Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. К. Д. и С. К. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 46 от 05.01.2017г., постановено по в. гр. д.№ 1046/16г. на Софийския градски съд, ІІІ-Б състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Конкретни оплаквания са направени срещу решението в отхвърлителната му част относно таванските помещения и източното мазе.

С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 67-ІІ-1 от 17.04.2015г. по гр. д. 23722/2006г. на Софийския районен съд, 67 с-в, в частта, с която е допусната съдебна делба между Ю. К. Д., С. К. Д., Б. К. Д. и Н. К. Д. на източно мазе, с площ от 13, 69 кв. м., находящо се на първия етаж в построената в УПИ ІV-528 от кв. 58 по плана на [населено място], м.”И.” жилищна сграда и по отношение квотите на тези съделители по отношение на находящо се в същата сграда западно мазе и вместо него е отхвърлил иска за делба, предявен от Ю. К. Д., С. К. Д. и Б. К. С. против Б. К. Д. и Н. К. Д. на източното мазе като неоснователен и е определил равни права на съделителите по отношение на допуснатото до делба западно мазе / по 1/4 ид. част/.

Със същото решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на таванско жилище, състоящо се от една стая, сервизни помещения и таванско помещение, със застроена площ от 25 кв. м., както и на пет тавански помещения, находящи се в посочената жилищна сграда.

По делото е установено, че по силата на решение от 24.08.1964г. по гр. д.№ 762/64г. на С. народен съд в дял на общия наследодател на страните К. Д. Д. са поставени идеални части от дворното място, в което е изградена процесната жилищна сграда; таванско жилище от една стая и сервизни помещения и таванско помещение, заедно с 32 % ид. части от общите части на сградата, а в дял на съпругата му Л. Г. Д. идеални части от дворното място; тристайно жилище със сервизни помещения, находящо се на партерния етаж на къщата, заедно с южното избено помещение, заедно с 66% ид. части от общите части на сградата. На 31.03.1965г. между двамата е постигната съдебна спогодба по гр. д.№ 1424/64г., по силата на която Л. Д. се е съгласила съпругът й К. Д. да извърши надстройка над съществуващата сграда, а относно правата върху сервизните помещения, мазета и тавани е посочено, че те ще бъдат съответни на жилищата в сградата, като всеки етаж има съответното му полагащо се мазе и таванско помещение. Бракът между двамата е прекратен на 30.06.1968г. С нот. акт за дарение от 08.12.1982г. Л. Д. е дарила на синовете си Ю. К. Д. и С. К. Д. общо 1/2 ид. част от получения в дял първи етаж от жилищната сграда, ведно с южното избено помещение, а останалата 1/2 ид. част е дарила на внучката си И. И. И. с нот. акт от 13.04.1990г. Със саморъчно завещание от 18.11.2004г. К. Д. е завещал на дъщеря си Н. Д. и на сина си Б. Д. втория тавански етаж на сградата. Сградата, в която се намират процесните обекти включва сутерен, жилищен и тавански етаж, както и подпокривно пространство. В сутерена се намират двете избени помещения – източно и западно, а на таванския етаж има ателие с тоалетна и баня, складови помещения, стая – кабинет и полученото в дял от К. Д. таванско жилище. За да отхвърли иска за делба на таванските помещения въззивният съд е приел, че след прекратяването на брака между Л. Д. и К. Д. през 1968 г. последният е установил самостоятелна фактическа власт върху целия тавански етаж и го е владял непрекъснато и необезпокоявано в продължение на повече от десет години, демонстрирайки го спрямо другия съсобственик, респ. че е придобил неподелените тавански помещения по давност, за което не е имало пречки, тъй като той е сред лицата, притежаващи самостоятелни обекти на правото на собственост в същата сграда. По отношение на източното мазе е прието, че то не подлежи на делба, тъй като е било поделено от бившите съпрузи и е принадлежност към таванския етаж, по отношение на който липсва съсобственост. Независимо, че жалба от ответниците Б. Д. и Н. Д. срещу първоинстанционното решение, с което е допусната делбата и на това мазе не е била подадена, въззивният съд е приел, че не съществуват пречки за неговата отмяна в тази му част, тъй като въззивното производство е по реда на отменения ГПК и правилото на чл. 269 от сега действащия ГПК не важи.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че решението е постановено по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.

Ответниците по жалбата Б. К. Д. и Н. К. Д. не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за допускане делбата на източното мазе и е отхвърлен искът за делба на това мазе, тъй като са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на останалата му част тези предпоставки липсват.

Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн. ДВ, бр. 86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба –17.02.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално - правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК задължителни разяснения касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, който трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС може да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба, като непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускането на касационната жалба до касационен контрол.

В случая касаторите не са формулирали конкретен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда и е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи касационни оплаквания, аналогични на посочените в касационната жалба, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това позоваването на противоречие с ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС е неоснователно, тъй като с него е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването, какъвто е настоящият случай. Както се посочи по-горе, направените оплаквания за неправилна преценка на доказателствата по делото не могат да бъдат обсъждани, още повече, че не е формулиран процесуалноправен въпрос в тази насока, нито е налице обосновка на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице противоречие и с ТР № 34/83г. на ОСГК на ВС, тъй като и с това тълкувателно решение е прието, че подпокривното пространство (таванът) на сгради, притежавани в етажна собственост, е обща част на сградата и не може да бъде обект на прехвърлителни сделки, нито да се придобива с давностно владение, освен ако е изградено като жилища, ателиета, стаи за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти или сервизни помещения към такива, в които изключения попада настоящият случай. Представеното определение № 313 по гр. д.№ 1919/15г. на ВКС, І г. о. по чл. 288 ГПК не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и позоваването на противоречие с него е също неоснователно. Съгласно това тълкувателно решение ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, дори когато тези пороци не са подведени от жалбоподателя под основанията за допускане на касационно обжалване, предвид служебното му задължение да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото.

В случая такава вероятност е налице по отношение на въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за допускане делбата на източното мазе и искът за делба на същото е отхвърлен, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в тази му част. В останалата му част касационно обжалване не следва да се допуска.

На касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.

Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 46 от 05.01.2017г., постановено по в. гр. д.№ 1046/16г. на Софийския градски съд, ІІІ-Б състав, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за допускане делбата на източното мазе, находящо се в построената в УПИ ІV-528 от кв. 58 по плана на [населено място], м.”И.” жилищна сграда и вместо него искът за делба на това мазе е отхвърлен.

Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част.

У к а з в а на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат държавна такса по с/ка на ВКС в размер на 25 лв. и да представят вносните документи по делото, като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.

След изтичането на срока делото да се докладва за насрочването му в открито заседание или за прекратяване.

т о е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: