Определение по т. д. №953-24 на ВКС , ТК, Първо отд.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2766

гр. София, 24.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 17 октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №953/24 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на И. И. К. и П. Й. К. срещу решение № 3 от 16.01.2024 г. по в. гр. д. №353/2023 г. на АС-Бургас, с което е потвърдено решение № 882 от 25.07.2023г., постановено по гр д. № 285/2023г. на Бургаския окръжен съд. С последното е бил отхвърлен искът им по чл.439, ал.2 ГПК против „С. Г. Груп“ ЕАД, [населено място] за приемане за установено, че не дължат сумата от 93 879,84лв. – главница и 135 403,17 лв. – законна лихва по изпълнително дело № 534/2018г. на ЧСИ Д. Н., поради погасяване на вземанията по давност.

Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът е приел, че давността за погасяване на процесните вземания, предмет на изпълнение, е била прекъсната с предприетите от взискателя по изпълнението конкретни изпълнителни действия и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска.

Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.3 и ал.2 ГПК относно обобщения въпрос за възможностите съдът да се позовава на практика на ВКС, която е в противоречие със законови разпоредби и допустимо ли е ВКС да създава противоречащо на установена с десетилетия съдебна практика и дали по тази начин ВКС се превръща в законодател.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта:

Предявен е бил отрицателен установителен иск по реда на чл.439 ал.2 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат на ответника главница от 93 879,84 лв. и лихви – 135 403,17 лв. по изп. д. № 524/2018г. на ЧСИ Д. Н. с рег. № 804 на КЧСИ. За да постанови съдебния си акт, съдът е приел, че предявеният отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е неоснователен на предявеното основание - погасителна давност. Петгодишният давностен срок за погасяване на вземането не е изтекъл в предявения от ищците период, считано от последното извършено от взискателя валидно изпълнително действие на 26.07.2011г. с подаване на молба за нова публична продан, или най-късно с налагането на запор със запорно съобщение на 11.02.2016г., тъй като настъпилата след посочените дати перемпция няма отношение към давността и същата е прекъсната с последвалите надлежно поискани от взискателя валидни изпълнителни действия

Между страните няма спор по фактите, относно започналото принудително изпълнение срещу ищците-длъжници за процесното вземане по издаден изпълнителен лист в заповедно производство по ч. гр. д. № 27/2009г. на РС-Карнобат, като първоначално образуваното изп. д. № 31/2009г. на ЧСИ Т. К., с вискател „А. Б. – България“ АД, заменен в хода на изпълнението с правоприемника „Ю. Б. АД, в последствие е продължено по изп. д. №524/2018г. на ЧСИ Д. Н.., при замяна на взискателя „Ю. Б. АД с неговия правоприемник „С. Г. Груп“ АД. Не се спори и по предприетите в хода на посочените дела изпълнителни действия. Възивният съд се е позовал на това, че във въззивната жалба на двамата ищци, изрично е заявено че не се оспорва приетото от първата инстанция, че за „периода до приемането на ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. следва да намери приложение ППВС №3/1980г., съгласно което погасителната давност е спряла да тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. ТР №2/2015г. действа занапред, поради което, според съда, погасителната давност започва да тече отново на 26.06.2015г., с постановяването на новото ТР, като считано от тогава, на основание чл.117, ал.1 ЗЗД е започнала да тече нова давност. Съдът е разгледал оплакванията на двамата ищци-въззивници относно правилността на извода на първоинстанционния съд, че по отношение на П. К. давността е прекъсвана на 02.09.2015г. с налагане на запор на банкова сметка и отново на 05.03.2020г. с наложен запор на пенсия, а за И. К.. – на 11.02.2016г. с наложен запор и отново на 19.11.2018г. и 05.03.2020г. Съдът не е възприел за основателен довода на въззивниците-ищци, че когато са налице предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, новата давност започва да тече от датата на последното валидно изпълнително действие, в случая - от 11.02.2016г., след която дата взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, поради което е настъпила перемпция и изпълнителното дело е прекратено ex lege, с оглед на което извършените впоследствие действия по изпълнението са без правно значение и не могат да прекъснат давността, поради което и последната е била изтекла най-късно на 11.02.2021г. Изложени са съображения от страна на въззивния състав, че предприетите изпълнителни действия от взискателя през 2018г. и 2020г. са валидни и са породили правните последици на прекъсване на давността за процесното вземане на всеки от двамата длъжници по изпълнението, независимо от настъпилата перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Съдът се е позовал и на практика на ВКС - решение № 37 от 24.02.2021г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020г., IV г. о в насока, че перемцията е без значение за давността. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже искането, предвид намиращия се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата перемция е, че по искането следва да се образува ново изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не. С оглед на горните съображения, при започнала да тече погасителна давност за процесните вземания на 02.09.2015г. – по отношение на П. К. и на 11.02.2016г. – по отношение на И. К., то същата е била прекъсната през 2018г. и през 2020г. с извършените запори преди изтичане на петгодишния давностен срок, както и с множеството действия по изпълнението и след това през 2021г. и 2022г. Ето защо, за съда, процесното вземане, предмет на принудително изпълнение, не е погасено по давност и е дължимо. Предвид изложеното, предявените от въззивниците искове по чл.439 ГПК за недължимост на вземането по процесното изпълнение, поради погасяването му по давност, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По отношение преценка за наличие на основаония за допускане на касационно обжалване на процесното въззивно съдебно решение, настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира следното:

Изложеният по-горе обобщен въпрос не се явява обуславящ за изхода по спора, доколкото е налице междувременно произнасяне от ОСГТК на ВКС с ТР №2/2023 на 30.05.2024 г., в което по реда на задължителното тълкуване на закона е постановено, че след отмяната на РРBC № 3/18.11.1980 г., прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност. За изпълнителния процес чл. 116, б. „б” ЗЗД не се отнася. Предвид изложеното, на поставения за тълкуване правен въпрос прекъсва ли се погасителната давност от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, ОСГТК на ВКС дава положителен отговор.

Следователно, доколкото въззивното решение е приложено изцяло в съответствие със задължителните постановки на цит. ТР, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване, нито на основание чл.280 ал.1,т.3 ГПК, нито на това по чл.280 ал.2, предл. 3 ГПК-очевидна неправилност.

В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноските пред касационната инстанция с оглед липсата на такива и на отправено надлежно искане за това.

С оглед изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3 от 16.01.2024 г. по в. гр. д. №353/2023 г. на АС-Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.