О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София 02.03.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ : М. Р. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 3933 по описа за 2022г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт С. против въззивно решение № 196 от 21.07.2022г. по в. гр. д. № 208 по описа за 2022г. на Окръжен съд Сливен, с което е отменено решение № 952 от 24.07.2018г. по гр. д. № 1091/2018г. на РС Сливен и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено, че А. Т. Н. има право на допълнителен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 1.01.2003г. до 30.06.2014г., от които 12 дни за 2003г., 7 дни за 2004г., 1 ден за 2007г., по 12 дни за 2008г., 2009г., 2010г. и 2011г., 7 дни за 2012г., 4 дни за 2013г. и 12 дни за 2014г., като е отхвърлен като неоснователен предявения иск за разликата над признатите 91 дни до претендираните 107дни. Присъдени са разноски, включващи сумата 680.40лв. за адвокатско възнаграждение в първата инстанция, 255.15лв. пред първата въззивна и 510.30лв. пред втората въззивна инстанции, 510лв. за вещи лица и 138лв. държавна такса, както и 900лв. разноски пред касационната инстанция. Съразмерно с отхвърлената част от иска А. Т. Н. също е осъдена да заплати направените от другата страна разноски.
Постановеният акт в частта за разноските е обжалван и от двете страни – от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и от А. Т. Н. и съдът с определение № 488 от 24.08.2022г. е оставил без уважение исканията им. Последвала е частна жалба от А. Т. Н., във връзка с която е образувано ч. гр. д.№ 3932/2022г. на ВКС, което е присъединено за съвместно разглеждане с настоящето производство с определение № 4182 от 1.11.2022г.
Касационата жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 118 от 17.05.2022г. по гр. д.№ 897/22019г., ВКС е отменил постановения въззивен акт и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за назначаване на екпертиза за определяне на размера на спорното право. Като неправилен е оценен извода на въззивния съд за погасяване на правото по давност, като в отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, касационният съд е приел, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи /МВР/ приложим е ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, а не КТ. След като естеството на задълженията на служителя на МВР не му позволяват сам /без насрещно волеизявление/ да реши кога да ползва нито основния си, нито допълнителния отпуск и след като ЗМВР изключва възможността отпускът да бъде компенсиран с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, то тогава давност не тече до момента на прекратяване на правоотношението.
След връщане на делото и изпълнение на дадените указания за допускане на заключение на експертиза, въззивният съд е уважил частично иска. Приел е, че ищцата, която е държавен служител, заемащ длъжността „надзирател“ е полагала извънреден труд за периода от 1.01.2003г. до 30.06.2014г. на 8, 12 и 24 часови смени, в размер на общо 91часа, които подлежат на обезщетяване с допълнителен платен годишен отпуск /следващ се като компенсация за положения извънреден труд/.
Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът твърди недопустимост на постановения въззивен акт. Позовава се и на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси: 1. Допустим ли е установителен иск за признаване право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, след като е бил зоконоустановен по чл. 212, ал. 3, вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР/отм./ за процесния период, исковата молба е подадена през 2018г. при действащо служебно парвоотношение и ищецът не е бил ограничен от законови и подзаконови разпоредби, едностранно и своевременно да предприеме действия за упражняване на правото си на допълнителен отпуск /след изтичане на всеки три месечен отчетен период/ пред вид т. 13 от заповед № ЛС-03-26/26.01.2007г. на министъра на правосъдието и т. 7 от заповед № ЧР-06-94/29.08.2013г. на министъра на правосъдието, приложени по делото?, 2. Приложим ли е институтът на погасителната давност за предявяване на иск, с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд пад 50 часа по по чл. 212, ал. 3 ЗМВР /отм./, от кой момент започва да тече срокът за претендиране на същия и за какъв период той може да се претендира, след като служителят едностранно и своевременно /след изтичане на всеки три месечен отчетен период/ има право да заяви писмено желанието си да упражни правото си на отпуск съгласно т. 13 от заповед № ЛС-03-26/26.01.2007г. на министъра на правосъдието и т. 7 от заповед № ЧР-06-94/29.08.2013г. на министъра на правосъдието? Счита, че при постановяване на акта си въззивният съд не е съобразил приетото в решения по гр. д.№ 7210/2014г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 4816/2018г. на ІV г. о.
Постъпил е писмен отговор от А. Т. Н., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на спора. Отделно, въззивният акт не е в противоречие с установената съдебна практика, доколкото установяването на съществуване на правото на допълнителен платен годишен отпуск се е наложило именно, защото е било оспорено от насрещната страна. Позовава се на конкретна съдебна практика, която цитира. Претендира разноски, без да представя доказателства за реално извършване на такива.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, защото поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т. 1 от ТР № 1/17.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите материалноправният или процесуалноправният въпрос, който касаторът поставя следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият поставен въпрос е конкретен /защото в съдържането си включват позоваване на конкретните факти от делото/, а вторият е – по принцип. И на двата въпроса - отговорите изискват проверка за законосъобразност, която е възможна само след обсъждане на ангажираните по делото доказателства. Доколкото посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, то обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без посочването на надлежен въпрос. Следва да се има пред вид и че на сега поставените от касатора въпроси вече е бил даден отговор при произнасянето по същество от касационната инстанция при първото разглеждане на делото. Когато делото се развива за втори път пред касационната инстанция /какъвто е настоящия случай/ след връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, съобразно дадени от касационната инстанция задължителни указания по прилагане на правото, по аргумент от чл. 295 ГПК, касаторът не може да поставя въпроси, които са идентични с вече разрешените от касационния съд.
По подадената частна жалба, приета за съвместно разглеждане:
Частната жалбоподателка А. Т. Н. оспорва определение № 488 от 24.08.2022г. в частта, с която - с оглед изхода от спора - са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 255.15лв. пред първата въззивна инстнация /при реално извършени такива от 800лв./ и 510.30лв. пред втората въззивна инстанция /при твърдени като извършени в размер на 1000лв./
Мотивите на съда са два. Първо, че искът е неоценяем и за него предвиденият минимален размер, определен в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение е 300лв. и второ, че реално установеното като заплатено възнаграждение е прекомерно, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Според жалбоподателката искът е оценяем, защото правото на отпуск е имуществено право, което има стойностен еквивалент равен на левовата равностойност на един ден платен годишен отпуск, който към датата на подаване на касационната жалба /31.12.2018г./ възлизал на 5 990.98лв. за претендираните 107 дни. Според нея, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. Отдлно счита и че при извеждане на извода за прекомерност на заплатеното възнаграждение, не са съобразени принципите на справедливост и обоснованост при договарянето му, както и реалната фактическа и правна сложност. Позовава се на друг случай /по гр. д.№ 1750/2020г. на ІІІ г. о./, за който счита, че е сходен на настоящия, при който е било присъдено възнаграждение в пълен размер.
Срещу така подадената частна жалба е постъпил отговор от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт С., с който се оспорва нейната основателност. Изразеното становище е, че видът на правото е ирелевантен, защото искът не е осъдителен и делото не е с материален интерес. Преценката за правна и фактическа сложност на делото е конкретна и се извръшва от съда въз основа на всички факти относно обема и сложността на оказаната правна помощ, извършените процесуални действия и релевантните обстоятелства. Акцентира върху голямата бройка висящи идентични дела и факта, че размерът на отпуска е установен не от съда, а от вещо лице.
Настоящият съдебен състав, с оглед направеното искане и след като съобрази изразените становища и документите по делото, намира подадената частна жалба за неоснователна.
Правилни са доводите на въззивния съд за приложимост на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, в редакцията й от 2017г. Предмет на иска е установяване съществуването на право на допълнителен отпуск, дължим на държавен служител, който е в служебно правоотношение, като обезщетение за положеният от него извънреден труд над 50 часа на тримесечие, за съответния период. Доводите на жалбоподателката за паричен характер на правото са преждевременни, защото такъв може да се обсъжда едва след прекратяване на служебното правоотношение. /Към настоящия момент на установяване подлежи правото, без да е изчисляван размерът му./
Следва да бъдат споделени и доводите на съда за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Той е спазил установеното в чл. 78, ал. 5 ГПК изискване за преценка на действителната и правна сложност на делото. Присъдил е възнаграждение в минимален размер, съобразно изхода от спора, като в мотивите си е посочил, че правната и фактическа сложност на делото е проявена изцяло в първата инстнация, а въззивният съд се е произнесъл след провеждане на едно открито съдебно заседание. Допълнително следва да се посочи, че в хода на първото въззивно производство предприетите процесуални действия се изразяват в изготвяне на отговор и явяване в съдебно заседание, в което не са приемани нови доказателства. Досежно второто въззивно производство установената като реално заплатена сума е в размер на 1 200лв. за адвокатско възнаграждение /установени с приложения на стр. 31 договор/. От тях съдът е присъдил повече от половината, отчитайки увеличеният обем от предприети процесуални действия, събирането на нови доказателства и необходимостта от тяхното обсъждане. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателката за необоснованост на изводите на съда досежно присъдените разноски и за нарушение на принципа на справедливост, доколкото е било направено възражение за прекомерност, съдът е отчел наличие на правна и фактическа сложност на делото като е присъдил двоен размер на минимално предвиденият и фактът, че спорът от правна страна вече е бил изяснен с постановения от касационната инстанция отменителен акт. /За пълнота на изложението следва да се посочи, че позоваването на жалбоподателката на гр. д.№ 1750/2020г. на ІІІ г. о. е ирелевантно, доколкото в посоченото производство възражение за прекомерност – за разлика от настоящето - не е правено и съответно не е обсъждано от съда/.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 196 от 21.07.2022г. по в. гр. д. № 208 по описа за 2022г. на Окръжен съд Сливен.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от А. Т. Н. частна жалба против определение № 488 от 24.08.2022г. по в. гр. д.№ 208/2022г. на Окръжен съд Сливен в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.