О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч. гр. д.№ 966 по описа за 2022 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от „Банка ДСК“ АД гр.София, чрез процесуалния представител юрисконсулт А. против въззивно определение № 1121 от 18.10.2021г. по в. ч.гр. д. № 2647/2021г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено определение № 663 от 27.09.2021г. по гр. д. № 1598/2021г. на Районен съд Асеновград и вместо това е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на иска, предявен от Б. А. Б. против „Хюндай-92“ ЕООД за обявяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот –самостоятелен обект в сграда, който е с идентификатор 00702.518.162.1.54 за сумата 54 000лв. за окончателен, чрез спиране на изпълнението по изп. д.№ 20168210400285 на ЧСИ № 821,П. И., район на действие ПОС, само по отношение на този самостоятелен обект в сграда, до приключване с влязло в сила решение по гр. д.№ 1598/2021г. на РС Асеновград и е постановено издаване на обезпечителна заповед.
Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен и необоснован, поради което иска да бъде отменен, а издадената обезпечителна заповед - обезсилена. Претендира разноски.
Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил писмен отговор от Б. А. Б., чрез процесуалния представител адвокат Т., с който се изразява становище за недопустимост на касационно обжалване – както поради липса на процесуална легитимация на жалбоподателя, така и поради липса на релевираните от него основания за допустимост. Излага доводи и за неоснователност на жалбата. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размера на 500лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ от 28.02.2022г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, че не следва да се допуска касационно обжалване поради следното:
Мотивите на въззивният съд за допускане на исканото обезпечение са следните: Налице е предявен иск от Б. А. Б. против „Хюндай-92“ЕООД, с правно основание чл. 19, ал. 3 ГПК, който е подкрепен с убедителни писмени доказателства, по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК – сключен предварителен договор, по силата на който страните са се споразумели купувачът, физическо лице да заплати на продавача, юридическо лице сумата от 54 000лв., след което до 31.12.2018г.- продавачът да му прехвърли собствеността и доказателства, че продажната цена е платена. Имотът, предмет на договора е предмет на изпълнение по изп. д.№ 20168210400285/2016г. на ЧСИ И.. Налице е обезпечителна нужда, защото ако не се спре изпълнението досежно процесния имот, евентуалната му продажба ще доведе до конкуренция между правата на ищеца с тези на купувача от публичната продан.
Жалбоподателят – „Банка ДСК“АД, която е трето лице по висящия спор, по който е допуснато настоящето обезпечение, се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като поставя следните три въпроса: 1. Налице ли е конкуренция на права между евентуалния купувач при успешно проведена публична продан в хода на принудителното изпълнение и ищецът по предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД спрямо недвижимия имот, върху който е наложена възбрана от взискателя, вписана преди исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато този купувач ще притежава правата на взискателя по изпълнителното дело, съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК. Според жалбоподателя, въззивният акт е в противоречие с т. 3 от ТР №1/2015г. по т. д.№ 1/2015г. и на т. 4 от ТР по т. д.№ 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, 2. Допустимо ли е обезпечаване на предявен иск чрез спиране на изпълнението, когато след постановяване на решението по обезпечения иск, наложената мярка следва да бъде отменена като непротивопоставима на взискателя по изпълнението, а и като неудовлетворяваща молителя при едно евентуално бъдещо изпълнително производство?, 3. Налице ли е правен интерес от допускане на обзепечение чрез спиране на изпълнението в полза на ищец по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато исковата му молба е вписана след възбраната по изпълнителното дело, по което е поискано спирането? и 4. Следва ли при допускане на обезпечение, съдът да установи дали е налице обезпечителна нужда?, във връзка с който въпрос твърди противоречие на въззивния акт с определение по ч. гр. д.№ 198/2016г. на І гр. о. и т. 5 по ТР по т. д.№ 6/2013г. Според частният касатор въззивният акт е и очевидно неправилен поради липса на внесена гаранция.
Настоящият съдебен състав намира възражението за липса на процесуална легитимация на жалбоподателя за неоснователно пред вид приетото в т. 6 от ТР № 6 от 14.03.2014г. по т. д.№ 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която процесуално легитимирано да обжалва определение за допускане на обезпечение е всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителна мярка. В случая, „Банка ДСК“АД е такова лице, защото е взискател в изпълнителното производство, предмет на което е и процесния имот, по отношение на който са спрени действията по изпълнение и с допуснатото обезпечение правната му сфера е засегната.
По нито един от поставените от частния жалбоподател въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото освен че – по начина по който са зададени, не отговорят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадено в т. 1 от ТР по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, още и не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика, включително и с посочената такава. Първият въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото акцентира върху обстоятелство, което не е било предмет на решаващите мотиви на въззивния съд /а именно, че върху имота е наложена възбрана от взискател, която е вписана преди вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД/. В тази връзка, следва да се посочи, че предпоставките за допускане на обезпечение са изчерпателно посочени в чл. 391 ГПК и именно те са изследвани от въззивния съд, който е приел, че искът е подкрепен с убедителни доказателства и че без допускане на посочената от ищеца обезпечителна мярка, за него ще бъде затруднено осъществяването на правата му по решението. Ц. Т. решения по т. д.№ 1/2015г. и т. д.№ 6/2013г. на ОСГТК на ВКС са ирелевантни, защото първото разглежда въпрос за вписани възбрани по реда на чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК или наложени в производство по индивидуално принудително изпълнение по чл. 451 ГПК и чл. 452, ал. 2 ГПК, каквито в случая няма, а второто обсъжда правният ефект на вписването и на искова молба, и на възбрана, но по искане на ищеца, а не както е в случая – ищецът да е вписал исковата си молба след като 3-то лице, взискател вече е наложил възбрана върху имота, предмет на исковата молба.
За останалите три поставени въпроси може да се приеме, че са свързани с наличието на обезпечителна нужда и с адекватността на наложената обезпечителна мярка. Видът на обезпечителна мярка се посочва от молителя в искането му и е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Преценката за нейната релевантност е на съда и тя се прави след като предявеният иск се счете за вероятно основателен, въз основа на ангажираните писмени доказателства. Във всички случаи, тази преценка за наличие на обезпечителна нужда, се прави към момента на отправяне на искането, а не към момента „след постановяване на решението по обезпечения иск“, във връзка с което е поставения втори въпрос от жалбопадателя. Освен това, съдържащите се във въпроса условия, които не е ясно дали ще настъпят – че наложената обезпечителна мярка ще бъде отменена като непротивопоставима на взискателя по изпълнението и че ще е неудовлетворяваща за молителя при едно евентуално бъдещо изпълнително производство – също не могат да се счетат от значение за дължимата от съда преценката.
Третият поставен въпрос е конкретен и изисква преценка на конкретните обстоятелства, каквато съдът не може да преви в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че когато имот, предмет на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявен за публична продан, във връзка с образувано изпълнително дело срещу продавача на този имот, който е длъжник изпълнителното производство, единствената адекватна на обезпечителната нужда мярка, от която би имал правен интерес ищеца е спиране на публичната продан, касаеща съответния имот. Противоречие на въззивния акт с приетото по ч. гр. д.№ 198/2016г. на І гр. о. няма, защото то не е постановено по идентични на настоящите въпроси /съгласно т. 2 от ТР № 1/2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, противоречие с практиката има само при противоречиво разрешаване на поставените въпроси/. Независимо от това, в случая е спазено изведеното в същото изискване за това – поисканата обезпечителна мярка да е подходяща по естеството си с оглед заявеното за защита право.
Не е налице и последното посочено специално основание за допустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност изисква от съдържанието на мотивите да е видно въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъщест-вуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила, какъвто настоящия случая не е. Представянето на гаранция не е задължително условие за допускане на обезпечение, доколкото в чл. 391, ал. 1 ГПК между точки 1 и т. 2 е използван съюза „или“. В случая, съдът е приел, че са налице убедителни писмени доказателства, което е достатъчно за допускане на обезпечението. При липса на такива, съдът може компенсира с представяне на гаранция в определен от съда размер, съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, но настоящия случай не е такъв.
Разноски в производството не се присъждат, пред вид приетото разрешение в т. 5 от ТР от 6.11.2013г. по т. д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което: „направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход“.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1121 от 18.10.2021г. по в. ч.гр. д. № 2647/2021г. на Окръжен съд Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: