- 11 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2420
гр. София, 09.08.2023 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.02.2023 (петнадесети февруари две хиляди двадесет и трета) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3586 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2676/26.04.2022 година, подадена по пощата на 21.04.2022 година, от Г. Г. Г., срещу част от решение № 38/15.03.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 8/2022 година.
С касационната жалба въззивно решение съставът на Апелативен съд Варна се обжалва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1542/15.10.2021 година на Окръжен съд Варна, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 827/2021 година е отхвърлен предявения от Г. Г. Г. срещу Д. А. Д., иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 13 400.00 лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 14.12.2016 година, с падеж 01.03.2017 г., целият на стойност от 58 000.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-30.03.2021 година до окончателното й плащане.
В подадената от Г. Г. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. срещу Д. А. Д. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. Г. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. А. Д. е подал отговор с вх. № 4137/30.06.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 38/15.03.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 8/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Г. Г. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 23.03.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2676/26.04.2022 година, като е подадена по пощата на 21.04.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Варна е изложил съображения, че по делото била установена основателността на правоизключващите възражения на Д. А. Д. за привидност на процесните договори за заем като прикриващи уговорен между страните по договор за изработка от 07.11.16 година начин за връщане на авансово платено възнаграждение за неизвършени СМР. Това следвало от съвкупния анализ на множеството косвени доказателства, разгледани в тяхната логическа и хронологична последователност: На 07.11.16 година бил сключен договор за изработка по силата на който управляваното от Д. дружество „Сириус 49“ ЕООД [населено място] е възложило на управляваното от Г. Г. Г. дружество „Спа лукс“ ЕООД [населено място] да изгради в собствения му хотел оборудване на СПА център срещу уговорена обща цена от 279 500.50 лева без ДДС (335 400.60 лева с ДДС), платима при уговорените в чл. 12 етапи-първоначално 40 000.00 лева без ДДС (48 000.0 лева с ДДС) при подписването на договора, а всички други плащания-след осъществяването на описани в спецификация № 1 СМР, което следвало да се удостоверява с двустранно подписани протоколи. Вместо уговорената първоначално платима от възложителя сума от 48 000.00 лева, на 08.11.16 година възложителят бил платил чрез банков превод на изпълнителя сумата от 3000.00 лева. Това било обяснимо, тъй като финансовите средства за изпълнение на договора за изработка възложителят осигурявал чрез сключения едва на 16.11.16 година целеви договор за банков кредит с „Ю. Б. АД [населено място], който бил с максимален разрешен размер до 300 000.00 лева, усвоим до 16.05.17 година. Усвояването на финансовите средства било обусловено от представянето на заверена КСС и от разходооправдателни документи-данъчни фактури, фактури за авансови плащания, договори и други документи, потвърждаващи целевото използване на кредита, придружени със съответните платежни нареждания. Според свидетелката Б., изпълнителят по договора за изработка от 07.11.16 година бил издал фактури за авансови плащания за около 316 000.00 лева, тъй като целта била да се усвои банковия кредит от възложителя, тъй като пред банката било необходимо да се представи платежен документ. По тази причина били издавани преждевременно фактури за по-големи суми, за да се усвои банковия кредит. Същевременно между управителите на търговските дружества било постигнато споразумение авансово преведените пари по договора за изработка (така за периода от 08.11.16 година до 17.02.17 година възложителят бил превел на изпълнителя общо 302 39.005 лева) да бъдат върнати и двамата били решили това да стане чрез сключване на договори за заем между физическите лица. Тези показания се потвърждавали от изявлението на Г. Г. Г. в изпратеното по електронна поща писмо от 28.02.17 година до Д. А. Д. в качеството им на управители на страните по договора за изработка от 07.11.16 година-че изцяло на добрата воля на изпълнителя се били съгласили парите, които са били отпуснати на възложителя като кредит за изграждането на СПА центъра, да ги изтеглел изпълнителя и да ги върнел на Д. като заем-нещо, което никоя друга компания не би се съгласила да направи за Д.; че изпълнителят бил поел невероятни загуби при договор от 329 664.00 лева без ДДС; че при положение, че на Д. А. Д. е бил осигурен такъв заем, то с оглед изпълнителят да си защити приходите, той бил заплатил авансово материали, труд и други, което било нанесло на компанията огромни загуби като време, договори, счетоводство, такси, адвокатски хонорари и други. Обвързаността на договорите за заем, сключени между физическите лица-управители на търговските дружества, които били страни по договора за изработка от 07.11.16 година, с последният договор, се разкривала и от уговореното в чл. 1, ал. 2 от договорите за заем, датирани от 14.12.16 година и 21.12.16 година. В тях, управителите на двете дружества в качеството им на физически лица били признали, че заемните средства имат за произход плащанията, които възложителят по договора за изработка от 07.11.16 година извършвал на изпълнителя и освен това-връщането на заемните средства щяло да представлява изпълнение на задължението на възложителя да заплати, а на изпълнителя-да изпълни възложените му СМР (като последното било предпоставено от връщането на заемните средства по уговорения начин). Относителната привидност на договорите за заем личала и при детайлно изследване на моментите на извършване на съответните банкови преводи (или касови плащания) на отделните суми, както и при съпоставянето им с други писмени доказателства по делото, а именно:
· На 30.11.2016 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] било извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 103 125.00 лева като плащане по фактура за СПА център; Г. бил изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 55 274.00 лева и бил внесъл по личната си сметка сумата от 54 947.00 лева (по която имал минимална наличност); извършен бил превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 55 000.00 лева по договор за заем от 30.11.2016 година (оформен в писмена форма за сумата от 55 000.00 лева и с падеж 01.02.2017 година);
· На 15.12.2016 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] било извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 69 000.00 лева като плащане по фактура за СПА център; Г. изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 65 312.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 64 937.00 лева; извършен бел превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 58 000.00 лева по договор за заем от 14.12.2016 година (оформен в писмена форма за сумата от 58 000.00 лева и с падеж 01.03.2017 година);
· На 20.12.2016 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 70 800.00 лева като плащане по фактура за СПА център; Г. изтеглил на 21.12.2016 година от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 69 332.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 68 933.00 лева; извършен бил превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 69 000.00 лева по договор за заем от 21.12.2016 година (оформен в писмена форма за сумата от 69 000.00 лева и с падеж 15.03.2017 година);
· На 28.12.16 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 7000.00 лева като плащане по договор за СПА център; Г. изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 6822.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 6795.20 лева; извършен бил превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 6800.00 лева по договор за заем от 21.12.2016 година (оформен в писмена форма за сумата от 16 100 лева и с падеж 01.03.2017 година);
· На 06.01.2017 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 8970.00 лева като плащане по договор за СПА център; Г. изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 8429.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 8393.60 лева; извършен бил превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 8400 лева по договор за заем от 21.12.2016 година;
· На 10.01.2017 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] извършило превод в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумата от 9500.00 лева като плащане по договор за СПА център; Г. изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 6522.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 4497.50 лева; извършен бил превод от личната сметка на Г. по личната сметка на Д. в размер на 4500.00 лева по договор за заем от 21.12.2016 година;
· На 24.01.2017 година, на 26.01.2017 година и на 17.02.2017 година „Сириус 49“ ЕООД [населено място] извършило преводи в полза на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] на сумите съответно от 9500.00 лева, от 9500.00 лева и 12 000.00 лева като плащания по фактури за СПА център; Г. на 11.01.2017 г, на 17.02.2017 година и на 20.02.2017 година внесъл по личната си банкова сметка сумите от 500.00 лева, 170.00 лева и 200.00 лева;
· На 10.03.2017 година Г. изтеглил от банковата сметка на „Спа лукс“ ЕООД [населено място] сумата от 25 112.00 лева и внесъл по личната си сметка сумата от 9892.10 лева;
· Междувременно за периода от 28.02.2017 година до 29.03.2017 година били подписани първите двустранни протоколи за извършени СМР по договора за изработка-на 28.02.2017 година на стойност от 7296.00 лева; на 11.03.2017 година бил подписан нов протокол за извършени СМР на стойност 2052.00 лева; на 22.03.2017 година бил подписан нов протокол за СМР на стойност 23 604.00 лева и на 29.03.2017 година-два протокола за извършени СМР на стойности 5400.00 лева и 13 605.00 лева (обща стойност от 51 597.00 лева). Това съответствало на посоченото в цитираното по-горе електронно писмо от Г. до Д. от 28.02.2017 година, че работите по договора за изработка са започнали на 09.01.2017 година;
· След подписване на протоколите за извършените СМР последвало и „връщане“ на суми по договори за заем от Д. на Г. чрез преводи на 30.03.2017 година на сумата от 30 000.00 лева, на 03.04.2017 година-на 10 000.00 лева и на 07.04.2017 година на сума от 19 600.00 лева (общо 59 600.00 лева).
· На 15.04.2017 година и на 19.04.2017 година страните по договора за изработка подписали два нови протокола за извършени СМР (на стойност от 10 060.80 лева и 35 268.00 лева-общо 45 328.80 лева) и на 17.05.2017 година е последвало ново „връщане“ на сума по договор за заем от Д. на Г. в размер на 30 000.00 лева;
· На 18.05.2017 година Г. извършил превод по банковата сметка на Д. за сумата от 15 000.00 лева с посочено основание договор за заем от 21.12.2016 година;
· На 09.06.2017 година били съставени от изпълнителя „Спа лукс“ ЕООД [населено място] два нови протокола за СМР на стойност 38 988.09 лева и 9878.40 лева, които не били подписани от представител на възложителя. Протоколите били изпратени с електронно писмо на 09.06.2017 година в 10.47 часа с обяснението от Г., че актовете за извършени до момента работи били на стойност 130 028.40 лева и при изпълнителя имало все още положителна разлика от + 14 366.60 лева Отправил бил искане да се извърши обещаното плащане от 50 000.00 лева още същия ден.
· На 09.06.2017 година било последвало ново „връщане“ на личен заем от Д. на Г. (чрез превод от банкова сметка на „Сириус 49“ ЕООД [населено място] в размер на 40 000.00 лева, което било станало в 14.35 часа.
Според състава на Апелативен съд В. в обобщение на това следвало да се посочи, че за периода от 08.11.2016 година до 17.02.2017 година възложителят по договора за изработка от 07.11.2016 година бил изплатил на изпълнителя сумата в общ размер на 302 395.00 лева (като към този момент не са били извършени СМР, уговорени по договора за изработка, но целта е била да се осигурят документи, необходими за представяне пред банката, отпуснала целевия кредит на дружеството на ответника, за да се усвои кредита предсрочно); за периода от 30.11.2016 година до 10.01.2017 година Г. бил върнал под формата на заеми на Д. сумата от 201 700.00 лева, които суми същият изтеглял в съответните дни на получените преводи от „Сириус 49“ ЕООД [населено място] от сметката на дружеството-изпълнител, внасял ги по своята лична сметка и така ги бил превеждал по личната сметка на Д. с основание оформените в изпълнение на тяхната уговорка за връщане на недължимо платеното възнаграждение за СМР договори за заем; на 09.01.2017 година било започнало изпълнението от изпълнителя на договора за изработка и през февруари, март и април 2017 година са били подписани протоколите за изпълнени СМР. Последвали били плащанията от възложителя на извършените СМР под формата на „връщане“ на суми по договорите за заем, включително и до 09.06.2017 година Така според събраните по делото доказателства от получената от изпълнителя сума от общо 302 395.00 лева, Г. бил изтеглил от банковата сметка на своето дружество сумата от 238 803.00 лева и внесъл по своята лична сметка сумата от 219 565.40 лева, от която върнал на Д. под формата на заеми 216 700.00 лева, а Д. бил заплатил възнаграждение по договора за изработка под формата на „връщане на заеми“ сумата от 129 600.00 лева, при съставени протоколи за извършени СМР по договора за изработка (подписани и неподписани от двете страни) на стойност 137 152.29 лева. Това налагало извода, че договорите за заем били нищожни като прикриващи действителната уговорка на страните по договора за изработка от 07.11.2016 година за връщане на авансово платените от възложителя и неизпълнени към момента на плащанията от изпълнителя СМР. Поради това и предявените искове за връщане на парични суми по договорите за заем от 14.12.2016 година с падеж от 01.03.2017 година в предявения му размер от 13 400.00 лева като остатък от сумата от 58 000.00 лева и по договора за заем от 21.12.2016 година с падеж 15.03.2017 година в предявения му размер от 1250.00 лева като част от сумата от 69 000.00 лева, били неоснователни и следвало да се отхвърлят.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. Г. е поискал въззивното решение на Апелативен съд В. да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това може ли съдът служебно да придава качеството на определен документ, като на „начало на писмено доказателство“, без страна по делото да го е посочила като такова начало и да се е позовала на неговата доказателствена стойност?; за това съставлява ли начало на писмено доказателство изявление на страна в електронна кореспонденция (електронно писмо), което е определено за първи път като такова от въззивната инстанция, вследствие на неправилна интерпретация на съдържанието му? И за това следва ли, когато даден документ се възприеме като начало на писмено доказателство едва от въззивната инстанция, установяването на симулацията да се извърши чрез кредитиране на свидетелските показания, ангажирани само от свидетелите на едната страна и необсъждане на показанията на свидетелите на другата страна-като недопустими, при положение, че всички свидетелски показания са събрани пред първата инстанция за установяване на едни и същи обстоятелства. Изложени са твърдения, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като конкретно се сочи определение № 274/07.05.2014 година, постановено по гр. д. № 7253/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 860/13.12.2019 година, постановено по гр. д. № 2355/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 785/15.12.2020 година, постановено по гр. д. № 1773/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 251/09.01.2013 година, постановено по гр. д. № 7253/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. В цитираното решение на ВКС е посочено, че според правната доктрина и съдебната практика, обратното писмо (пълен обратен документ) е разпоредителен документ, съставен нарочно за разкриване на симулацията, който съдържа писмени изявления на страните по сделката относно действителните им отношения чрез отразяване съдържанието на прикритата сделка. За разлика от него, непълният обратен документ (начало на писмено доказателство) е случаен документ, който сам по себе си не разкрива симулативния характер на явната сделка, но съдържа изявления на страната относно факти и обстоятелства, които правят наличието на симулация вероятно. Тези същностни различия в съдържанието на двата документа обуславят и различното им доказателствено значение-докато обратното писмо доказва директно симулативността на атакуваната сделка, без да са необходими други доказателства, наличието на непълен обратен документ по делото е само предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК недопустимост на свидетелските показания. Според изричната разпоредба на чл. 165, ал. 2 от ГПК, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими, ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация. Под другата страна по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК се има предвид лицето, което лично или чрез представител е участвало в сделката. Това становище се поддържа и в първите две от цитираните по-горе определения на ВКС. В определението на ІV г. о. на ГК на ВКС се поддържа, че доколкото има възможност изявленията, които правят вероятно твърдението за симулация, да се съдържат в множество писмени доказателства, в този случай следва да се прилага общото правило, че писмените доказателства се обсъждат във връзка едни с други, но ако нито един от документите не отговаря на изискването да материализира съдържателно изявление, свързано с привидността на съгласието и изходящо от страната, на която симулацията се противопоставя, извод за вероятност по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК не може да бъде изграден, поради което свидетелските показания са недопустими, като именно тази част от определението е цитирана от Г.. Нито един от посочените актове на ВКС не съдържа отговор на някой от трите поставени от Г., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси, поради което въз основа на тях не може да бъде извлечено наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на исканото касационно обжалване. При това третият от тези въпроси не е във връзка с установените по делото факти, тъй като въззивният съд е преценил, че не следва да обсъжда показанията на осигурения от Г. свидетел, тъй като същите били за установяването на факти, които съгласно чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК било недопустимо да се установяват с гласни доказателства (изменение на писмения договор за заем от 21.12.2016 година относно неговия размер) и при липсата на дадено съгласие от насрещната страна. Същите се явявали и неотносими, тъй като предявеният иск за връщане на парична сума като дадена по договор за заем от 21.12.2016 година с падеж до 01.03.2017 г. не била предмет на въззивното производство. При положение, че показанията на този свидетел не се отнасят до наличието или липсата на симулация, то няма как те да бъдат обсъждани във връзка с нея.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е изложил твърдения обосноваващи наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, поради което въззивното решение не може да бъде допуснато до обжалване с оглед на това, че допускането е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При това следва да се посочи, че съгласно чл. 184 от ГПК електронния документ има същата доказателствена стойност, както и този изготвен на хартиен носител. Поради тона той може да служи като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК. Същевременно представянето на писмени доказателства от страна, която твърди наличието на симулация, задължава съда да направи преценка дали някое от тези доказателства има качеството на обратно писмо или пък може да служи като начало на писмено доказателство и във втория случай да допусне свидетели за разкриване на симулацията, ако такива са поискани. Не е необходимо обаче самата страна изрично да квалифицира представеното от нея писмено доказателства като обратно писмо или като начало на писмено доказателство.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. Г. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 38/15.03.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 8/2022 година по подадената против него от Г. Г. Г., касационна жалба с вх. № 2676/26.04.2022 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Г. Г. Г. ще трябва да заплати на Д. А. Д. сумата от 2400.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 38/15.03.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 8/2022 година в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1542/15.10.2021 година на Окръжен съд Варна, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 827/2021 година е отхвърлен предявения от Г. Г. Г. от [населено място],[жк], [улица],, ет. 2, ап. 3, с ЕГН [ЕГН] срещу Д. А. Д. от [населено място], к. к. „Св Св. К. и Е.“ № 10а, с ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 13 400.00 лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 14.12.2016 година, с падеж 01.03.2017 г., целият на стойност от 58 000.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-30.03.2021 година до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА Г. Г. Г. от [населено място],[жк], [улица],, ет. 2, ап. 3, с ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. А. Д. от [населено място], к. к. „Св Св. К. и Е.“ № 10а, с ЕГН [ЕГН] сумата от 2400.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.