№ 5092

гр. София, 07.11.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1376/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. К. чрез адв. Д. против решение № 6619 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 9135/2023 г. на Софийски градски съд.

Ответната страна по жалба Е. В. Т.-М. чрез адв. Г. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

При проверка процесуалната допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Касационната жалба е процесуално недопустима.

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20090140 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 17090/2020 г. на Софийски районен съд (СРС) за разваляне на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в т. 2 от нотариален акт № ... г., том .., дело № .../.. г. на нотариуса при СРС, с който В. А. Т. и О. Н. Т. са прехвърлили на Б. П. К. правото на собственост върху първи етаж от двуетажна жилищна сграда с административен адрес [населено място], [улица], ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и 6/15 идеални части от дворното място, до размер на 1/3 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, по иск предявен от Е. В. Т.-М., конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на делото първоначален ищец В. А. Т., срещу Б. П. К..

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е съобразил, че с нотариален акт № .../.. г. на нотариуса при СРС В. и О. Т. са прехвърлили на Е. Т. две тавански помещения, изградени в двуетажна жилищна сграда, находяща се на [улица], [населено място], едно избено помещение, ведно със съответните идеални части върху дворното място и с припадащите се идеални части от общите части на сградата. Със същия нотариален акт В. и О. Т. са прехвърлили на Б. К. следния имот: първи етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се на [улица], [населено място], ведно със съответните идеални части от дворното място и с припадащите се идеални части от общите части на сградата. Задълженията на приобретателите по така сключените договори са за гледане и издръжка на прехвърлителите, вкл. като им се осигури спокоен и нормален живот. При анализ и оценка на събрания по делото доказателствен материал е установено, че прехвърлителят Т. е бил на 95 години, с влошено общо здравословно състояние, водещо до немощ – затруднения в движението, невъзможност сам да посети нужните медицински специалисти, невъзможност сам да си напазарува. Същият е страдал от множество хронични заболявания. Нуждаел се е от ежедневен прием на медикаменти. Било е необходимо и проследяване и коригиране на терапията, с оглед промените в заболяванията. Той се е намирал в състояние на силно ограничение откъм придвижване и обслужване и в ежедневието си постоянно се е нуждаел от грижи и подпомагане. Прието е, че прехвърлителите са имали доказана нужда от грижа, изразяваща се в помощ в домакинството, пазаруване, обгрижване, били са с влошено здравословно състояние (прехвърлителя Т.), на което съответства престиране на адекватна по вид, обем и интензитет дължима грижа и издръжка, каквито в случая не са доставяни. Установено е, че прехвърлителите са живели в изключително лоши битови и хигиенни условия и са имали нужда от гледане – от полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството ежедневно и това е било в задължение на ответницата, която не е престирала надлежно. Напротив, събрани са данни, че срещите на прехвърлителите (баба и дядо) с внучката (приобретателката по разглеждания алеаторен договор) са били изключително редки и спорадични, доколкото в последните 10 години последната се е установила трайно извън страната – в Англия, където живеела и работела. Изразено е разбиране при позоваване на съдебна практика на ВКС – напр. решение № 26 от 06.02.2009 г. по гр. д. № 5524/2007 г. на II г. о., решение № 70/2011 г. по гр. д. № 612/2010 г., на ІІІ г. о., решение № 82/05.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г., решение № 20/22.07.2015 по дело № 1853/2014 на IV г. о. и др., че за разваляне на алеаторния договор по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД - за прехвърляне право на собственост срещу бъдещи грижи и издръжка, е без значение дали неизпълнението на поетото задължение за издръжка и гледане е пълно или частично, забавено или неточно, тъй като всяка форма на неизпълнение на задължението за издръжка и гледане се приравнява по последици на пълно неизпълнение. За неоснователни са намерени изложените във въззивната жалба оплаквания, че ответницата и ищцата, като приобретатели по договора, следва да отговорят солидарно за изпълнение на задълженията. В тази връзка е посочено, че съгласно постановките на ТР № 6/26.04.2012 г. по т. д. № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС ако недвижим имот е прехвърлен на две лица срещу задължение за гледане и издръжка, което се изпълнява само от единия длъжник, като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението на другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като намират приложение правилата на солидарните задължения спрямо неделимото такова за издръжка и гледане на основание чл. 129, ал. 2 ЗЗД. Според втората инстанция обаче, в случая всяка от страните по настоящето дело (ищцата – едната дъщеря на прехвърлителите и ответницата – нейна племенница) е поела самостоятелно задължение за гледане и издръжка срещу прехвърляне на различни обекти на правото на собственост. Затова, при неизпълнение на която и да е от приобретателките, прехвърлителите разполагат с право да развалят договора за издръжка и гледане за съответния имот, срещу прехвърлянето на който страната е поела задължение. В случая предмет на делото не е развалянето на алеаторния договор досежно имотът, прехвърлен на ищцата, а този, по силата на който ответницата е придобила имот, поради което на доказване по делото подлежат полаганите от нея грижи лично или чрез трето лице (ежедневно и постоянно), като се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. За да приеме, че не е доставен дължимия резултат от приобретателя инстанцията по същество е отказала да кредитира при условията на чл. 172 ГПК показанията на свидетелката С. Т. – майка на ответницата, че последната изпълнявала задълженията си по договора чрез нея. В подкрепа на този доказателствен извод е посочено, че самата свидетелка се е нуждаела от грижи (доколкото страдала от психиатрично заболяване), от една страна и от друга – че показанията са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства (тя сочи да е чистела и се е грижела за родителите си и за жилището, но това не отговаря на състоянието на имота, отразено в снимките по приетата СТЕ, което е и самостоятелно основание да не се кредитират показанията на тази свидетелка). Направено е и съждение, че дори и С. Т. да е полагала грижи за родителите си, липсват доказателства тя е осъществявала това си задължение по възлагане на длъжника – ответницата, а напротив – сочи на поведение на дъщеря, загрижена за своите родители. Обобщено е, че доколкото задълженията по алеаторния договор не са били изпълнявали от ответницата във вида, обема и качеството на постигнатата договореност, искът за развалянето му е приет за основателен и е уважен до размер на претендираната от ищцата ид. част от имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата си касаторът обосновава искане за достъп до касация по правни въпроси, които счита да са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпросите за неделимия характер на задължението за издръжка и гледане при множество длъжници и солидарната им отговорност спрямо кредитора – тук се сочи противоречие с ТР № 6/15.05.2012 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 159/10.08.2015 г. по гр. д. № 4124/2014 г. на ВКС, IV г. о.; за възможността дължимото по договора за издръжка и гледане да бъде изпълнено от трето лице без да има значение дали е натоварено да изпълни от длъжника или изпълнява по своя воля – в тази връзка се твърди отклонение с решение № 20/13.03.2019 г. по гр. д. № 2298/2018 г. и решение № 863/22.12.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС; за задължението на съда обсъди събраните гласни доказателства в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото като при преценка на достоверността им и изразено противоречие с други доказателства да мотивира обосновано защо не кредитира едни за сметка на други, вкл. и с оглед правилото на чл. 172 ГПК (при наличие на родствена връзка със страна по делото) – твърдяно противоречие с решение № 50242/29.11.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. и решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., и двете на IV г. о. на ВКС; за задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания в жалбата и да изложи собствени мотиви по всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства относно релевантните за спора факти – тук се поддържа отклонение с решение № 50169/02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. По въпроса за доказателствената стойност на снимков материал и има ли той характер на надлежно доказателство за установяване на релевантен по делото факт се обосновава искане за селектиране на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че той е обусловил изхода на спора по делото и е от значение за доказването и доказателствените средства.

Сочи се и наличие на фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдение, че обжалваното решение е очевидно неправилен съдебен акт.

Касационен контрол не може да бъде допуснат.

Първият от повдигнатите въпроси не е обуславящ изхода по делото предвид решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Те се свеждат до установеното неизпълнение – било лично или чрез трето лице - на задължението за издръжка и гледане, поето именно от ответницата по силата на сключения с В. и О. Т. (нейни баба и дядо) алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот. В тази връзка е прието, че макар прехвърлителят Т. (първоначален ищец) да е имал облигационно отношение по алеаторен договор с друг приобретател за прехвърляне на друг имот срещу задължение за издръжка и гледане, доколкото се касае до еднаква престация, уговорена по такъв начин, че всеки е длъжен да я изпълни, то кредиторът може да я иска от всеки длъжник по свой избор в пълен обем и да претендира разваляне на съглашението с този свой длъжник, поради неизпълнение на задължението за грижи и издръжка. Развити са съображения, че това в случая е сторено с упражняване на конститутивния иск за разваляне на договора, по който приобретател е ответницата, която не е доставяла дължимите по договора (и в пълен обем) грижи и издръжка. Във въззивното решение липсва изложена аргументация и направени изводи за изпълнение на задължението на приобретателката Е. Т. (конституирана като ищец на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на делото нейн баща В. Т.) за издръжка и гледане по сключения между нея и прехвърлителите Т. алеаторен договор с предмет прехвърлянето на друг имот и за последиците от това (предвид неделимостта на дължимата престация и възникналата между длъжниците солидарна отговорност). Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.002.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Лишено от характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от горецитирания тълкувателен акт е и второто поставено питане. Въззивният съд не е отрекъл възможността на длъжника да предостави договореното в пълния му обем и чрез изпълнение от трето лице, при това независимо от липсата на клауза в алеаторния договор за това. Напротив, посочил е, че дължимият резултат не може да се счита осъществен в случая и чрез поведението на майката на ответницата – С. Т. като трето лице в създаденото правоотношение с процесния договор и е изложил обосновани съображения за това. Липсата на общо основание има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглежда наличието на поддържания специален селективен критерий. Затова и по това питане не може да се осъществи достъп до касация на заявеното основание.

Третият въпрос удовлетворява общата предпоставка за селектиране на касационната жалба, но по него не се открива наличието на твърдяното противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава – т. е. допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващият състав е направил своите фактически и правни изводи по предмета на спора след като е подложил на преценка и анализ събраната по делото доказателствена съвкупност, вкл. и данните, изнесени в показанията на разпитаните свидетели, които са относими към спора и допустими за установяване на съответния релевантен факт и по вътрешно убеждение е достигнал до извода, че свидетелските показания на С. Т. – майка на ответницата, не следва да се кредитират (преценени според правилото на чл. 172 ГПК) и мотивирано е обосновал съждението си. Така постановеното решение се явява съобразено изцяло с установената практика на ВКС по приложение на чл. 172 ГПК, според която съдът формира изводите си по спорния предмет след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички събрани, относими и необходими доказателства, вкл. и гласни такива, преценени от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица, за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Точно това е сторил в случая въззивният съд, поради което решението му не се отклонява от практиката на ВКС по приложението на цитираната разпоредба, а това обуславя неоснователност на искането за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртия поставен въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на конкретния спор. Той е поставен с оглед становището на страната за неправилно придаване от съда на достоверност на снимковия материал относно състоянието на обитавания от прехвърлителите имот и е свързан с преценката на доказателства. А тази преценка е извън приложното поле на производството по селекция на касационната жалба (вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС), доколкото касае правилността на въззивното решение (касационно основание е по чл. 281, т. 3 ГПК) и е относима във фазата по разглеждане на жалбата, която се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Освен изложеното, ще следва да се изтъкне също, че нито фактическите констатации на въззивния съд, нито изводите му по основателността на предявения иск са били изградени пряко върху представен по делото снимков материал, а е съобразено в тази връзка заключението на назначената СТЕ. Ето защо и по това питане не може да се осъществи достъп до касация.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не може да се допусне до касация.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 6619 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 9135/2023 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.