Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Е. С., лично и като представляваща [фирма], [населено място] и на И. И. срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр. д. №693/10 г. и по допускане на обжалването.

С въззивното решение е отхвърлен за размера над присъдените 5 415 лв. до претендираните 19 235 лв. искът на касаторите срещу И. И. – частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ по чл. 74 от ЗЧСИ, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Искът е за обезщетяване на имуществени вреди от неправилно начислена и събрана пропорционална такса по чл. 26 от Тарифа за такси и разноски по ЗЧСИ / тарифата/ в три изпълнителни дела, по които ищците са били длъжници.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поставят като значими за спора въпросите: дължи ли се такса по чл. 26 от тарифата при доброволно заплащане на задължението към взискателя в изпълнителното производство, ако плащането е извършено след срока за доброволно изпълнение; необходимо ли е възлагане на събирането на публичните задължения от данъчните органи на ЧСИ. Намират, че въззивният съд е нарушил материалния закон, като е приел, че таксата по чл. 26 от тарифата е дължима всякога / върху всяко плащане, извършено след започване на изп. дело/, а не само върху събраната с изпълнителни действия и участието на ЧСИ сума; нарушил е и процесуалния закон като е приел, че не е необходимо изрично възлагане от данъчните органи за събиране на публичните задължения от ЧСИ.

Нарушението на материалния и процесуален закон е осн. по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК / ТР №1/10 г. на ОСТТК/ - или въпросите не са поставени в контекста на специфичните по цел и предпоставки основания за допускане на обжалването.

Освен това, първият от въпросите е решен с практика на ВКС по чл. 290 от ГПК – Р по гр. д. №920/09 г. на четвърто г. о., на което въззивното решение съответства.

По втория не се твърди неяснота или непълнота в закона, които да налагат тълкуването му, нито липсваща или остаряла съдебна практика, която да се нуждае от промяна. Или значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е обосновано от касатора с посочените специфични предпоставки. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че не е необходимо изрично възлагане за събирането на публичното вземане от ЧСИ: държавата има по силата на закона – чл. 458 от ГПК и чл. 191 от ДОПК, качеството на присъединен взискател за дължимите й от длъжника по изп. дело публични и други вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение до НАП за всяко започнато изпълнение и няма право да го продължи преди да получи писмо за публичните задължения на длъжника – чл. 458 от ГПК и чл. 191, ал. 4 от ДОПК. Пропорционалната такса за заплатените публични вземания се събира от ЧСИ по съответното изп. дело – чл. 26, т. 3 от тарифата, а по останалите срещу същия длъжник се удостоверява липсата на такива задължения, поради погасяването им.

Не е налице соченото основание за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр. д. №693/10 г. от 4.10.10 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: