Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Ф. Т. Г., С. Т. Г., М. Т. Г. /починал след подаване на касационната жалба, на чието място са конституирани наследниците му по закон П. М. Г., Т. М. Г. и Т. М. Г./, А. Т. Г. и П. С. Г., представлявани от адв.Р. М., и ЗАД „Армеец“ АД, представлявано от юрк.Л. М. – Л., срещу решение № 195 от 22.11.2021г. по т. д. № 655/2021г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което, след отмяна на решение № 260170 от 21.04.2021г. по т. д. № 274/2020г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XXIII-ти състав, ЗАД „Армеец“ АД е осъден да заплати на Ф. Т. Г., С. Т. Г., М. Т. Г., А. Т. Г. и П. С. Г. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумите от по 70 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на Т. А. Г., настъпила при ПТП на 30.09.2019г., ведно със законната лихва, считано от 16.03.2020г. до окончателното изплащане, като предявените искове са отхвърлени за сумите от по 80 000 лева, представляващи разликата между присъдените по 70 000 лева и претендираните от всеки един ищец по 150 000 лева, ведно със законната лихва за периода от 16.12.2019г. до 15.03.2020г.

Касаторите – ищци обжалват въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от тях искове за разликата над присъдените суми до пълните предявени размери. Поддържат, че решението е неправилно в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД, като е присъдил обезщетения, които не репарират в пълен обем търпените неимуществени вреди. В тази връзка навеждат доводи, че съдът не е съобразил в достатъчна степен негативните емоционални преживявания, годината на настъпване на произшествието, социално – икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, размера на минималната работна заплата, както и лимитите на застрахователно покритие, действащи към 2019г. Твърдят още, че въззивният съд неправилно е приложил и нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като приетото процентно изражение на приноса на пострадалия не съответства на установените по делото обстоятелства. Поддържат, че неизпълнението на задълженията да се носи светлоотразителна жилетка и да се управлява велосипеда най – вдясно на платното за движение са довели само до косвено въздействие върху деликтната ситуация, но не и до нейното директно причиняване. Твърдят, че съдът не е извършил сериозен анализ на събраните по делото доказателства, не е обсъдил подробно свидетелските показания, както и не е осигурил справедлив и равнопоставен процес, тъй като не е допуснал назначаването на своевременно поисканите експертизи.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите молят да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател? При определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва ли съдът да прецени всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, а именно възрастта на пострадалия, възрастта на претендиращите обезщетение и естеството на изградената между тях емоционална и духовна връзка, прекъсната единствено от настъпилото пътно-транспортно произшествие? При определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва ли съдът да прецени всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, свързани с конкретното проявление на неимуществените вреди – гласните доказателства, както и становището на вещото лице, дадено в открито съдебно заседание при изслушване и приемане на експертното заключение? Следва ли при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди съдът да посочи, анализира и съобрази годината на настъпване на ПТП и нивата на застрахователно покритие към датата на настъпване на обезщетението по справедливост или е достатъчно само да маркира, че има предвид същите при постановяване на съдебния акт, без подробно да ги обсъди в решението си? Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът подробно да обсъди в постановения акт всички претърпени емоционални и психологически усложнения при претендиращите обезщетение, настъпили във връзка с пътния инцидент? Твърдят, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 121 от 09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 179 от 20.02.2015г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15 от 12.02.2018г. по т. д. № 1423/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 63 от 28.07.2020г. по т. д. № 2086/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 62 от 24.07.2020г. по т. д. № 777/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 133 от 19.11.2020г. по т. д. № 2306/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60066 от 29.06.2021г. по т. д. № 661/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 109 от 13.01.2021г. по т. д. № 2410/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 60023 от 02.08.2021г. по т. д. № 2956/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Как следва да се цени/определи установеното по делото съпричиняване на противоправния резултат на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД относно приетата степен на съпричиняване? Поддържат, че въпросът е разрешен от съда в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 15 от 12.02.2018г. по т. д. № 1423/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът по касационната жалба ЗАД „Армеец“ АД оспорва същата. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Поддържа още, че касационната жалба е неоснователно по същество.

С касационната жалба ЗАД „Армеец“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение частично са уважени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 40 000 лева до присъдените по 70 000 лева за всеки един ищец. Поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е нарушил принципа за справедливо обезщетяване, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразил задължителните разяснения на ППВС № 4 от 23.12.1968г. Поддържа, че съдът само формално е посочил кои обстоятелства следва да се отчитат, без реално да съпостави относимите факти и обстоятелства с действително справедливия размер на всяко от обезщетенията. Навежда доводи, че присъдените суми не са съобразени с действително претърпените болки и страдания от ищците, с установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към периода на настъпване на събитието, със съдебната практика, формирана по сходни казуси, както и с обществено – икономическата конюнктура в страната към датата на настъпване на ПТП. На следващо място, поддържа нарушение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че определеният от въззивния съд процент на съпричиняване на вредата е силно занижен, доколкото пострадалият се е оказал непреодолимо за водача препятствие.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявена претенция от пострадалия срещу застрахователя? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 78 от 07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Как следва да се цени/определи установеното по делото съпричиняване на противоправния резултат на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД относно приетата степен на съпричиняване? Поддържа, че въпросът е разрешен в отклонение от постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/1963г., решение по гр. д. № 174/2009г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение по гр. д. № 60102/2016г. на ВКС, ГК, III г. о.

Ответниците по касационната жалба Ф. Т. Г., С. Т. Г., М. Т. Г. /починал след подаване на касационната жалба, на чието място са конституирани наследниците му по закон П. М. Г., Т. М. Г. и Т. М. Г./, А. Т. Г. и П. С. Г. оспорват същата. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Излагат подробни съображения относно неоснователността на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че спорните въпроси са относно размера на дължимото от ЗАД „Армеец“ АД обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от Ф. Т. Г., С. Т. Г., М. Т. Г., А. Т. Г. и П. С. Г. вследствие смъртта на техния наследодател – Т. А. Г., настъпила при ПТП от 30.09.2019г., причинено от застрахования при ответника водач, както и дали и доколко с поведението си на пътя пострадалият е допринесъл за фаталния резултат.

По първия спорен въпрос решаващият съдебен състав е обсъдил свидетелските показания на Т. Й. Г., С. Ф. Г., Р. К. Н., В. В. Н., А. Р. К., Т. Т. Р., С. И. М., П. С. Н., С. А. Г. и Й. Й. А. и е приел за установено, че между внезапно загиналия, от една страна, и неговата съпруга П. С. Г. и децата му Ф. Т. Г., С. Т. Г., М. Т. Г. и А. Т. Г., от друга страна, са съществували изключително близки ежедневни връзки. Съобразил е, че починалият е оказвал помощ на всеки от ищците, както и факта, че всички са живели в една къща, в едно общо домакинство. Приел е, че нелепата и напълно неочаквана смърт на наследодателя се е отразила на ищците крайно зле, включително и на здравословното им състояние. С оглед на тези съображения и при съобразяване на факта, че децата на починалия са вече зрели хора, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е възприел определения от него размер на обезщетенията, възлизащ на по 100 000 лева за всеки един от ищците.

По втория спорен въпрос апелативният съд е обсъдил заключението на назначената автотехническа експертиза. Приел е, че лекият автомобил, застигнал отзад велосипедиста Т. А. Г., се е движил със скорост от около 94 км/ч, като при тази скорост дължината на пълния спирачен път /опасната зона/ е 101, 68 м. Акцентирал е, че при движението на велосипедиста с около 12 км/ч, водачът на автомобила би могъл да избегне катастрофата, само ако би реагирал на разстояние около или по – голямо от 94 м. преди мястото на удара, но при управление на колата в тъмната част на денонощието с включени къси светлини, които са позволявали да се види наличния отзад на велосипеда червен светлоотразител, водачът е можел да забележи намиращия се пред него велосипедист не своевременно, с обективна възможност за адекватна реакция, а едва когато го е доближил на разстояние от 68 м. Намерил е, че именно несъобразената скорост, с която, при реалната липса на достатъчна осветеност на пътя пред него, водачът е управлявал автомобила, е била причината той да няма техническата възможност да избегне катастрофата. Заключил е, че макар велосипедистът сам да се е поставил в твърде повишен риск да не бъде забелязан навреме, тъй като при липсата на дневна светлина не се е движил в най – дясната част на пътното платно и не е бил облечен със светлоотразителна жилетка, основната и определяща причина за фаталния инцидент е несъобразената /превишена/ скорост на водача на автомобила, поради която той не е имал реална възможност да реагира на очаквано предвидими препятствия, които при осветеността на фаровете е можело да бъдат навреме забелязани. С оглед на това въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат възлиза на 30 % и е намалил на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определените обезщетения за неимуществени вреди на по 70 000 лева за всеки един ищец.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос от изложението на касаторите – ищци и първият въпрос, поставен от касатора – ответник, се отнасят до критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента и следва да бъдат разгледани заедно. Тези въпроси са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, поради което е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – цитираното от касаторите ППВС № 4/23.12.1968г., постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – цитираните от касаторите решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т. д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съобразявайки събраните гласни доказателства относно търпените от ищците болки и страдания. Отчел е изключително близките отношения, съществували между починалия и неговите съпруга и деца; фактът, че са живели в едно домакинство; обстоятелството, че с грижите си пострадалият е обединявал всички членове на семейството; негативното отражение на внезапната смърт върху психическото и здравословно състояние на ищците, както и фактът, че децата на починалия са вече зрели хора. Що се отнася до социално – икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, макар да не е изложил подробни аргументи, отчитайки датата на настъпване на вредата /30.09.2019г./, въззивният съд всъщност е съобразил и тези обстоятелства. По отношение на наведените доводи, че съдът не е съобразил съдебната практика по сходни случаи, следва да се отбележи, че справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД с постоянната практика на ВКС, респ. не е налице поддържаното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, която не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.

Вторият въпрос, формулиран от касаторите – ищци, и вторият въпрос, поставен от касатора – ответник, са идентични, поради което отново следва да бъдат разгледани заедно. Същите касаят прилагането на принципа, регламентиран в чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за намаляване на дължимото обезщетение при наличие на съпричиняване на настъпило ПТП от пострадалия. Тези въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По прилагането на чл. 51, ал. 2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159 от 24.11.20 Юг. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т. д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл. 20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил заключението на извършената автотехническа експертиза, взел е предвид механизма на настъпване на процесното ПТП, съпоставил е поведението на делинквента с това на пострадалия и е изложил аргументи защо счита, че тежестта за водача на лекия автомобил следва да бъде по – голяма, акцентирайки върху несъобразената скорост, респ. защо приема, че пострадалият велосипедист е допринесъл за настъпване на собствената си смърт, изтъквайки фактите, че при липса на дневна светлина не се е движил в най – дясната част на пътното платно и не е бил облечен със светлоотразителна жилетка.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на пълномощника на касаторите ищци следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществено безплатно процесуално представителство във връзка с подадената от ответника касационна жалба съобразно обжалвамия интерес с оглед обжалваната от него част от въззивното решение, което съгласно чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба №1/2004г. възлиза на 1716 лева с ДДС по всеки от предявените искове или общо 5148 лева. На касатора – ответник следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на ищците в размер на 400 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 195 от 22.11.2021г. по т. д. № 655/2021г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.

ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ АД да заплати на адв. Р. И. М. сумата 5148 лева /пет хиляди сто четиридесет и осем лева/ - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 3 ЗА.

ОСЪЖДА Ф. Т. Г., С. Т. Г., П. М. Г., Т. М. Г., Т. М. Г., А. Т. Г. и П. С. Г. да заплатят на ЗАД „Армеец“ АД сумата 400 лева /четиристотин лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: