О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5000

гр. София, 04.11.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 4580/2023 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Х., чрез адв. Кр. П., срещу решение № 248 от 06.07.2023 год. по гр. д. № 356/ 2023 год. на Окръжен съд - С. З. с което е потвърдено решението от 09.03.2023 год. по гр. д. № 968/2021 год. на Районен съд - С. З. за отхвърляне на предявения от него иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на Софийския районен съд да му заплати сумата 5 100 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на издаден без основание изпълнителен лист, по който е било образувано изпълнително дело и е бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение за периода от 25.02.2016 год. до 24.02.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането.

Според касатора, въззивното решение страда от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК пороци и следва да се отмени. В изложение към жалбата си се позовава на предпоставките за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Налице ли е възлагане по отношение на конкретни съдии от страна на съда, към който същите се водят на щат или са командировани в него и изпълняват служебните си задължения, на работата по постановяване на съдебни актове по разглежданите дела, вкл. издаването на съответния изпълнителен лист?“;

2. „Възможно ли е да се претендира обезщетение по чл. 49 ЗЗД в хипотеза, в която не е налице фактическият състав на чл. 45 ЗЗД – липсват вина и противоправност в действията на съдията при постановяване на незаконосъобразен съдебен акт, предвид функционалния имунитет на магистрата по чл. 132 КРБ?“;

3. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?“.

О. С. районен съд, представляван от специалист „Правно обслужване“ Л. Н., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност. Претендира разноски съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Във връзка с наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното:

Не е било спорно между страните, че решението от 03.12.2012 год. по гр. д. № 1366/2011 год. на Софийския районен съд, с което ищецът Х. е осъден да заплати държавна такса по сметка на съда в размер на 1 364 лв., е отменено с решение от 25.06.2013 год. по в. гр. д. № 5078/2013 год. на Софийския градски съд. Въпреки това, с разпореждане от 25.02.2016 год. съдът е издал изпълнителен лист за посочената сума, а впоследствие е образувано изпълнително дело на 18.07.2019 год. Поканата за доброволно изпълнение е връчена лично на Х. на 05.08.2019 год., като е указана и възможността да заяви желание за правна помощ, в случай че се нуждае от такава. Посредством показанията на доведения от ищеца свидетел обаче, е установено, че за издадения изпълнителен лист Х. е разбрал още в края на месец февруари 2016 год., след извършена справка от адвокат в деловодството на съда. Независимо от това, първата му реакция срещу незаконосъобразния акт е обективирана години по-късно в жалба до Висшия съдебен съвет от 04.09.2019 год., която е последвана от подадени сигнали до председателя на Софийския районен съд и до Върховна касационна прокуратура от 17.02.2020 год., съответно до Инспектората към ВСС от 18.02.2020 год. В резултат от всички тези действия, с определение на Софийския районен съд от 01.06.2021 год. е обезсилен издаденият изпълнителен лист, като е изпратена и молба от 03.06.2021 год. по изпълнителното дело за неговото прекратяване.

Установено е също така, въз основа представения по изпълнителното дело отговор от 16.08.2019 год. от ГД „Изпълнение на наказанията“ до ЧСИ И., че към този момент Х. не е бил включен в трудова дейност, не е получавал възнаграждение, а по сметката му вече е имало наложени запори по други девет на брой изпълнителни дела, поради което и нямало как да започне изпълнение на наложеното изпълнително действие.

При преценка на всички тези обстоятелства, решаващият извод и на двете съдебни инстанции за отхвърляне на предявения иск е станала преди всичко констатацията за недоказаност на поддържаните от ищеца твърдения издаването на процесния изпълнителен лист да е причинило каквито и да било вреди в неговата правна сфера. Липсват доказателства, че издаването на изпълнителния лист за разноските е единственото основание за настъпване на установените със свидетелските показания негативни емоции и преживявания на ищеца; при доказателствената тежест на ищеца причинно – следствената връзка следва да се установи при пълно главно доказване. Прието е за нелогично и необосновано да се твърди, че в посочения близо петгодишен период единствената причина за негативните преживявания на ищеца е издаването на изпълнителния лист, като съществуващата вероятност за това, а и с оглед обстановката, в която се намира, не представлява провеждането на изискуемото пълно главно доказване на елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.

При този извод първите два от поставените правни въпроси не са обуславящи за крайния изход на спора, тъй като техният отговор сам по себе си не би обусловил различен резултат по предявения иск. След като не е доказан един от правопораждащите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, а именно – ищецът да е претърпял вреди в причинноследствена връзка с неправилно издадения изпълнителен лист, е било безпредметно съдът да изследва дали е налице възлагане на работа от съда към съдиите, които се водят на щат или са командировани в него, респ. дали предвиденият в Конституцията на Р. Б. функционален имунитет на магистратите изключва отговорността на държавата по чл. 49 ЗЗД. И при различен отговор на тези въпроси изводът за неоснователност на иска е обусловен от липсата на елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, установена въз основа преценка на събраните доказателства.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените трети и четвърти въпроси, касаещи задължението на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните, и да изложи мотиви, отразяващи преценката му на събрания доказателствен материал. В случая не е удовлетворено изискването за точно и мотивирано изложение на касационните основания по смисъла на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, което, съобразно задължителните разяснения към т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, е относимо и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията на касатора са бланкетни, като не е аргументирана връзката на поставените въпроси с делото - не се сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства. Същевременно с това, по процесуалноправните въпроси за приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК във въззивното производство е налице богата и трайно установена съдебна практика, в това число и задължителна такава - ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК, ППВС № 1/10.11.1985 год., ППВС № 7/ 27.12.1965 год. и ППВС № 1/13.07.1953 год. Същата се споделя от настоящия съдебен състав, липсва основание за нейното осъвременяване или изменение, като не е обоснована и поддържаната от касатора теза за произнасяне на въззивното решение в противоречие с тази практика. Ето защо, касационно обжалване не следва да се допуска на нито едно от релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на ответния Софийски районен съд следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 248 от 06.07.2023 год. по гр. д. № 356/ 2023 год. на Окръжен съд - С. З. по постъпилата срещу него касационна жалба на М. Г. Х..

ОСЪЖДА М. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Софийския районен съд сумата 100 /сто/ лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.