6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4762
София, 23.10.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 3443/2024 г.,
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. С. С. срещу определение № 603 от 01.08.2024 г. по в. ч. гр. д. № 589/2024 г. на Софийския окръжен съд, с което се оставя без уважение частната му жалба против разпореждане № 488 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 110/2024 г. на Районния съд - Е. П. за връщане на исковата му молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Съгласно приетото в мотивите към определението на въззивния съд, исковата молба на С. С. С. срещу С. С. С. съдържа неясни фактически твърдения с искане към съда да възстанови на ищеца правото на ползване върху недвижим имот, да отнеме правото на ползване на ответника върху същия имот и да обезсили н. а. № 195 от 23.03.2023 г., в който е обективиран договор за дарение, сключен между ответника и трето лице, с предмет процесния имот. Изложените твърдения са за това, че през 2018 г. с нотариален акт за замяна ищецът прехвърлил на ответника - негов син, правото на собственост върху притежаваните от него 4/9 ид. ч. от поземлен имот № 000822 по плана на землището на [населено място] поле, като си запазил пожизнено правото на ползване върху имота. Впоследствие обаче установил, че ответникът е прехвърлил правото си на собственост на трето лице - Я. В. Д., с н. а. № 195, том 1, рег. № 2366 от 23.03.2023 г. за дарение, като си запазил пожизнено право на ползване върху него, с което според твърденията ищецът бил лишен от собственото му право на ползване в нарушение на чл. 59 и 61 ЗС.
С разпореждане № 293 от 12.03.2024 г. районният съд е оставил исковата молба без движение с конкретни указания до ищеца в шест пункта: 1. Да обоснове правен интерес от предявяване на иск за установяване правото му на ползване по отношение на ответника (доколкото липсват твърдения съществуването му да е оспорено от последния); 2. Да формулира ясен и съответстващ на търсената с иска защита петитум; 3. Да посочи цена на иска; 4. Да представи актуална данъчна оценка на учреденото му право на ползване; 5. Да довнесе дължимата държавна такса за производството и да представи платежен документ - посочени са начинът на определяне на държавната такса и минималният предвиден размер от 50,00 лева; 6. Да посочи предявява ли установителен иск за прогласяване нищожността на нотариалния акт за дарение, в който случай да обоснове правен интерес от установяване нищожността на цялата сделка, да посочи основание за нищожност на нотариалния акт, да предяви иска срещу всички страни по сделката и да внесе държавна такса и по този иск, за заплащането на която да представи платежен документ.
В изпълнение на това разпореждане от процесуалния представител на ищеца е постъпила молба, в която същият оспорва дадените указания като некоректни и неправилни. Пояснява, че правният му интерес е ориентиран не към установяване правото му на ползване по отношение на ответника, а към възстановяване на собственото му право на ползване, отнето му противозаконно от ответника; че петитумът е достатъчен по обем и ясно формулиран в исковата молба; че предявява иск за установяване нищожността на нотариалния акт за дарение на основание чл. 124, ал. 1 и 4 ГПК, който иск бил включен в петитума на исковата молба в съответствие с нормата на чл. 125 ГПК. Представени са скица от АГКК, удостоверение за характеристики на поземлен имот в земеделска територия, удостоверение за данъчна оценка при учредено право на ползване на имота в размер на 70.90 лева и платежен документ да довнесена държавна такса от 0,71 лева, при внесена първоначално от 15 лева, като са изложени възражения срещу посочения от съда минимален размер на държавната такса от 50 лева.
Въззивният съд е приел дадените от районния съд указания за законосъобразни. Посочил е, че когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, на ищеца се съобщава да отстрани допуснатите нередовности, като неотстраняването им в срок се санкционира с връщане на исковата молба. Съдът няма задължение да дава повторно указания до страната и след като същата не е отстранила нередовностите на исковата си молба, това е достатъчно основание да бъдат приложени неблагоприятните последици на чл. 129, ал. 3 ГПК.
Според касатора въззивното определение е неправилно и незаконосъобразно като постановено в противоречие с гражданското законодателство на Р. Б. и с гражданските му интереси. Мотивите на съда били изпълнени с противоречия, произтичащи от смесването на правни норми от ГПК, Закона за собствеността и Закона за нотариусите и нотариалната дейност, което не отговаря на реалната фактическа обстановка. Счита, че в случая е налице правна колизия и правен абсурд, които не били отчетени от съда и на които било погледнато повърхностно. Позовава се на решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 31/2014 г. на ВКС, II-ро г. о. Освен всичко останало, въззивният съд бил допуснал и съществено процесуално нарушение, тъй като не бил обсъдил всички представени доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК с твърдение, че въззивният съд неправилно се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Конкретен въпрос не е формулиран, а в аргументация са преповторени част от доводите за неправилност, изложени и в самата жалба. Посочено е също така, че съдът неправилно е тълкувал чл. 59 и 61 ЗС, че необяснимо и тенденциозно са пренебрегнати действията на нотариуса, който, издавайки оспорения нотариален акт, е заменил ищеца като носител на правото на ползване с ответника, но на тези некоректни действия е осигурена неформална закрила, че са накърнени интересите му като гражданин на Р. Б. и са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като провери данните по делото, намира постъпилата частна касационна жалба за допустима като редовна, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд. Изложените към нея съображения обаче, не обосновават предпоставки за допускането до касационно разглеждане.
При липсата на конкретно формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда и по отношение на който да е обоснована една от допълнителните предпоставки за допустимост на касационния контрол, визирани в чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС (приложимо и в производството по частните касационни жалби), като израз на диспозитивното начало касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение (съответно определение). Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Настоящият случай е именно такъв.
Допълнително следва да се посочи, че решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 31/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., на което касаторът се позовава, е неотносимо към хипотезата, пред която страните са изправени, тъй като в него е разгледан въпросът за приложението на чл. 57, ал. 4 ЗС в производство по чл. 61 ЗС, какъвто не е предметът на обжалваното въззивно определение.
Доколкото наведените оплаквания могат да бъдат квалифицирани като такива за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, то следва да бъде изтъкнато следното:
Исковата молба следва да отговаря на изискванията за редовност по чл. 127 и чл. 128 ГПК, като неспазването им съставлява процесуална пречка за извършване на следващи съдопроизводствени действия по спора. Поради това, когато исковата молба не отговаря на тези изисквания, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, като при неизпълнение в срок на дадените указания съдът е длъжен съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 3, изр. 1-во ГПК да върне исковата молба. Съдебната практика приема, че неизпълнението на указанията на съда не влече неблагоприятни последици за ищеца само когато същите са неправилни или неясни (решение № 280 от 05.07.2012 г. по гр. д. № 298/2011 г. на ВКС, I-во г. о.).
Настоящият съдебен състав споделя тази съдебна практика и намира, че обжалваното определение не е очевидно неправилно, макар част от дадените от първоинстанционния съд указания да са неправилни.
Така, като резултат от неправилното разбиране на съда, че липсват твърдения ответникът да оспорва съществуването на претендираното от ищеца право, неправилно се явява указанието до ищеца да обоснове правен интерес от предявяване на иск за установяване правото му на ползване по отношение на ответника. Оспорването се е изразило в наличието на клауза в нотариалния акт за дарение, според която дарителят - ответник по иска, запазва за себе си посоченото ограничено вещно право, макар да не е негов носител, тъй като според легитимиращия ищеца нотариален акт то принадлежи нему.
Правилно обаче е указанието до ищеца да формулира ясен и съответстващ на търсената с иска защита петитум. Доколкото твърденията в исковата молба и в последвалото уточнение разкриват наличието на спор относно съществуването и принадлежността на правото на ползване, искането съдът да възстанови това право на ищеца и да отнеме същото от ответника, не съответства на заявеното за разрешаване спорно материално право.
Не са очевидно неправилни и указанията да се посочи цена на иска, както и указаният размер на дължимата за производството държавна такса. По изрична разпоредба на закона (чл. 73, ал. 3 ГПК) държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие съгласно тарифа, приета от Министерския съвет. Д. Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, приета с Постановление № 38 на Министерския съвет от 27.02.2008 г., посл. редакция в сила от 02.05.2017 г., установява абсолютен минимален праг на дължимата държавна такса по искова молба в размер на 50 лева, в който смисъл са и дадените от районния съд указания, и които не са изпълнени.
Указанията на съда относно искането, заявено в исковата молба, за обезсилване на нотариалния акт за дарение, също не разкриват поддържаното нарушение на основополагащи правила на гражданското съдопроизводство, макар да смесват различни правни средства за защита - иск за нищожност на правна сделка и иск за нищожност на нотариално удостоверяване (чл. 576 ГПК). Доколкото в случая може да се приеме, съобразно изложените от ищеца твърдения и последващото уточнение, че е предявен иск за прогласяване нищожност на договор за дарение, то съгласно разрешението, дадено в ТР № 7 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС, страните по договор са задължителни необходими другари в производството по предявен от трето лице иск за нищожност на договора. Поради това даденото указание за предявяване на иска и срещу приобретателя по договора не е незаконосъобразно. Отделен е въпросът, че прехвърлянето на чужди вещни права, съответно учредяването на вещни права, с каквито учредителят не разполага, не влече недействителност на самата сделка - извод, който следва от логическото тълкуване на разпоредбите на чл. 189 и 190 ЗЗД, които установяват право на приобретателя на вещ, обременена с вещни права на трето лице, да иска обезщетение и разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД - на разваляне подлежат единствено действителните правни сделки.
В обобщение, не е налице поддържаната от касатора очевидна неправилност на обжалваното определение, поради което същото не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 603 от 01.08.2024 г. по в. ч. гр. д. № 589/2024 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: