О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2417

София, 09.08.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети юли пред две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия ч. гр. дело № 2123 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 вр. с чл. 396, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от З. Р. А., В. Р. А., В. М. А., Д. Л. А., В. К. В., М. Г. П., В. Н. П., А. Н. П., А. Г. Т. и П. Ц. Т., чрез адв. П. К., срещу определение № 444 от 16.02.2023 г. по г. д. №435/2023 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично определение № 509/13.01.2023 г. по гр. д. № 340/2023 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на предявените от „Кота 2001“ ООД срещу настоящите жалбоподатели искове за заплащане на обезщетение за забава при изпълнение на договорно задължение, чрез запор на вземания по банковите им сметки за общата сума от 26 000 лева, или по 2 600 лева за всеки от тях поотделно.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторите обжалват определението на въззивния съд като поддържат неправилност на изводите на въззивния съд, че предявените искове са вероятно основателни, както и че е налице обезпечителна нужда. Твърдят, че с исковата молба не са представени убедителни писмени доказателства за вероятна основателност на предявени срещу тях искове. Иска се отмяна на обжалваното определение и обезсилване на издадената обезпечителна заповед. В изложението си касаторите са формулирали следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Следва ли да е налице изрично удостоверено уведомяване от единия контрагент до другия за съставянето на междинен акт за завършен етап в строителството, ако неговото издаване обозначава началото на срок за изпълнение на договорно задължение от насрещната страна по договора и 2/ Следва ли исканата обезпечителна мярка да е адекватна на субективното материално право, което ще се защитава, т. е. на обезпечителната нужда. По първия въпрос се поддържа противоречие с разрешението, дадено в решение № 105/02.07.2014 г. по т. д. № 2617/2013 г. на I т. о., както и на решение № 465/31.07.2015 г. и решение № 74/06.08.2013 г. на ТК на ВКС, а по втория въпрос – с определение № 25 по ч. гр. д. № 198/2016 г. на I г. о., определение № 516 по ч. гр. д. № 3999/2013 г. на IV г. о.

Ответната страна по жалбата – „Кота 2001“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез адв. Г., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като по поставените въпроси въззивният съд не се е отклонил от цитираната задължителната и казуална практика на ВКС.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че на 01.11.2017 г. между страните е сключен предварителен договор за учредяване на вещно право на строеж срещу задължение за построяване на сграда, в който договор е уточнено съотношение в квотите на новопостроената сграда – 27% за учредителите (жалбоподатели по настоящата частна касационна жалба) и 73% за строителя. Съгласно т. V от Нотариален акт № хх, том х рег. № ххххх, нот. дело 1474/ 2019 г. на нотариус И. Н., рег.№ 040 от 20.11.2019 г. учредителите са се задължили да прехвърлят в нотариална форма правото на собственост върху 73% идеални части върху поземления имот в 10-дневен срок от достигане на сградата до етап груб строеж, удостоверено със съставянето на А. О. 14 за приемане на конструкцията и констативен протокол по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ. В т.VI -4 от нотариалния акт е уговорена неустойка в размер на 5 евро на кв. м. от застроената площ на обектите на строителя за всеки ден забава, но не повече от 100 000 евро за всеки от учредителите, който наруши някоя от клаузите, описани в т.V. Съобразно твърденията на строителя „Кота 2001“ Е. в исковата му молба учредителите са в забава в изпълнението на задължението си за прехвърляне на правото на собственост върху поземления имот, тъй като А. О. 14 е бил издаден на 18.12.2020 г., съответно Удостоверение №10 за степен на завършеност на основание чл. 181 от ЗУТ на Главен архитект на Столична община - на 04.02.2021 г., а прехвърлянето се е осъществило в по-дълъг от посочения 10-дневен срок - едва на 24.03.2021 г., удостоверено с нотариален акт за прехвърляне на идеални части от недвижим имот в изпълнение на задължение № хх том х рег.№ ххх дело № 64 от 2021 г.

Въззивният съд е приел, че предявените частични исковете, чиито общ размер е 260 000 лв. /от всеки от десетте ответника се претендират по 26 000 лв./ са допустими, но вероятно основателни само до размер от общо 26 000 лв. или до размер от 2 600 лв. срещу всеки един от ответниците, доколкото общата неустойка, която може да бъде претендирана от ищеца е 100 000 евро общо от всички учредители, а не от всеки от учредителите по 100 000 евро, в който случай би се стигнало до неустойка от 1 000 000 евро /един милион евро/. Приел е, че на този етап от процеса е достатъчно твърдението, че всеки от учредителите отговаря за неизпълнението на задължението и съответно за плащането на неустойката, като въпросите дали изпълнението се дължи на обстоятелства, за които ответниците - един или част от тях или всички отговарят, както и въпросът за валидността на клаузата за неустойка и нейната прекомерност, ще бъдат предмет на разглеждане в исковия процес. На следващо място въззивният съд е приел, че посочените обезпечителни мерки са подходящи. Преценката за вероятната основателност на исковете до размера от 2 600 лв. срещу всеки един от ответниците, съдът е извършил въз основа на представените от ищеца писмени доказателства.

Касационното обжалване на въззивните определения по чл. 274, ал. 3 ГПК вр. чл. 396, ал. 2 ГПК се осъществява в случай, че въззивният съд е допуснал обезпечение и ако са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона или са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав счита, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос, който преформулиран от състава на ВКС, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/9.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС се свежда до въпроса: Дължи ли се уговорена неустойка за забава за неизпълнение на договорно задължение, ако страната, която я претендира, не е оказала необходимото съдействие за изпълнение на задължението на насрещната страна? Уточнен по този начин, въпросът е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за вероятната основателност на предявените искове. Съгласно константната практика на ВКС обективирана освен в посоченото от касатора решение № 105/02.07.2014 г. по т. д. № 2617/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. на ВКС и в много други решения на ВКС - никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение и кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от длъжника, ако самият той не е оказал нужното съдействие на длъжника за изпълнение на задължението му.

В конкретния случай десетдневният срок за изпълнение на задължението, поето от учредителите за прехвърляне правото на собственост върху идеалните части от поземления имот започва да тече, съгласно нотариалния акт, от достигане на сградата до етап груб строеж, удостоверено със съставянето на А. О. 14 за приемане на конструкцията и констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ. С. Н. №3 от 31 юли 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, издадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, собствениците/учредителите на обекта не следва да бъдат конституирани при издаването на А. О. 14. Видно от издадения на 18.12.2020 г. А. О. 14, подписите на възложителите не фигурират в него, съответно те не са участвали при неговото съставяне. Следователно, до момента в който строителят не окаже нужното съдействие, а именно да уведоми учредителите за достигане на сградата до етап груб строеж и за издаването на А. О. 14 и на констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, последният не може да търси отговорност от учредителите за забавено изпълнение на задължението им по т. V от нот. акт за учредяване право на строеж. По делото липсват доказателства за надлежно уведомяване на учредителите за достигане на сградата до етап „груб строеж“ и съответно за издаването на удостоверение за степен на завършеност на основание чл. 181 от ЗУТ на Главен архитект на Столична община. Същевременно, по делото от страна на ответниците са приложени писмени доказателства за електронна кореспонденция между страните, инициирана от страна на учредителите от 25.01.2021 г. и от 24.02.2021 г., в която заявяват своята готовност да прехвърлят собствеността върху идеални части от поземления имот. От представеното уведомление, изходящо от строителя с дата 17.03.2021 г., с което учредителите са поканени да се явят за подписване на нот. акт за прехвърляне на идеални части от недвижимия имот в изпълнение на задължението си, съгласно уговорения между страните начин за уведомяване в чл. 20 от предварителния договор за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на сграда от 01.11.2017 г. и от нотариален акт за прехвърляне на идеални части от недвижим имот от 24.03.2021 г., се установява, че учредителите са изпълнили задължението си за прехвърляне на собствеността на посочената от строителя в уведомлението дата, а именно на 24.03.2021 г.

Следователно, изводът на въззивната инстанция, че представените от ищеца писмени доказателства са достатъчно убедителни за да се направи извод за вероятната основателност на исковете до общ размер от 26 000 лв., се явява неправилен, тъй като от тях не се установява кога учредителите са били уведомени за издаването на А. О. 14 и на констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ и съответно от кой момент задължението им е станало изискуемо.

Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че жалбата е основателна, поради което обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, а издадената обезпечителна заповед – обезсилена. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на 389 ГПК в това производство съдът е длъжен да извърши проверка за вероятната основателност на иска, без да навлиза по същество на спора и ако прецени, че представените доказателства не са достатъчно убедителни, какъвто е и конкретния случай, обезпечението следва да се допусне при определяне на подходяща гаранция, т. е. в хипотезата на чл. 391, ал. 2 ГПК, чиито размер се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. В настоящия случай обезпечението на предявените исковете с правно основание чл. 92 ЗЗД, които са вероятно основателни до размер от 2 600 лв. срещу всеки едни от ответниците, следва да бъде допуснато при условие, че ищецът внесе парична гаранция в размер на 5 000 лв. Изложеното налага отмяна на обжалваното определение и обезсилване на издадената от въззивния съд обезпечителна заповед.

Съгласно разясненията в т. 5 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производството разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 444 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 435/2023 г. на Апелативен съд – София, ГО, I състав.

ОТМЕНЯ определение № 444 от 16.02.2023 г., постановено по гр. д. № 435/2023 г. на Апелативен съд – София, ГО, I състав и вместо него постановява:

ДОПУСКА обезпечение на предявените от „Кота 2001“ ООД, ЕИК[ЕИК] срещу З. Р. А., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], кв. Горна баня, [улица], В. Р. А., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 17, В. М. А., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], кв. Горна баня, [улица], В. К. В., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] Д. Л. А., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] М. Г. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] А. Г. Т., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място] [жк], [жилищен адрес] П. Ц. Т., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място] [жк], [жилищен адрес] А. Н. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [жк], [жилищен адрес]0 и В. Н. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] частични искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000 лв. от всеки един от ответниците /при пълен размер на исковете от по 100 000 евро/, представляваща неустойка по т.VI-4 от нот. Акт № хх, том х, рег. № ххххх, нот. дело1474/2019 г. на нотариус И. Н., рег. № 040, чрез налагане на запор върху вземанията им по банковите сметки в следните търговски банки: „Банка ДСК“ АД, „У. Б. АД, „Ю. Б. АД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „И.“ АД, „ЦКБ“ АД, „А. Б. Б. АД, „П. Б. ЕАД, „Т. Банк“ АД, „Т. Б. АД, „И. А. Б. АД и „ОББ“ АД, до размер от 2 600 лв. по отношение на всеки един от ответниците, при условие, че от ищеца „Кота 2001“ ООД бъде представена парична гаранция в размер на 5 000 лв. /пет хиляди лева/.

ОБЕЗСИЛВА издадената на 17.02.2023 г. от Софийски апелативен съд обезпечителна заповед в полза на „Кота 2001“ ООД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: