Производството е по чл. 278 във вр. с чл. 274 ал. 3 ГПК по частната каесационна жалба на адвокат В.Б. като процесуален представител на К. А. П. от [населено място] срещу определението на Кърджалийския окръжен съд от 19.VІІІ.2019г. по в. ч.гр. д. № 197/2019г.

Ответникът по жалбата Министърът на образованието и науката не е подал отговор.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С определението от 19.VІІІ.2019г. КОС е оставил без уважение частната жалба на К. П. срещу протоколното определение от 03.VІІ.2019г. по гр. д. № 472/2019г. на РС Кърджали, с което е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е взел предвид, че делото е образувано по исковата молба на П. срещу министъра на образованието и науката на основание чл. 71 ал. 1 т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване, че с издаването на заповед от 29.VІІ.2016г. за прекратяване на трудовото й правоотношение за длъжността директор на П. „Ал.К.” [населено място] министърът е извършил нарушение на чл. 21 от ЗЗДискр., като не е приложил еднакви критерии в сравнение с други лица при сходни обстоятелства, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението, като възстанови ищцата на длъжността, и да се въздържа в бъдеще от нарушения. Взето е предвид, че с решение от 26.VІ.2018г. по преписка № 251, образувана въз основа на жалба на П., Комисията за защита от дискриминация е установила по отношение на министъра на образованието и науката извършване на нарушение на чл. 21 ЗЗДискр. при прекратяване на трудовото й правоотношение, като е препоръчала на основание чл. 47 от посочения закон министърът да не допуска такова нарушение.

Взето е предвид приетото с ТП № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и на Първа и Втора колегии на ВАС, че съдебната защита по реда на чл. 71 ЗЗДискр. и защитата в административното производство по Раздел І Глава ІV ЗЗДискр. пред Комисията за защита от дискриминация /КЗД/ са алтернативи, които засегнатите от дискриминационно третиране могат самостоятелно да изберат.

При тези обстоятелства е направен извод, че след като ищцата се е възползвала от правото си да потърси защита за установяване на дискриминация и за преустановяването й пред КЗД, за нея не съществува правен интерес да установява по съдебен ред отново нарушение по чл. 21 от закона, тъй като такова е установено в производството пред Комисията, поради което исковете са процесуално недопустими. Като неоснователен е оценен доводът, че в случая се касае за различна защита – производството пред Комисията било установително, а това пред съда – по конститутивен иск – прието е, че съгласно чл. 71 ал. 1 ЗЗДискр. по този ред може да се предяви иск от всяко лице извън случаите по Раздел І. Относно искането за възстановяване на работа е прието, че отмяна на уволнение и възстановяване на работа, респективно – оспорване на законността на уволнението, се извършва по реда и при условията на КТ, в т. ч. в двумесечния срок по чл. 358 т. 2 КТ.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи очевидна неправилност на въззивното определение – производството пред КЗД било административно, завършващо с индивидуален административен акт, но нямало установено съдебно производство; ако се приемело, че двете производства са алтернативи и упражняването на права по административен ред изключва това по съдебен ред, се стигало до нарушаване принципа на триинстанционност, респективно до нарушаване на правото на справедлив съдебен процес; КЗД нямала правомощието на съда да постанови конститутивен диспозитив – възстановяване на работа, а единствено да установи наличието на дискриминация; съдът следвало да се съобрази с установеното от КЗД наличие на дискриминация; предвид различната защита по двете производства те не били алтернативни. Сочи се и произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: 1. алтернативни ли са производствата по чл. 71 ЗЗДискр. и по Раздел І Глава ІV пред КЗД, и 2. провеждане на административно производство възпрепятства ли предявяването на иск по чл. 71 ЗЗДискр., които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Иска се допускане на касационно обжалване и в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК поради противоречие с разрешението по ТП № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, което касаело единствено подсъдността. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос е налице практика на ВКС /опредметена например в решение по гр. д. № 5663/2013г. ІV ГО, в определение по ч. гр. д. № 1663/2017г. ІV ГО и др./, както и задължителни тълкувателни мотиви по ТП № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, напълно споделяни от настоящият състав, според които административното производство по Раздел І Глава ІV на ЗЗДискр. и съдебното производство по Раздел ІІ са алтернативни и засегнатите от дискриминационно третиране лица имат право да изберат единия или другия ред за защитата си. Произнасянето от въззивния съд с атакуваното определение е в съответствие с тази практика.

По втория въпрос не се сочи и обосновава наличието на някоя от хипотезите, включващи се в основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения на законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следва да се посочи и изричната и ясна разпоредба на чл. 71 ал. 1 ЗЗДискр., според която исковете, предвидени в нея, могат да се предявят извън случаите по Раздел І, т. е. липсата на производство по реда на Раздел І е условие за провеждане на защитата по съдебен ред. Това е така, защото предвидените в чл. 71 ал. 1 т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. средства за защита са включени и в правомощията на КЗД, по т. 2 - чрез прилагането на принудителните административни мерки по чл. 76 ЗЗДискр. за предотвратяване или преустановяване на нарушенията във връзка с равенството в третирането, както и за предотвратяване или отстраняване на вредните последици от тях. С оглед на това и на възможността за търсене и на обезщетение за вредите от такива нарушения, установени по реда на Раздел І /чл. 74 ЗЗДискр./, се налага извод, че законът урежда пълна и еднаква защита по двете алтернативни производства, при което изборът на едното изключва другото.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение. Обосноваващите това твърдение съображения са такива за незаконосъобразност. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. А преценката дали такова нарушение е допуснато изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Кърджалийския окръжен съд № 846/19.VІІІ.2019г. по в. ч.гр. д. № 197/2019г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: