Производството е по установителен иск за собственост. Исковата молба е предявена против Стойка Д. И., В. П. Ж. и [фирма]. Ищцата претендира, че е собственик на имота на основание наследство и земеделска реституция или евентуално на основание придобивна давност. За първото основание се позовава на Решение на Поземлена комисия - Н. №287-Н от 26.01.1993г., с което е възстановена собствеността на наследници на К. Б. в стари реални граници върху нива от 6, 500 дка в местн. „М. тепе”, съставляваща имат № 167 по кадастрален план от 1931г. Въз основа на решението ищцата се е снабдила през 1997г. с констативен нотариален акт за собственост. През 2001г. въз основа на първия нотариален акт е издаден втори такъв за УПИ с площ 1580 кв. м., парцел ХІV-228 в кв. 50 по ЧЗП на Слънчев бряг, който представлява част от поземлен имот с пл. № 228 по кадастралния план от 1997г. Този имот, описан като ПИ с идентификатор 51500.506.389, ищцата е дарила през 2008г. на дъщеря си. За него е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за собственост на ищцата против [фирма] по съображения, че собствеността неправилно е възстановена доколкото е налице хипотезата на чл. 10б ЗСПЗЗ - имотът е застроен и земята е загубила земеделския си характер. Процесната част от 213 кв. м. не е предмет на сделката в полза на дъщерята и на посочения иск; тя е обособена в имот с идентификатор 51500.506.616 по кадастралната карта и е записана като собственост на ответницата Стойка Д. И., а по-късно на [фирма].

В изпълнение на дадени от съда указания ищцата е уточнила, че искът не е по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а е установителен към настоящия момент, както и че владее имота. В тази уточнителна молба е въведено второто основание за собственост - придобивна давност.

За установяване легитимацията на ответниците е представен нотариален акт от 2007г., с която Стойка И. дарява на сина си В. Ж. бивша нива от 1538 кв. м. в строителните граници на [населено място], местн. „А.”, която по кадастралната карта и регистри е обособена в три имота: ПИ 51500.506.616 с площ от 213 кв. м. /спорния имот/, ПИ 51500.506.617 с площ 509 кв. м. и ПИ 51500.506.618 с площ 816 кв. м. С договор за продажба от 17.10.2007г. В. Ж. прехвърля на ответника [фирма] процесния имот - ПИ 51500.506.616 с площ от 213 кв. м. В нотариалния акт за дарение сред документите, установяващи собствеността, е посочено Решение на ОСЗГ-Н. от 25.09.2006г., без решението да е представено по делото.

Приетата техническа експертиза установява, че ПИ 51500.506.616 с площ от 213 кв. м. е част от ПИ 228 по кадастралния план от 1972г. и УПИ ХІV-228 в кв. 50001 по рег. план от 2000г., но от друга страна не попада в реалните граници на ПИ 167 по плана за съвместяване от 1992г. Това несъответствие се дължи на факта, че при възстановяване собствеността в границите на курортния комплекс не са спазени изискванията за пълна идентичност на границите на имотите заради спецификата на селищното образувание. По кадастралния план от 1997г. ПИ 51500.506.616 попада в един от имотите с пл. № 228; по регулационния план от 2000г. ПИ 51500.506.616 попада в УПИ ХІV-228 с площ 1580 кв. м.; по кадастралната карта от 2006г. имотът не съществува като самостоятелен, а с изменение на КК от 2007г. е отделен от ПИ 51500.506.389, който не е имал вписан собственик. Отделянето е въз основа на Решение № 557-Н от 25.09.2006г. на ОСЗГ-Н. за възстановяване собствеността на наследници на Д. А. И.. Също през 2007г. ищцата е вписана като собственик на ПИ 51500.506.389 с площ 1367 кв. м., понастоящем за собственик на този имот е вписана дъщеря й Р. Т. въз основа на извършеното дарение.

