Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по иска „ЧЕЗ Р. Б. АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. А. срещу решение № 1189 от 26.05.2017г. по т. дело № 4900/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1346 от 28.07.2016г. по т. дело № 5346/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-5 състав и „ЧЕЗ Р. Б. АД е осъдено да заплати на „Ей У. Д. ЕООД, [населено място] сумата 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „ЧЕЗ Р. Б. АД е осъден да заплати на ищеца „Ей У. Д. ЕООД следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сума в размер 154 271, 37 лв., платена на отпаднало основание цена за достъп по електроразпределителната мрежа за периода 30.09.2012г. – 31.10.2013г. по посочени фактури, ведно със законната лихва върху сумата 128 559, 47 лв. /данъчната основа на сбора от сумите, платени по процесните фактури/, считано от 14.08.2015г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 20 752, 32 лв. – мораторна лихва върху сумата 128 559, 47 лв. /данъчната основа на сбора от сумите, платени по процесните фактури/ за периода 11.01.2014г. – 13.08.2015г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 12 401 лв. – разноски по делото.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване, както и поради произнасяне от въззивния съд по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал. Релевира доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е коригирал грешката на първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 ГПК при определяне на правната квалификация на иска и не е дал указания по смисъла на абзац 2 и 3 от т. 2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно нова правна квалификация на иска. Счита, че решаващият съдебен състав неправилно не е приложил правото на ЕС; не е посочил в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; не е разгледал по същество възражението на ответното дружество за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й и възражението за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа; нарушил е задължението си по чл. 12 и чл. 235 ГПК за обсъждане на всички доказателства; превратно е тълкувал част от събраните доказателства, което е довело до неверни фактически и правни изводи; погрешно се е позовал на неотносими решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Касаторът прави оплакване, че съдът погрешно е приел, че производителят на електроенергия от ВЕИ не дължи заплащане на разходите на електроразпределителното дружество, направени за осъществяване и поддържане на неговия достъп до електроразпределителната мрежа, защото е приложил неприложим индивидуален административен акт. Твърди, че е допуснато нарушение на материалния закон при оценката на правното действие на решение Ц-33/2012г. на ДКЕВР, като подробни съображения в тази насока излага в т. ІІ.6 от касационната жалба.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, съобразно номерацията в изложението, в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, част от които въпроси са посочени и като основание за отправяне на преюдициално запитване:

„3.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Р. Б.

3.2. Следва ли чл. 16, §3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?

3.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Р. Б. подобен правен резултат да се постига с 1/ индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2/ отсъствието на такъв акт?

4.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правата си на ефективни правни средства?

4.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?

5.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?

5.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?

5.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?

5.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?

6.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Х. на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?

6.2. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?

7. Следва ли чл. 17, пар. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?

8.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?

8.2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?

8.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?

9.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?

9.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?

9.3. Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?

9.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейски парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?

10. Отпадането на съществен елемент от договор за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който то определя, има ли правното действие на а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правно действие на незавършен фактически състав на договора?

11.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?

11.2. Допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?

11.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?

12.1. Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта /търговец/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция /презумпции/, каквато е тази по чл. 286 ТЗ?

12.2. Допустимо ли съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ –данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено?”.

По отношение на въпросите по т. 3.1, 3.2 и 3.3 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по въпросите по т. 4.1 и 4.2 – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т. 2; въпросите от т. 5.1 до т. 5.4 вкл. са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2011г. по тълк. д. № 2/2010г. на ВКС, ОСГТК, т. 1 и 2; по въпросите по т. 6.1, 6.2 и 7 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; относно въпросите от т. 8.1 до т. 8.3 вкл. твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. По въпросите по т. 9.1 и 9.2 касаторът се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение по гр. д. № 12946/2015г. на СГС, решение № 1938 по гр. д. № 2412/2014г. на ВОС, решение № 1483/27.07.2015г. по гр. д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 468/16.03.2015г. по гр. д. № 3/2015г. на ВОС, решение № 750/20.04.2015г. по гр. д. № 260/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 3020/2014г. на ВОС, решение № 11899/2014г. по описа на СГС, ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1599/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 2768/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 2549/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 8059/2014г. на СГС, ІІ-Г състав, решение по гр. д. № 1520/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 363/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 850/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 3001/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 50502/2014г. на СРС, решение по гр. д. № 11999/2015г. на СГС, решение по гр. д. № 14086/2015г. на СГС. По въпросите по т. от 9.1 до т. 9.4 вкл. касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според касатора въпросите по т. 11.1 – т. 11.3. вкл. са решени в противоречие с решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ІV г. о., решение № 331/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 318/06.07.2012г. по гр. д. № 615/2010г. на ВКС, І г. о., решение № 246/27.05.2011г. по гр. д. № 1265/2010г. на ВКС, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а въпросите по т. 12 и т. 12.2 – в противоречие с решение № 127/05.10.2011г. по гр. д. № 1027/2010г. на ВКС, ІІ т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение № 115/18.02.2008г. по гр. д. № 1082/2007г. на ВКС, V г. о., решение № 523/20.10.2008г. по т. д. № 274/2008г. на ВКС, І т. о. и определение № 434/10.06.2011г. по т. д. № 1137/2010г. на ВКС, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

В изложението касаторът поддържа и въведеното с касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Твърди също, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал.

Ответникът „Ей У. Д. ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С. Х. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо, тъй като е разгледан предявеният допустим иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Излага подробни съображения за правилност на решението на САС като постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство в размер на 3 750 лв. – адвокатско възнаграждение.

Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси:

„1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?

2. Следва ли чл. 17, § 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?

3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?

4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?

5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?

6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?

7. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за използване на електропреносната и електроразпределителната мрежа, в който не е уговорена конкретна цена, а в чл. 24 е предвидено, че производителят дължи цена, утвърдена от ДКЕВР. Съобразил е, че такава цена е утвърдена с Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, поради което ищецът е изпълнявал задължението си, като през процесния период от 30.09.2012г. до 31.10.2013г. е заплатил на ответника по иска цена за достъп общо в размер 154 271, 37 лв. с ДДС, подробно посочена по приложени фактури. За да потвърди осъдителното решение на Софийски градски съд, решаващият съдебен състав се е позовал на отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, направена с решение № 9749/28.06.2013г. по адм. дело № 12836/2012г. на Върховен административен съд, ІV отделение, и е приел, че неговите последици са отпаднали с обратно действие по отношение на всички съгласно чл. 177, ал. 1 АПК, вкл. и по отношение на възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 18.09.2012г. Направил е извод, че погасяването с обратна сила на това задължение представлява отпадане на основанието за извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, което обуславя основателността на предявения иск. В този смисъл въззивната инстанция се е позовала на решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 100/04.08.2016г. по т. д. № 707/2015г. на ВКС, ТК, І т. о.

С определение № 16 от 17.01.2018г. производството по настоящото дело е било спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС, предмет на което са част от формулираните от касатора въпроси. С определение № 327/12.10.2018г. на настоящия състав производството по делото е възобновено поради постановяване на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС.

По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на СГС. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Фактите, които сочи ищецът, а именно влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт - решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира - за връщане обратно на платените суми като цена за достъп, обуславят правната квалификация на предявения иск. Въззивният съд е разгледал иска на предявеното правно основание, изводимо от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В мотивите на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС са цитирани множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в които независимо от възприетото становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно мотивите на същото Тълкувателно решение в решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание” по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото, въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия, на отпаднало основание, по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните в изложението правни въпроси са неоснователни. Една част от поставените от касатора правни въпроси, относими към тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и от Х. на основните права на ЕС /посочени в т. 3.1, 3.2, 3.3, 4.2, 6.1, 6.2, 7, 9.3 и 9.4 от изложението/ не осъществяват основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на въззивната инстанция в обжалвания въззивен съдебен акт. Посочените правни въпроси не са обсъждани от съдебния състав, поради което не се явяват обуславящи решаването на правния спор.

Формулираният от касатора в т. 4.1 от изложението процесуалноправен въпрос не съответства на обективираната във въззивното решение воля на въззивната инстанция и на данните по делото. Съдебният състав не е определил друга правна квалификация на предявения иск, поради което, като не е дал указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, не е процедирал в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2.

Въпросите от т. 5.1. до т. 5.4 вкл. в изложението са ирелевантни за крайния резултат, тъй като независимо, че въззивният съд се е позовал на няколко решения на ВКС, той е изградил правните си изводи след обсъждане на събраните доказателства, установяване на фактическата обстановка, към която е приложил относимите правни норми. Решаващият съдебен състав е изложил свои мотиви и е изразил собствена воля, като обосноваването на резултата от правния спор по аналогични съображения на съображенията в цитираните решения, не е в противоречие с практиката на ВКС.

Посочените в т. 11.1 – т. 11.3 вкл. от изложението въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по съществото си представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, т. е. обосновават касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и предполагат проверка по същество на касационната жалба, която не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на тези процесуалноправни въпроси не е осъществен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото при постановяване на решението САС е процедирал в съотвествие с правомощията си като инстанция по същество на спора съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1.

Формулираните от касатора в т. 12.1 и т. 12.2 от изложението правни въпроси не съответстват на мотивите на въззивното решение, не са обусловили произнасянето на въззивната инстанция и правни изводи относно приложението на чл. 286 и чл. 292 ТЗ не са излагани.

Въпросът по т. 8.1 от изложението е хипотетичен и ирелевантен поради това, че страните не са изразявали воля да определят свободно цената за достъп нито изрично, нито с конклудентни действия, преди постановяване на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР и след неговата отмяна. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за използване на електропреносната и електроразпределителната мрежа, в който не е уговорена конкретна цена, а в чл. 24 е предвидено, че производителят дължи цена, утвърдена от ДКЕВР. Страните са се съгласили, че размерът на цената за достъп по силата на нормативен акт се определя от държавен орган – понастоящем КЕВР, като липсват данни за свободно договаряне на цените, поради което въпросът не се явява обуславящ изхода на правния спор.

Посочените правни въпроси в т. 8.2, 8.3, 9.1, 9.2и 10 от изложението са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, предвид изясняване на основанието, на което се дължи заплащане от производителя на електроенергия на временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа, и темпоралното действие на решението на ВАС за отмяна на инвидидуален административен акт, с който е определена по силата на закона временна цена за достъп. По отношение на тези въпроси не са осъществени твърдените от касатора допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, предвид наличието на постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. За да се преодолее противоречивата съдебна практика на различни по степен /първоинстанционни и въззивни съдилища/, с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е дадено разрешението, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, в случая решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. В мотивите на Тълкувателно решение № 7/2017 от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС е цитирана част от многобройна практика на ВКС, съгласно която „при отмяна на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации, което води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, въпреки, че е допуснато предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, то следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за услугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.“.

По изложените съображения настоящият състав счита, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебният акт е постановен в съответствие с постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

По отношение на конкретните въпроси, които касаторът моли съда да отправи като преюдициално запитване до Съда на ЕС, следва да се отбележи, че според постоянната практика на Съда на ЕС националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В тази връзка съдът може да откаже да отправи такова запитване, дори и страната по делото изрично да е поискала това, или да замени или измени формулираните от страните въпроси. В този смисъл са решение от 07.05.1997г. по дело С-253/1995г., Moksel, решение от 16.11.1995г. по дело С-152/1994г., Van Buynder, решение от 16.01.1974г. по дело 166/1973, Rheinmuhlen и други.

Формулираните от касатора въпроси по т. 1, 2, 3, 4, 5 и 6, касаещи тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Х. на основните права на ЕС, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не изпълняват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от поставените въпроси се отнася до тълкуването на § 4 вр.§ 3 от чл. 16 на Директива 2009/28/ЕО. В чл. 16, § 4 от Директивата по ясен начин се въвежда възможност, а не задължение за държавата, да задължи операторите на преносната и разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично посочените в § 3 разходи. Молителят поддържа, че националният законодател не се е възползвал изрично от възможността да въведе изключение от възмездния характер на достъпа до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт, поради което и националните съдебни органи нямат правна възможност да прилагат подобно изключение в постановените от тях актове. Така поставен, въпросът не може да обуслови пряко изхода от спора, доколкото в обжалавния съдебен акт, доводите на страните и създадената задължителна практика на ВКС не е прието, че е нормативно предвиден безвъзмезден характер на достъпа на производителите на електрическа енергия до електроразпределителната мрежа. Въпрос на обсъждане на конкретни доказателства е дали са изпълнени изискванията за определяне на цените за достъп – временни или окончателни по съответния ред.

Въпросът по т. 2 се отнася до тълкуването на чл. 17, § 1 от Х. на основните права на ЕС в смисъл на предвидена защита от Общностното право на придобит доход. Този въпрос не обуславя изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно, съобразно решението на ДКЕВР, но в последствие основанието за придобиването му е отпаднало - чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Посочените в т. 3 и 4 въпроси са поставени общо и хипотетично и не очертават проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор, по който СЕС би следвало да се произнесе съобразно разпоредбата на чл. 267, ал. 3 във връзка с ал. 2 ДФЕС. Поради това за ВКС не съществува задължение да отправи преюдициално запитване по тези въпроси по аргумент от решението по дело С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health.

По останалите три въпроса /т. 5 – 7 вкл./ ВКС не е длъжен да отправи преюдициално запитване, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на ЕС. Въпросите се отнасят до тълкуване на разпоредби от националното процесуално право /чл. 280 и сл. ГПК/, поради което не попадат в обхвата на тълкувателната дейност на СЕС.

Искането за отправяне на преюдициално запитване по посочените от касатора правни въпроси следва да бъде оставено без уважение и поради обстоятелството, че същите не са въведени като материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, в който случай би могло да се преценява дали са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване от националния съд по чл. 628 ГПК, т. е. доколко тълкуването на разпоредби от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС са от значение за правилното решаване на делото.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно.

С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 3 750 лв., представляваща направени от него разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1189 от 26.05.2017г. по т. дело № 4900/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], БенчМ. Б. Ц. да заплати на „Ей У. Д. ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [улица], ет. 2, офис 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 750 лв. /три хиляди седемстотин и петдесет лева/ - направени разноски за касационното производство /платено адвокатско възнаграждение/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.