между индивидуално уговорения по влога преференциален лихвен процент и влошеното финансово състояние на „КТБ“АД/н/. Съгласявайки се с поддържаната от ищеца теза, че следва да бъде отчетено не влиянието на конкретния депозит /каквото и по правилата на формалната логика не би могло да съществува/, а влиянието от тежестта на всички индивидуално уговорени преференциални депозити, съдът е констатирал, че причинната връзка в този аспект на въпроса също не е доказана, а опровергана от приетите по делото заключения, в които изрично вещото лице е посочило, че от една страна действително изплащането на по-високи от стандартните лихви по депозити би довело до намаляване на печалбата на банката, но от друга – би привлякло допълнителен паричен ресурс за кредитиране, което увеличава потенциала за реализиране на по-висок размер на приходи от лихви по кредитите в хипотеза на добро управление на кредитния портфейл, каквото в случая, видно от докладите на контролните органи, отсъства, а основна причина за влошеното финансово състояние на банката е ръстът на необезпечените и трудносъбираеми кредити.

По тези съображения съдът е достигнал до крайния си извод за неоснователност на предявените главен и акцесорен искове, което и го е мотивирало да потвърди обжалвания пред него първоинстанционен акт.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В т. 1 и т. 2 от въпросната част от изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси свързани с разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, а в обяснителната част е изложил съображенията си кои факти счита за доказани и кои не и от кого е следвало да бъдат установени, както и оплаквания срещу направените от въззивния съд изводи за неоснователност на иска, въпреки проведеното, според него, или неосъществено съответно доказване. Тези съображения и оплаквания касаят правилността на обжалваното решение, а липсата на поставени конкретни въпроси, свързани с тях /още повече като се има предвид и, че доказателствената тежест се разпределя с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК, а не от въззивния съд/ не позволява да бъде направен обоснован извод за приложимост на общата предпоставка за извършването на селекцията. Сочените от касатора решения на ВКС в обосноваване тезата му за неправилна преценка от страна на въззивния съд на това коя от страните в процеса кои факти, свързани с фактическия състав на иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, следва да установи, всъщност не съдържат разрешения, различаващи се от начина, по който е разпределена още от първата инстанция доказателствена тежест, а именно – че ищецът следва да докаже даването на сумата, а ответникът – основанието, на което я е получил.

Следващите четири въпроса са от процесуално правен характер и са свързани с оплакванията в касационната жалба за липса на произнасяне на въззивния съд по всички събрани по делото доказателства и наведени доводи и възражения. Така поставени, въпросите са обуславящи изхода на спора, но при разрешаването им съдът не се е отклонил от поддържаната практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235 ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал. 1 ГПК. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, но същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на спора, тъй като предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236 ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото. В конкретния случай съдебният състав на Софийски апелативен съд не се е отклонил от тази практика, тъй като освен, че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Изхождайки от установения по категоричен начин характер на разкритата по искане на адвокатското дружество клиентска сметка в „КТБ“АД, а и на тези, по които е впоследствие е получена и последователно прехвърлена гаранцията /в „ОББ“АД и в „ДСК“АД/, въззивният съд е посочил в решението си, че страни по договора за влог са банката и адвокатското дружество и именно то е титуляр по сметката по силата на сключено с клиентите му мандатно правоотношение за управляване на предоставените от тях парични средства, но не и собственик на последните, поради което след постъпването на сумата от ФГВБ,тя е разпределена по партидите на клиентите му. Доколкото липсват твърдения, че договорът за влог изначално е сключен в полза на трети лица – бенефициенти, предварително известни на банката, липсата на произнасяне по възражението на въззивника, свързано с приложението на чл. 6 ал. 4 ЗГВБ не представлява съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът няма задължение да се произнася по всички наведени от страните доводи и възражения, а само по тези, които имат пряко отношение към релевираните в производството факти, които биха обусловили крайния изход на спора. По наведените едва с въззивната жалба оспорвания на вида на сметката, по която е преведена гаранцията в „ОББ“АД с изразени съмнения, че сумата не е била разпределена и преведена от адвокатското дружество на клиентите му, съдът не е имал задължение да се произнася, доколкото такива твърдения не са били заявени с исковата молба, а и касаят вътрешните отношения между адвоката и клиентите му, но въпреки това отделно е изложил мотиви и в тази насока. Не представлява съществено процесуално нарушение и липсата на изрично произнасяне по доводите на въззивника относно статута на средствата по клиентската сметка по чл. 39 ЗАдв; за липса на индикации, че адвокатското дружество е действало като представител на клиентите си; че не би могло да се приеме, че плащането на гаранцията в полза на адвокатското дружество е плащане на клиентите му; че правните последици от плащането не са могли да настъпят в патримониума на клиентите на адвокатското дружество, поради липса на надлежно учредена му представителна власт, доколкото съдът е отчел единствено неоспоримия факт, че титуляр на влога е адвокатското дружество, от което пряко произтича правото му на вложител по смисъла на §1 т. 3 ДРЗГВБ отм. да получи гарантирания размер по него, но не за собствена сметка, а като част от патримониума на клиентите си и не поради изрично упълномощаване, за каквото не са навеждани твърдения и събирани доказателства, а по силата на изричната разпоредба на чл. 39 ал. 1 изр. 3 ЗАдв, определяща характеристиките на клиентската сметка. Без правно значение за изхода на спора е и несвоевременно въведеното възражение, че разпоредбата на чл. 5 ЗГВБ отм. изключва допустимостта на тезата плащането на гаранция да може да се извърши на представител по подразбиране без да е установена липса на пречки по отношение на всеки от клиентите на дружеството, тъй като задължението на фонда за изплащане на гаранцията, съгласно чл. 23 ал. 1 ЗГВБ отм. замества задължението на банката да върне на вложителя /страната по договора за влог/ вложените от него средства на клиентите му /които не са клиенти на банката/ до определения от закона размер.

По неоснователността на оплакването, че липсват предпоставки за пряко прилагане на разпоредбата на т. 11 от Приложение І на Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета въззивният състав е изложил в решението си нарочни и пространни мотиви, а обстоятелството, че първоинстанционният съд е приложил разпоредбата, без да уведоми страните за това в изготвения от него доклад, мълчаливо е приел за непрепятстващо правото на защита на ищеца, доколкото въпросът за прякото прилагане на правото на общността е бил въведен в предмета на спора с възражение на ответника пред първата инстанция и страната е имала възможност да изложи защитната си теза по него.

Не би могло да породи правни последици, променящи изхода на спора и евентуално произнасяне на въззивния съд по оплакването, че изготвеният от първата инстанция доклад е непълен, тъй като на ищеца не е било указано да доказва факта на постъпило в патримониума на ответника плащане на гаранцията, с оглед липсата на оспорване от същия на обстоятелството /установено и по категоричен начин в първоинстанционното производство/, че гаранцията е изплатена по клиентска сметка на адвокатското дружество в „ОББ“АД, от което по силата на чл. 39 ал. 1 ЗАдв следва, че тя е преминала директно в патримониумите на клиентите му.

Двата въпроса, обединени в т. 7 от изложението не осъществяват характеристиките на правни по смисъла на посоченото тълкувателно решение на ВКС.Същите, освен че не са били разрешавани от въззивния съд съобразно формулировката им, са и фактически, а не правни, предвид това, че, за да получат отговор, следва да бъде извършена преценка на конкретните отношения между съответните страни по мандатния договор.

Осмият въпрос в първата му част също не е получавал отговор нито в решението на въззивния съд, нито в това на първата инстанция, чиито мотиви са приобщени към него, тъй като въпроси относно статута на средствата, конкретните лица, предоставили ги на адвокатското дружество и основанието, на което са били предоставени, не са били повдигани и разглеждани и следователно не са част от предмета на спора, а втората част от въпроса е с риторичен характер, доколкото самият касатор сочи отговора му, съдържащ се в разпоредбата на чл. 39 ал. 1 изр. 3 ЗАдв.