Относно владението върху имота по делото са събрани противоречиви свидетелски показания. Свидетелят Н., посочен от ищцата, е неин наемател - през 2012г. сключили договор за наем на паркинг от около декар и половина, който има Г-образна форма и включва имоти №№ 389 и 616, като двата имота са оградени с метална ограда. Според него никой друг не ползва имота и няма претенции. Свидетелят М. е наемал магазини от ищцата и дъщеря й в периода 2003-2011г.; магазините били разположени на източната граница на имот № 389; имот 616 бил празен и към него нямало интерес. След това на мястото на магазините станал паркинг. Свидетелите на ответника описват мястото, като находящо се до хотел „Б.”, срещу ресторант „Палма”, между пътеката и една барака и сочат, че мястото е на Д. /едноличният собственик на капитала на [фирма]/, като той си паркирал там колата; мястото е оградено с желязна ограда от 2014г.; тогава била направена и барака в непосредствена близост. Свидетелят В. сочи, че Д. е собственик на имот № 616 и на 617 и че имотът не е ограден.

За да отхвърли иска на първото придобивно основание съдът е приел на първо място, че не е установено наследодателката на ищцата да е била собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС. Освен това, няма данни за проведена процедура по чл. 13, ал. 4 и сл. ЗСПЗЗ /съдът вероятно има предвид ППЗСПЗЗ/ и по този начин не е установено, че възстановеният имот е именно имотът, описан в нотариалния акт от 1997г., с който се легитимира ищцата. Нещо повече, приетата експертиза установява, че спорният имот от 213 кв. м. не попада в границите на имат пл. № 167 по плана за съвместяване, тъй като при възстановяване на имотите в курортния комплекс не са спазени изискванията за пълна идентичност на границите.

По отношение на придобивното основание давност съдът е изтъкнал, че такава би могло да тече от момента на приключване на процедурата по възстановяване на собствеността. В случая ответницата Стойка И. при сключването на договора със сина си се е легитимирала с Решение на ОСЗГ - Н. от 25.09.2006г., то тази дата следва да се приеме за начало на давностния срок. От посочената дата до предявяване на иска през 2013г. не са изтекли 10 години, поради което придобиването на собствеността по давност е изключено.

По основанието за касационно обжалване.

Целта на производството по чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ е приоритетно да се възстанови собствеността върху имотите, притежавани преди кооперирането, в техните реални граници, там където те съществуват или е възможно да бъдат установени. Само ако такива граници няма и не могат да бъдат установени, то възстановяването се извършва върху други равностойни имоти след завършване на земеразделянето. Трайна е създадената практика на Върховния касационен съд, че правното действие на решенията на поземлените комисии за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи следва да се преценява съобразно действащата към момента на постановяването им редакция на закона. В този смисъл са Решение № 93 от 07.06.2013 г. по гр. д. № 883/2012 г. на ВКС, І г. о., Решение № 59 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 4359/2013 г. на ІІ г. о., Решение № 219 от 20.05.2011 г. по гр. д. № 807/2010 г. на І г. о., Решение № 152 от 10.01.2018г. по гр. д. № 52/2017г. на І г. о.

Поставеният въпрос касае възможността при възстановяване на собствеността в реални граници към 1993г. върху имот, който е в регулация, да е налице само частична идентичност с притежавания преди обобществяването имот, така че да бъде възстановен отчасти имот, различен от притежавания. Към този момент е действаща редакцията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗСПЗЗ, според която възстановяването на собствеността става в реалните граници там, където те съществуват или е възможно да бъдат установени, а собствеността върху земите, чиито граници не съществуват, се възстановява в реални граници върху равностойни по количество земи в землището на съответното населено място или в съседно землище след завършване на земеразделянето и уедряване на имотите в него. По смисъла на чл. 18а и 18б ППЗСПЗЗ съществуващи на терена стари реални граници са тези, които представляват топографски елементи, като слогове, пътища, огради, трайни насаждения, брегови линии на водни течения и водни площи, оврази, дерета и др., а възстановими - тези, които е възможно да бъдат установени чрез кадастрален план, комасационен план или частичен земеустройствен план преди образуването на ТКЗС и ДЗС. Съгласно чл. 18ж ППЗСПЗЗ решението за възстановяване на собственост в съществуващи или възстановими реални граници следва да съдържа описание на размера и категорията на имота, неговото местоположение, граници, съседи, както и ограниченията на собствеността с основанията за тях.

Правото на собственост върху земеделски земи, които са включени в границите на урбанизираните територии, се възстановява при условията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ само в стари реални граници, като е необходимо да се представи удостоверение, че имотът е нанесен в кадастралния план - чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ. До изменението в ДВ бр. 45/1995г. разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ не изисква решението за възстановяване на собственост в съществуващи /възстановими/ реални граници да е придружено със скица. С последващите изменения на ЗСПЗЗ и Правилника за прилагането му през 1995г. процедурата по възстановяване на собствеността в реални граници за имоти в урбанизираните територии е доразвита и детайлизирана, но смисълът на закона е запазен.

При така установената правна уредба е видно, че при всички случаи възстановяването на собствеността в реални граници е в рамките на притежавания имот и възможната негова идентификация по съществуващи или възстановими граници към момента на реституцията. Противното - възстановяване в реални граници на имот, който не съвпада с притежавания, би довело до засягане на чужди права и би предизвикало спорове за материално право.

По касационната жалба.

Основателни са оплакванията в жалбата, че при разрешаване на спора и определяне на приложимите правни норми съдът не е взел предвид действащите към момента на реституционното решение /януари 1993г./ правила на ЗСПЗЗ и Правилника за прилагането му, а е обсъждал сега действащите разпоредби, както и че погрешно е цитирал норми от закона вместо приложимите такива от правилника. Независимо от това, соченото нарушение не е обусловило неправилни крайни изводи.

В случая в решението на Поземлената комисия № 287-Н от 26.01.1993г. възстановеният имот на наследници на К. Б. е идентифициран като имот № 167 по кадастрален план от 1931г. Документи за собственост на имота отпреди кооперирането не са представени. В скицата на имот пл. № 167, издадена през декември 1992г. и приложена в преписката, е посочена площта на имота, границите му /чрез имена на съседи/, отразено е, че имотът се води на наследодателката К. Б., както и е описано какво застрояване попада върху него. С тази скица е изпълнено изискването на тогава действащата редакция на чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Въз основа на това следва да се приеме, че възстановяването на собствеността е в границите на бившия имот пл. № 167 по кадастралния план от 1931г. и така извършената индивидуализация на имота е съобразена с тогава приложимите правни норми.

От решаващо значение за спора е обстоятелството, че според заключенията на приетите експертизи процесната част от 213 кв. м. не попада в териториалния обхват имот пл. № 167. Именно поради това не може да се приеме, че собствеността върху тази част е възстановена и принадлежи на ищцата като наследник на К. Б.. На това основание предявеният иск за установяване правото на собственост по наследство и реституция е неоснователен.

Наведеното второ основание за собственост - придобивна давност, също не е налице. Събраните доказателства не установяват категорично, че фактическата власт върху имота се упражнява от ищцата. Тук следва да се вземе предвид, че от страна на ответника също се поддържа твърдение за придобиване по давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, предявено под формата на възражение. Събраните свидетелски показания за владението върху имота са диаметрално противоположни - според свидетелите на ищцата тя ползва мястото за паркинг, включително го е отдавала под наем; според свидетелите на ответника мястото е негово и той паркира там колата си. При тези противоречиви данни не може да се приеме, че спорният имот е във фактическа власт на ищцата, а още по-малко, че върху него е упражнявано постоянно, непрекъснато, явно, несъмнително и спокойно владение, в период на повече от десет години, каквото би могло да доведе до придобиване по давност.

Горното е достатъчно, за да се отрече придобиването на собствеността по давност, без да се сочи евентуалното начало на давностния срок, както е постъпил въззивния съд. Не е необходимо произнасяне и относно правата на ответника върху имота.

Уточнението на касационната жалба, представено в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, не може да бъде разглеждано. С него се навежда ново основание за неправилност на въззивния акт, свързано с приетото участие в процеса на В. Ж. и Стойка И., респ. нейните правоприемници, като трети лица - помагачи, вместо като главни страни. Уточнението се прави след изтичане на срока за обжалване, а и въззивният съд е обосновал качеството им на трети лица с липсата на искане за допълване на решението, което не може да бъде преодоляно по пътя на обжалването.

При горните изводи постановеното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

В полза на ответника [фирма] следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № ІІ-47 от 08.08.2016г. по гр. д. №279/2016г. на Бургаски окръжен съд.

ОСЪЖДА К. Х. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 1000/хиляда/ лева разноски по делото.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: