4№ 5018/05.11.2024 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1880 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 45/10.01.2024 г. по гр. д. № 2560/2023 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 3115/05.07.2023 г. по гр. д. № 9463/2021 г. на Районен съд – Пловдив, по исковете на Г. П. Ц. – М., Е. А. П., К. А. Т. – Г., В. А. Д. и Г. С. Д. на основание чл. 135 ЗЗД е обявил за недействителен договора по н. а. 27.08.2013 г., с който ответникът З. И. Н. е дарил на ответника М. К. Н. един застроен свой недвижим имот в [населено място], [община], област Пловдив.

Решението се обжалва от М. К. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните материалноправни въпроси: 1. Налице ли е субективният елемент в състава по чл. 135 ЗЗД – знание на длъжника за увреждането, когато вземането на кредитора е установено с уважен граждански иск в наказателното производство и длъжникът е узнал за започналото разследване срещу него, след като се е разпоредил с имота? 2. В този случай по кой фактически състав съдът преценява дали сделката уврежда кредитора – по ал. 1 или по ал. 3 на чл. 135 ЗЗД? 3. Коя искова молба визира чл. 227, ал. 5 ЗЗД – по иска за отмяна на дарението или по иска по чл. 135 ЗЗД? и 4. Длъжен ли е съдът по чл. 135 ЗЗД да изследва дали длъжникът притежава и друго имущество, достатъчно да удовлетвори кредитора? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 135 ЗЗД и чл. 227, ал. 5 ЗЗД и поради необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото.

Ответниците по касация, Г. П. Ц. – М., Е. А. П., К. А. Т. – Г., В. А. Д. и Г. С. Д., възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение.

Първият ответник/длъжникът З. Н. не взема становище по касационната жалба.

Въззивният съд е намерил, че вземанията, от които ищците извеждат легитимацията си на кредитори, са установени техни граждански искове в наказателното производство за обезщетения за вредите от престъпленията по осъдителната присъда, и че вземанията им са възникнали към датите на извършените от длъжника/от необжалвалия ответник – най-късното извършено на 10.05.2013 г. Приел е, че договорът, с който първият ответник е дарил на втория ответник/сега касатор един свой застроен имот в [населено място], е сключен на 27.08.2013 г. Поради това по предявените искове е необходимо да изследва елементите в състава по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Приел е, че за субективния елемент в този състав е достатъчно знанието на първия ответник да има кредитори – увредените от престъпленията ищци, но не и знанието на втория ответник, че сделката ги уврежда, защото дарението ги затруднява да съберат вземанията си за обезщетение на вредите от престъплението. Дарението е безвъзмезден договор, а при безвъзмездните разпореждания е достатъчно знанието на длъжника, но не и на третото лице, с което е договарял - аргумент от сравнителен анализ на чл. 135, ал. 1, изр. 2, вр. изр. 1 ЗЗД.

По приложеното влязло в сила на 29.06.2021 г. решение, с което е бил уважен иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД на един от праводателите на длъжника за Ѕ ид. части за същия имот, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 227, ал. 5 ЗЗД отмененото дарение от 2009 г., със сключването на който договор първият ответник/длъжникът е придобил собствеността, не засяга правата, придобити от втория ответник по правоприемство с дарението от 27.08.2013 г. Делото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е било образувано през 2019 г., т. е. исковата молба по него е вписана след като ответниците са сключили увреждащия кредиторите/ищците договор от 27.08.2013 г. и е неоснователно евентуалното възражение, че исковете по чл. 135 ЗЗД могат да бъдат уважени само за Ѕ ид. част от имота.

При тези мотиви на въззивния съд първите два въпроса се свеждат до момента, в който възниква вземането по уважен граждански иск в наказателното производство. Практиката на Върховния касационен съд е единна за това, че вземането за обезщетение на вредите на пострадалия от престъплението е за непозволено увреждане и възниква от момента на извършеното престъпление. В съответствие с тази практика по предявените искове въззивният съд е разсъждавал за предпоставките в състава по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 135, ал. 3 ЗЗД - длъжникът е дарил, след като е извършил престъпленията, за които е осъден с влязла в сила присъда, а въззивният съд е изследвал знанието на длъжника, че уврежда своите кредитори – пострадалите от престъпленията ищци, доколкото атакуваното дарение следва извършените престъпления и затруднява кредиторите/ищците да се удовлетворят от застроения имот в [населено място]. Следователно на първите два въпроса въззивният съд е отговорил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд и по тях е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Решението е съобразено и с практиката на Върховния касационен съд по чл. 227, ал. 5 ЗЗД. Разпоредбата решава колизията на правата, които трети лица са придобили по правоприемство от надарения, и правата, които придобива дарителя след влязлото в сила конститутивно решение за отмяна на дарението - придобитите вещни права от третите лица се запазват, а за дарителя възниква вземане за неоснователно обогатяване срещу надарения. За това законодателно разрешение е без значение датата, на която е вписана исковата молба по чл. 135 ЗЗД. Както е разяснено в ППлВС № 1/29.03.1965 г. по г. д. № 7/1964 г., в ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. и в ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. ОСГТК на ВКС, искът по чл. 135 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор. Той е облигационен и представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него, т. е. накърнява „общото обезпечение на кредитора“ – чл. 133 ЗЗД. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие – увреждащата сделка, остава действителна спрямо страните по нея, прехвърлител и приобретател, но се счита за недействителна, т. е. нестанала по отношение на кредитора. Той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява потестативно право – кредиторът може да се удовлетвори от сумата, получена на публичната продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу вещта за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване – действал е със знанието, че сделката е увреждаща – чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, или ако е придобил вещта везвъзмезсно. Ако иска да се освободи от изпълнението, той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това търси възмездяване от него, при възмездните разпореждания. Пред вид горните характеристики искът по чл. 135 ЗЗД е част от общото обезпечение на кредиторите по чл. 133 ЗЗД. Следователно по третия въпрос също е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тя е изключена и по четвъртия. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че за потестативното право по чл. 135 ЗЗД е правно ирелевантно дали след извършеното разпореждане длъжникът притежава друго имущество и на каква стойност, респ. дали останалото му имущество може да послужи за удовлетворяване на кредитора. В съответствие с тази практика въззивният съд не е разсъждавал и е нямал задължението да излага мотиви в тази посока.

При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на втория ответник са сторените разноски пред настоящата инстанция.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 45/10.01.2024 г. по гр. д. № 2560/2023 г. Окръжен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.