В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ц. Г. ЧЛЕНОВЕ: М. И. И. П.

като изслуша докладваното от съдия П. гр. д.№ 32 по описа за 2011г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид

следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. И. К. от [населено място] против въззивно решение от 12.06.2009г. по в. гр. д.№230 по описа за 2008г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.01.2004г. по гр. д. №1718/2003г. на Софийски районен съд в частта му, с която са отхвърлени исковете му срещу Синдикат на българските учители с правно основание чл. 224 ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 6 231, представляваща парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за отработени 336 работни дни за периода 1.01.95г.-31.07.2002г. и иск с правно основание чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 270.39лв.,представляваща мораторна лихва върху горната главница за периода 1.09.99г.-30.01.03г. Само в тази част производството е висящо, защото в останалите първоинстанционното решение е влязло в сила.

Касаторът не представя /въпреки дадените му указания/ нарочно изложение, отделно от касационната жалба, не сочи конкретно основание за допустимост на подадената касационна жалба по чл. 280 ал. 1 от ГПК и не поставя конкретен въпрос, във връзка с които да е възможно да се извърши преценка дали приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС,дали въпросът е решаван противоречиво и дали е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага само доводи за неправилност и необоснованост на постановения въззивен акт.Твърди, че тъй като всеки работен ден е полагал труд по 4 часа на ден, съгласно действащото Социално споразумение от 1996г.-той, в качеството му на заемащ длъжността”сътрудник” е имал право на 24 дни платен годишен отпуск.Счита, че по делото не е установено/защото не е представена заповед за разрешаване ползване на отпуск/ той да е ползвал такъв, поради което му се дължи обезщетение.Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че правото-предмет на иска по чл. 224 ал. 1 от КТ е станало изискуемо след изтичане срока на всеки от сключените трудови договора. Счита, че независимо, че са били сключвани отделни трудови договора, тъй като те са с един и същ работодател-правото на обезщетение за неизползван отпуск възниква едва при окончателното прекратяване на трудовото правоотношение/което независимо от твърдението му, че след 1.06.2001г. между него и работодателя не е имало валидно сключен трудов договор е станало на 24.10.2002г./

Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.При преценката за допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

За да постанови решението си въззивният състав е приел, че тъй като ищецът е пенсионер, навършил 60години - съгласно чл. 72 ал. 2 от КТ /ДВ бр. 100/92г./-с него може да бъде сключен трудов договор за определено време, но не повече от една година, като съгласно ал. 5 - този договор не може да се превърне в такъв за неопределено време.На това основание между страните са били сключени до края на 1999г. общо пет срочни трудови договора /№18/96г.,№5/97г.,№111/99г., №78/96г. и №74/96г./, който са действали за времето посочено в тях и които са били прекратя-вани по силата на закона /чл. 325 т. 3 от КТ/ с изтичане на уговорения срок. Тъй като паричното обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ се дължи при прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед разпоредбата на чл. 358 ал. 2 т. 2 от КТ - този иск следва да бъде предявен в 3– годишен срок от датата на прекратяването.Въззивният съд е счел за погасени по давност претенциите за периода 1.04.96г.-31.12.99г., касаещи трудови договори с №18, 78 и 74.За останалия претендиран период съдът е приел, че тъй като ищецът е работил по общо сключени четири срочни трудови договора за по „5 дни в месеца, разпокъсано”/от 1.01.2000г.-31.07.2000г.,от 1.09.2000г.-31.07.2001г.,от 1.09.2001г.-31.12.01г.,от 12.01.2002г.-1.07.2002г./ и по нито едно от изброените трудови правоотношения не му се събира изискуемия се съгласно чл. 42 ал. 2 изр. 1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските /ДВ бр. 6/87г./- поне един месец трудов стаж, той няма право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.Отделно е посочил, че в Социално споразумение от 1996г.,на което се позовава касатора е предвидено ползване на платен годишен отпуск, а не заплащане на неизползван такъв.

При положение, че касатора не е поставил материално правен или процесуално-правен въпрос, по отношение на който да бъде извършена преценка, както за наличие на общо, така и на някое от специалните основания за допустимост на подадената касационна жалба, не е възможно да бъде допуснато касационно обжалване/т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. Изложените доводи за неправилност и необоснованост на постановения въззивен акт, могат да бъдат разглеждани само и едва след като съдът допусне касационно обжалване, а в случая предпоставките за това не са налице.Независимо, че съдът не е длъжен да извежда въпрос от значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК,в случая следва да се посочи, че различните видове обезщетения се определят порпорционално на отработените часове. Съответно-подлежащият на парично обезщетяване неизползван отпуск се определя порпорционално на времето, което се признава за трудов стаж по конкретно прекратеното трудовото правоотношение.При положение, че работникът или служителят –по конкретното правоотношение - не е придобил минималния изискуем се трудов стаж - той няма право на парично обезщетение.

Мотивиран от гореизложеното,Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.06.2009г. по в. гр. д.№230 по описа за 2008г. на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.