Не е обуславящ и деветият въпрос, предвид това, че касаторът не е оспорвал в производството качеството на клиенти на адвокатското дружество на лицата, на които в счетоводството му са открити партиди във връзка със средствата по клиентската сметка.

На десетия от формулираните от касатора въпроси, е даден пряк отговор в мотивите на първата инстанция, които въззивният съд е споделил, като е прието, че вземането за сумите по влога спрямо банката, респ. и спрямо фонда, е възникнало за клиентите на адвокатското дружество, предоставили средствата, каквато е и поддържаната от ищеца теза. Тъй като обаче следващият този отговор основен мотив, обусловил изхода на делото, е, че платените от последния по гаранцията суми са постъпили в техния патримониум, а не в този на адвокатското дружество, поради което последното не се е обогатило неоснователно и следователно не дължи връщането им, въпросът също не може да бъде приет за обуславящ.

Доколкото, за да приложи пряко нормите на Директива 94/19/ЕО на ЕП и Съвета, първата инстанция е приела, че въпросът за определяне на приложимото право е от компетентността на съда и направеното в тази връзка възражение на страна по делото има правен характер, поради което преклузия за него не се прилага, а въззивният съд е намерил за ирелевантно на кой етап от производството страната се е позовала на директивата, следва да се приеме, че последният от въпросите – единадесети, се включва в предмета на спора и намира разрешение в мотивите и на двете инстанции. Въпреки това отговорът на същия не би могъл сам по себе си да обуслови различен от постигнатия резултат, доколкото е свързан само с единия от решаващите мотиви на съда – за неоснователност на втората част, на която се основава тезата на ищеца за настъпило неоснователно обогатяване – поради извършено плащане при наличие на забраната на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ отм., Дори да се приеме за обуславящ /с известна корекция в текста му в смисъл не „кога“,а „дали“/, въпросът не се покрива от допълнителната предпоставка на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, на която са позовава касатора във връзка с формулирания от него въпрос. Тълкувателно решение №1/19.12.2013г. по тълк. д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС не съдържа пряко разрешение на поставения въпрос, тъй като, според изложеното в мотивите към в т. 4, обвързва преклузията с възражения, основани на съществуващи и известни на страната факти, но не и с такива, свързани с приложимото към фактите право. Касае се до процесуално действие на страната, свързано със служебното задължение на съда да тълкува и прилага материално правните норми според точния им смисъл, без да е необходимо страните да сочат на съда закона, който според тях следва да се приложи. Поради това съобразяването на посочената директива от страна на съда, при направено след срока по чл. 133 ГПК възражение на ответника относно приложимото право, не обуславя противоречие с приетите разрешения в ТР №1/19.12.2013г. по тълк. д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС.

В приложеното към касационната жалба изложение касаторът навежда и основанието по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, като твърди очевидна неправилност на решението на въззивния съд. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му изначално, поради възможността той да бъде установен още при прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, тъй като тази проверка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Очевидна неправилност би била налице например, когато е видно, че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В останалите случаи оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл. 281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство.

Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт в частта му, произнесена по иска за неоснователно обогатяване с доводи за грубо нарушение на императивни материалноправни норми на чл. 6 ал. 3 и ал. 4 ЗГВБ отм., визиращи понятията „съвместен влог“ и „влог в полза на трето лице“. Доколкото приложимостта на посочените разпоредби, с оглед характера на конкретния влог, не е била безспорна между страните, дали съдът е следвало да ги съобрази и приложи при осъществяването на решаващата си дейност, е въпрос, който касае правилността на съдебния акт, преценката за което не може да бъде направена още с първоначалния прочит на решението, а едва във втората фаза на касационното производство, достъпът до която, предвид изложеното по-горе, не е обоснован.

Поради изложеното настоящият състав намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Данни за направени от ответника по касационната жалба разноски, дължими с оглед този резултат по касационната жалба, няма, поради което такива не се присъждат.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №173/18.03.2022г. по т. д.№999/2021г. по описа на Софийски апелативен съд

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: