Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, срещу решение № 1064 от 09.05.2017г. по в. т.д. № 4787 / 2016г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено осъдително решение № 1281 / 20.07.2016г. по т. д. № 5371 / 2015г. по описа на Софийски градски съд, постановено по предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „ЕСКУЛАБ” ООД за сумата 25 160, 93 лева, представляваща получена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за периода м. септември 2012 г.- м. юни 2013 г., ведно със законната лихва за забава от 19.08.2015г. до окончателното й изплащане, като касаторът е осъден да заплати и разноски по делото.

Касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо, постановено при липса на право на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което иска неговото обезсилване. Алтернативно иска да бъде отменено като неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение, възникнало на основание договор № [ЕГН]/22.05.2012г. за използване на разпределителната мрежа от производител, сключен на основание чл. 104 от Закона за енергетиката, поради което договорната отговорност по него изключва отговорността за неоснователно обогатяване. Също така намира приемането и плащането на 10 броя фактури от „Ескулаб” ООД за безспорно доказателство за признаване на съществуващо, изискуемо и ликвидно задължение на дружеството към ЧЕЗРБ. Задължението за плащане произтича от закона и от самите базисни принципи на възмездност на двустранните сделки и в частност тази за предоставяне на услуги. Същевременно, плащането на възнаграждение е основно задължение на получаващия услугата и не може да бъде поставяно под условие или модалитет. От друга страна, приема за недоказано от ищеца „Ескулаб” ООД, че отмяната на общия административен акт на ДКЕВР засяга именно него, тъй като кръгът на адресатите на акта е неопределен, но определяем по критериите, посочени в решение № Ц-33 от 14.09.2012г. Заявява, че по аргумент на чл. 300 ТЗ, вр. чл. 20 ЗЗД е недопустима намесата, под каквато и да е форма в равнопоставените договорни правоотношения, включително и в хипотезите на отмяна на административния акт, посочващ временни цени, ползвани от страните в съществуващата между тях облигационна връзка. Както действителната воля между страните, така и общото правило при търговските сделки и разпоредбите на ЗЕ предвиждат, че производителите следва да заплащат за получената от оператора услуга достъп. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ЕСКУЛАБ” ООД, в представения си отговор оспорва жалбата като излага подробни съображения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Софийски апелативен съд е възприел изложените от Софийски градски съд съображения за установеното от фактическа и правна страна. Приема, че страните по отношение на достъпа във времево отношение са възложили на ДКЕВР определяне цената на достъпа, тъй като след влизане в сила на ЗИД ЗЕ от 17.07.2012г. при постигнато съгласие между страните, по силата на закона е възложено определянето на цената по искане на разпределителното дружество на ДКЕВР. Това е сторено с решение Ц-33 от 14.09.2012г. След отмяна на това решение от Върховния административен съд, на основание чл. 177 АПК отпада основанието за внасяне на определената цена от момента на издаването му. Решаващият състав е приел, че страните сами не са постигнали съгласие относно цената на предоставяната услуга за достъп, поради което това съгласие мотивира приложението на индивидуален административен акт, който определя част от съдържанието на договора. За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, въззивният състав е достигнал до извода, че в настоящия случай не е налице договорна отговорност, тъй като отпадането на съществен елемент от сделката, води до отпадане на основанието на плащане. Мотивирал се е с постановена по реда на чл. 290 ГПК практика, съгласно която наличието на административен елемент за определяне на цената изключва приложението на общите търговски правила и създава специални с административен акт. Съответно с отмяната на решението на ДКЕВР за определяне на цената на достъп, отпада основанието на отговорността, на което е дължима – административния акт, към който договорът препраща. Оттук се дължи платената цена на достъп, тъй като нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД предвижда, че при отпадане на основанието, даденото по сделката подлежи на връщане.

В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на спора, като включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; Разрешен в противоречие с: решение № 451/15.07.2010г. по гр. д. № 844/2009г. на ІІІ г. о. на ВКС, решение № 246/27.05.2011г. по гр. д. № 1265/2010г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 381/03.01.2012г. по гр. д. № 1514/2010г. на ІІІ г. о. на ВКС; 2/ Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл. 84, ал. 2 Закона за енергетиката (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги/? ; Разрешен в противоречие с: решение на СГС по гр. д. № 12946/2015г., решение на СГС по гр. д. № 8059/2015г., решение № 1938 на ОС-Варна по в. гр. д. № 2412/2014г., решение № 1015 на ОС-Варна по в. гр. д. № 363/2015г., решение № 468 на ОС-Варна по в. гр. д. № 3/2015г., решение № 1026 на ОС-Варна по в. гр. д. № 850/2015г., решение № 750 на ОС-Варна по в. гр. д. № 260/2015г., решение № 356 на ОС-варна по в. гр. д. № 3020/2014г., решение на СГС по гр. д. № 11899/2014г., решение № 964 на ОС-Варна по в. т.д. № 1599/2015г., решение № 469 на ОС-Варна по в. гр. д. № 3001/2014г., решение № 1483 на ОС-Варна по в. гр. д. № 1483/2015г., решение № 132 на ОС-Варна по в. гр. д. № 2768/2014г., решение № 27 на ОС-Варна по в. гр. д. № 2549/2014г., решение № 1476 на ОС-Варна по в. гр. д. № 1520/2015г., решение на СГС по в. гр. д. № 11999/2015г., решение № 1146 на ОС-Варна по в. т.д. № 1692/2014г., решение № 769 на ОС-Варна по в. т.д. № 1228/2015г., решение № 1694 на ОС-Пловдив по в. гр. д. № 1551/2015г., решение на СГС от 19.07.2016г. по гр. д. № 14086/2015г. и решение № 1605 на ОС-Варна по в. гр. д. № 757/2015г.; 3/ Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни –доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?;

4/ Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?; 5/ Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?; 6/ След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че ищецът иска връщане на платеното?”; 7/ Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти?; Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?; Решен в противоречие с: решение № 8733/17.06.2013г. по адм. д. № 6086/2013г. на ВАС и решение № 4659/03.04.2013г. на ВАС по адм. д. № 13239/2012г.”

Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси на преюдициалното запитване: „1.1/ Следва ли Хартата на основните права на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, с допуснато по силата на закона предварително изпълнение и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 1.2/ Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно уредени от Закона за енергетиката отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящото се в непредвидено от Закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?; 1.3/ Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 2.1/ Следва ли чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт и с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 2.2/ Следва ли чл. 16 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?;

2.3/ Отговаря ли на принципите чл. 16, чл. 17, пар. 1 и чл. 20 от Хартата на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварително изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта? Тази незаконосъобразност води ли до задължение за възстановяване на даденото по договора само една от страните по него?; 3.1/ Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд, който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, да е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 3.2/ Допуска ли принципът на чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?; 3.3/ Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?”

Настоящият състав намира, че не се явява обосновано основание за допускане на касационно обжалване, предвид следното:

Производството по делото е било спряно с определение на настоящия състав, на основание чл. 292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 7 / 2017г. на ОСГТК на ВКС. Производството по делото е възобновено след постановяване на тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. на ОСГТК на ВКС. С него е отклонено предложението на председателя на висшия адвокатски съвет за приемане на редица въпроси, които са заявени и от касатора, като въпроси обуславящи достъпа до касационния контрол.

В мотивната част на посоченото тълкувателно решение е цитирана многобройна практика на ВКС, в която не е установено противоречие на изводите, същата е правилна и разкрива точния смисъл на приложимите за споровете правни разпоредби, като е преодоляна съществуващата противоречива практика на съдилищата. Съгласно посочената практика на ВКС е дадено разрешение на поставените от касатора правни въпроси, а именно, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е било отменен индивидуален административен акт (какъвто е характерът на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ) има обратно действие. Съответно при отмяна на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации, което води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, въпреки че е допуснато предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, тe следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за услугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В мотивната част на същото тълкувателно решение се сдържа и отговорът на въпросите за недопустимост на въззивното решение, поради наличие на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователното обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. От цитираната многобройна практика на ВКС става ясно, че независимо от възприетото в решенията на ВКС становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание §197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена –чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /както и допустимост, вкл. надлежна процесуална легитимация на ищците и основателност на исковете/ -в решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание”, по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото, въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия, на отпаднало основание, по смисъл на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, цитирана в мотивната част на гореописаното тълкувателно решение, в която се дава разрешение и на доводът за недопустимост на въззивното решение. Доколкото атакуваният акт е в съответствие с практиката на ВКС, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По последния въпрос, не е налице предпоставката по чл. 2801 ал. 1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното в него обосноваване на правни изводи на съда от недоказани с допустими процесуални способи факти.

Относно искането за отправяне на преюдициално запитване:

Първите три въпроса целят отговор дали конкретният резултат – връщането на платените цени за достъп поради отмяната на ИАА, въз основа на който са били определени, е в несъответствие с принципите за защита на правните очаквания и за правната сигурност. При поставянето на тези въпроси касаторът свързва нарушаването на принципа на правната сигурност с непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната услуга достъп изцяло за сметка на оператора. Така формулирани, въпросите не съответстват напълно на обстоятелствата по конкретния спор, доколкото с отмяната на индивидуалния административен акт, с който са определени временни цени за достъп, не е разрешен окончателно въпросът за цената на предоставената услуга, нито й е придаден бъзвъзмезден характер. Даденото в конкретния спор решение касае само сумите, платени като цена въз основа на отменения акт - раздел ІII т. 10 от Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, но не урежда изцяло последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за определяне на временни пределни цени. Тъй като въпроси 1.1, 1.2 и 1.3 по същество касаят правото на оператора на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета, да получи възнаграждение за предоставената услуга достъп, което право не е окончателно отречено с обжалваното въззивно решение, те не се явяват и пряко обуславящи преценката на съда по конкретния спор. Поради това, за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси.

Въпроси 2.1, 2.2 и 2.3 се отнасят до тълкуването на чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС в смисъл на предвидена защита от Общностното право на придобит доход. Тези въпроси също не обуславят изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало.

Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по останалите три въпроса, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на европейския съюз. Настоящият съдебен състав счита, че разпоредбите на националното процесуално право, във връзка с които са поставени въпросите (чл. 280 и сл.ГПК), не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС.

Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, само в който случай отговор на същите би бил от значение за правния спор. Само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба, би могло да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл. 628 ГПК, а именно –доколко тълкуването на разпоредби от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, са от значение за правилното решаване на делото.

С оглед изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1064 от 09.05.2017г. по в. т.д. № 4787 / 2016г. на Апелативен съд -София.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ Р. Б. АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: