Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 725 от 09.06.2017 г., постановено по гр. д. № 143/2017 г., Пловдивски окръжен съд е потвърдил решение № 3205 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 4298/2016 г. на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени предявените от О. З. Ц. и П. Д. В. ревандикационни искови за поземлени имоти с идентификатор 56784.6.70 и с идентификатор 56784.6.71 по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, първия с площ от 4000 кв. м., а втория с площ от 1000 кв. м. и двата с начин на трайно ползване – овощна градина.

Недоволни от решението са останали ищците Ц. и В. и в срока по чл. 283 ГПК са подали касационна жалба с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешеният от съда въпрос - обезсилват ли се изпълнителните действия по право, когато изпълнителното производство е прекратено и ползва ли се взискателят и приобретател по публична продан на недвижим имот (ипотекиран за обезпечаване на вземането му) със закрилата на чл. 433, ал. 4 (грешно посочена ал. 3) ГПК е дадено в противоречие на приетото в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Твърди се, че взискателката Г. Г. е привиден кредитор, а не трето лице на изпълнителното производство.

Ответницата по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че ищците не се легитимират като собственици на двата имота, към датата на предявяване на иска, а носител на вещни права върху тях е ответницата. Този правен извод е формиран след анализ на установените по делото факти.

Между страните не е имало спор относно това, че двата имота са били придобити от ищците на основание договор за покупко-продажба, сключен на 19.06.2008 г. и на същата дата те са ги ипотекирали за обезпечаване на кредит в размер от 67500 евро, който им е бил предоставен от Г. С. Б., който е следвало да върнат до 19.06.2009 г., което е отразено в съставения нот. акт № 26, от същата дата, т. ІІІ, д. 397/2008 г. за сключена договорна ипотека за обезпечаване вземането на кредитора.

Б. е инициирал заповедно производство по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за предоставената от него сума в заем, тъй като срокът за връщането й не е бил спазен. На 22.11.2011 г. му е бил издаден изпълнителен лист. Преди това на 15.11.2011 г. Б. е сключил договор за цесия на вземането му за сумата 67500 лв., с който го е прехвърлил на Г. Г.. Договорът е влязъл в сила след като цедентът е образувал изпълнително производство, в какъвто смисъл е имало уговорка между страните. След образуването на изп. дело № 677/2011 г. на ЧСИ А. Г. Г. е била конституирана като взискател, на основание договора за цесия.

Изпълнението е било насочено върху ипотекираните имоти. Публичната продан е извършена и на основание чл. 492, ал. 1 ГПК с две постановления от 15.03.2012 г. двата имота са възложени на взискателката, която е участвала в проданта.

Касаторите, ищци по исковете, са възразили срещу издаването на заповедта за изпълнение, поради което Б. е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането му. С решение от 26.02.2015 г., по гр. д. № 306/ 2013 г. и съединеното с него гр. д. № 742/2013 г. на Пловдивски окръжен съд искът му е отхвърлен като неоснователен. Намерено е, че не е доказал да е предал на ипотекарните кредитори уговорената сума, тъй като договорът за заем е реален и предаването на сумата трябва да бъде доказано. Прието е, че записаното, че договора за ипотека обезпечава това му вземане, не е доказателство, че сумата е предадена.

На 09.03.2015 г. Г. Г. се е разпоредила с придобитите от публичната продан имоти в полза на ответницата по исковете Ц. И..

Установено е по делото и това, че касаторите са били уведомени за извършената цесия на 25.11.2011 г., както и че те са подали заявление за спиране на изпълнителното производство на 06.04.2012 г., т. е. след като имотите са били възложени на взискателя по делото. Наред с това искането е мотивирано с наличие на основание по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, а не на основание чл. 420, ал. 1 или 2 ГПК.

След влизане в сила на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК касаторите са заявили искане за обезсилване на изпълнителния лист, което също е оставено без уважение с определение № 2390 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 20417/2011 г., за което съдът се е позовал на разрешението, дадено в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

След влизане в сила на решението, постановено в производството по чл. 422 ГПК, ответниците по него и длъжници в изпълнителното производство не са упражнили правото си да искат да им се издаде обратен изпълнителен лист на основание чл. 422, ал. 3 във вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е възприел крайния извод на първоинстанционния съд, че вещно-прехвърлителните действия на постановленията за възлагане не са отпаднали в резултат на отхвърляне на претенцията за установяване, че взискателя има вземане срещу ищците по ревандикационните искове, сега касатори.

Първоинставционният съд е мотивирал този извод с това, че от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът от публична продан придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Ако постановлението не е обжалвано действителността му може да бъде оспорена по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената както повелява чл. 496, ал. 3 ГПК. Тълкувайки тези разпоредби е приел, че действителността на публичната продан не е поставена в зависимост от отхвърляне претенцията на взискателя за установяване на вземането му.

Въззивният съд е обосновал същия извод с това, че към момента на извършвмане на публичната продан касаторите са били собственици на продадените имоти и към момента на извършените с тези имоти разпоредителни сделки в полза на ответницата Ц. И. - 09.03.2015 г., паричното вземане на кредитора не е било отречено и изпълнителното основание не е било отменено, поради което не може да се заличи вещно-правния ефект в полза на трето лице с обратна сила и имотът не би могъл да се върне в патримониума на длъжника-собственик.

Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по разрешените процесуални въпроси: обезсилват ли се всички предприети изпълнителни действия с отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК, предявен от взискателя и частния правоприемник на вземането иск, поради разрешаването му в противоречие с постановката в т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е същото основание за допускане касационна проверка на решението и по разрешения въпрос - трето лице ли е по смисъла на чл. 433, ал. 4 ГПК взискателя в изпълнителното производство, участвал в наддаването в публичната продан и опреден за купувач на имота и запазват ли поради това придобитите от него права въз основа на постановлението за възлагане, след като съществуването на вземането, за което е образувано изпълнителното производство, е отречено с влязло в сила решение, постановено в производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен в противоречие с посоченото ТР и с решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV г. о.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 725 от 09.06.2017 г., постановено по гр. Д. № 143/2017 г. Пловдивски окръжен съд.

УКАЗВА на касаторката да внесе по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на 102.00 лв. и представи доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: