О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4770

София, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател : ЕМИЛ ТОМОВ

Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

Г. Н.

изслуша докладваното от съдията Томов

гр. дело №1104/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на П. В. С. чрез адв. В. С. от АК Монтана срещу решение № 1345 от 23.11.2023г по в. гр. дело№2565/2013г. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение от 16.03.2023г по гр. д. № 1688/2016г на Софийски градски съд. Отхвърлен е заведен от касатора иск на основание чл.45 ЗЗД срещу В. И. Ц. за обезщетение в размер на 100 000 лева за причинени му неимуществени вреди, според исковата молба претърпени от това, че в периода 22.09.2020г-20.04.2011г като служител на ГДБОП / МВР ответникът, в следствие на оказан натиск при разпит свидетеля Р. Д., го принудил да даде показания, които не отговарят на истината, в следствие на което на ищеца е повдигнато обвинение в убйство и поради дадените от Р. Д. показания и оказаният му натиск, с цел да се затвърди обвинителната теза, изложена във внесен обвинителен акт, ищецът е набеден в престъпление което не е извършил Съдебният състав признал ищеца за виновен и го осъдил на „доживотен затвор без право на замяна”.Вредите са свързани с криминализиране на името на ищеца и са конкретизирани в исковата молба, като в уточняваща молба/вх №291230/13.06.2022г/ за изпълнение на дадени от първостепенния съд указания защитата на ищеца сочи, че изложеното с иска преодолява функционалния имунитет на ответника като служител на МВР, тъй като се твърди умишлено причинени вреди при или по повод изпълнение на служебни задължения - първата от трите хипотези на чл.216,ал.3 ЗМВР.Квалификацията за умишлено деяние е докладвана в уточнение на иска, като в решението първоинстанционният съд е изтъкнал ограничанието за граждански съд да установява извършване на престъплението набеждаване /чл.286,ал.1НК/ престъплението лъжесвидетелстване /чл.290НК /,освен по чл.124, ал.5 ГПК при изключение, което не е налице. Също се отнася и до престъплението склоняване към лъжесвидетестване/чл.293 НК/, каквото представлява по същността си описаното в исковата молба противоправно деяние, което се твърди ответникът да е осъществил.Освен това показанията на Р. Д. нито уличават пряко ищеца в извършване на престъпленията, за които е осъден, нито може да се приеме причинно следствена връзка с вредите, които ищецът търпи от осъждането Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна по отношение вината на осъдения./чл.300 ГПК/Това означава, че вредите за ищеца са настъпили от собственото му поведение, квалифицирано като тежки умишлени престъпления.Въззивният съд е доразвил тези мотиви като е добавил, че твърдението на ищеца е за умишлено увреждане, но е необходимо да се установи фактическият състав на чл.45 ЗЗД във всички негови елементи, включително противоправно действие.Не е установено твърдение на ищеца, че свидетелят Д. е лъжесвидетелствал когато е разпитван в рамките на ДП 154/2009г, което е престъпление и следва да се установи с влязла в сила присъда или пред граждански съд с доказване предпоставките на чл.124, ал.5 ГПК,нито че неговите показания са в основата повдигнатото обвинение и влязлата в сила присъда. Недоказано е останало твърдението за оказан натиск от страна на ответника спрямо свидетеля, като мотивация да даде конкретни показания, това са били твърдения на ищеца по време на разпита му по н. о.х. д №303/2011г, също и показания на св.Д. пред наказателния съд /протоколирането им е доказателството на което искът е основан/, но те не могат да устаноявят, че той е принуждаван да лъжесвидетелства, това са твръдения които могат да бъдат и защитна позиция.Подбуждането към лъжествидетелстване само по себе си е престъпление, следва да се установи с влязла в сила присъда или пред граждански съд с доказване предпоставките на чл.124, ал.5 ГПК, освен това няма причинна връзка между така твърдяното лъжесвидетелстване и описаните неимуществени вреди Липсата на доказателства за тези правопораждащи факти прави недоказано и твърдението на ищеца за наличие на умисъл у ответника да го увреди.Съдът може да установи наличие на умисъл у увреждащото лице, като изследва неговите действия при извършване на твръдяния деликт, а по делето не се установява ответникът да е имал твърдяното поведение като служител на МВР.

Тези решаващи изводи се оспорват от защитата на касатора като незаконосъобразно формирани, необосновани и в нарушение на съопроизводствени правила, конкретно на чл.12 ГПК при формиране на съдийското убеждение и чл.235, ал.2 ГПК.Същият довод е изразен при водещо поставен в изложението въпрос (1) има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства и то съвкупно .Касаторът се позовава на противоречие с практика в определение №60228/2021г по ч гр. д № 1336/2021г на Четвърто г. о на ВКС и поради приетото от въззивния съд, че липсата на влезли в сила присъди или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи престъпления, извършени от Р. Д. или от ответника е пречка за успешно провеждане на иска, като са формулирани два въпроса: (1) Влязла в сила осъдителна присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи извършени от ответника престъпления представляват ли условие за провеждане на иска по чл. 216, ал.3 ЗМВР в хипотезата на търсене на обезщетение за умишлено причинени вреди; (2) Влязла в сила осъдителна присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК установяващи извършени от ответника престъпления представляват ли условие за процесуалната допустимост на иска по чл. 216, ал.3 ЗМВР в хипотезата на търсене на обезщетение за умишлено причинени вреди.

След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .

По общо поставения процесуалноправен въпрос практиката на ВКС е константна в разбирането, че въззивният съд е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235,ал.2 ГПК да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.Налице е последователна и трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която цитирана в изложението, налице са и разясненията в т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС относно изискванията към решаващата дейност на въззивният съд в процесуалноправен аспект При постановяване на решението Софийски апелативен съд не е обективирал противоречие с тези изисквания, за което свидетелстват мотивите на решението в единното им съдържание.Основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за противоречие на решението с установена практика по поставения първи въпрос не е подкрепено с конкретни съображения, не се обосновава от касатора и не е налице .

В изложението са формулирани абстрактно още два въпроса, които не отговарят на общите изисквания на чл. 280 ал.1 ГПК за произнесен в решението правен въпрос, обусловил изводи на съда в решаваща за изхода на делото насока.Въпросът за допустимостта на иска се повдига неотносимо от касатора, след като на две инстанции искът е приет за допустим и разгледан на предявеното основание. Въззивният съд е въприел и поддържаната от защитата на касатора квалификация за хипотеза на умишлено увреждане по чл.216, ал.3 ЗМВР, благоприятсваща ищеца в преодоляване на изискването двете престъпления, които се твръдят в исковата молба, да са установени с влязла в сила присъда, или с решение на граждански съд в предвидените от закона изключения.Решаващият извод на съда за липса на предпоставки от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл.45 ЗЗД в настоящия процес при търсенето на умисъл в действията на ответника, служител на ГДБОП, предприети при и по повод изпълнение на служебни задължения, няма да се промени от отговора на поставените в изложението въпроси .

В практиката на ВКС,както и в правната теория вината е разглеждана като субективно отношение на дееца към извършеното от него и когато нейната форма, в частност умисъла е от значение за гражданската отговорност (чл.203,ал.2 Кодекса на труда, чл.101,ал.1 ЗДСл, чл.216,ал.3 ЗМВР),доказването му при дееца във всички случаи не се разглежда откъснато и без връзка с обективните характеристики на самото деяние, в случая като действие или бездействие на служителя, привлечен към отговорност. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности - пряк или евентуален, се определя от обективните обстоятелства. Вредата може да е причинена от служителя умишлено, без деянието да съставлява престъпление, тогава липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността (решение от 24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. , IV г. о., решение № 9 /2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о. , решение №8 /2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г., IV г. о., на ВКС,решение №248/2023г гр. д. № 2215 / 2023 IV г. о на ВКС и др.) Същият критерии е застъпван в практиката на ВКС при търсенето на отговорност за вреди пряко от служител на МВР по чл.216,ал.3 ЗМВР, включително в изтъкнатото от защитата определение №60228/2021г по чгр. д № 1336/2021г на IVг. о.на ВКС, в което е указана допустимостта на иск по чл. 45 ЗЗД, основан на твърдение за действие с умисъл от служители на МВР при и по повод извършване на служебни задължения.Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с изтъкнатата от касатора съдебна практика, тъй като е приел иска за допустим и е преценил доказателствата за твърденията на ищеца.При квалификацията им не е изключил от преценка по същество и хипотезата в чл.216, ал.3 ЗМВР за отговорност, основана на твърдение за действие с умисъл при и по повод извършвани служебно действия.В цитираното определение по ч. гр. д № 1336/2021г на IV г. о., на ВКС,за разлика от случая по настоящето дело е било водещо съобразено, че не е имало фактически твърдения, които биха квалифицирали деянията по предявения иск като престъпни, в които случаи престъплението следва да е установено с влязла в сила присъда, или като се прецени чл.124, ал.5 ГПК.Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с изтъкнатата съдебна практика и в тази насока с изтъкване, че не се установява водещият елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане - самото действие или бездействие на ответника което се твръди, а без да се установи по своите обективни характеристики действието, което ищецът твърди да е извършено от ответника, не би могло да се изследва и субективния елемент на извършителството, дали целта е била да се навреди. Изводът в случая е доказателствен (а не предварителен, формиран без участие на страните, какъвто е бил ревизираният в опр. №60228/2021г по ч гр. д № 1336/2021г на Четвърто г. о на ВКС извод на въззивна инстанция).Същият е формиран при отчитане на обстоятелството, че твърденията на изслушания в съдебната фаза на воденото срещу ищеца наказателно дело свидетел Р. Д. за оказан му от ответника /и други длъжностни лица/натиск по време на предварителното следствие да даде определени показания, е също твърдение, а не доказателство за твърденията на ищеца в същата насока .Разликата между твърдение и доказателство е решаващо съобразена от въззивния съд съгласно установената съдебна практика.Отговорът на формулирания в изложението въпрос няма да обуслови друг решаващ извод по делото при така събраните и обсъдени от съда доказателства. Наред с изтъкнатата липса на останалите елементи на деликтния фактически състав въззивният съд е посочил, че не се установява пряка причинна връзка между деянието което се твърди ответникът да е извършил с умисъл и вредите, които ищецът свързва с положението си на обвиняем и осъден за тежко умишлено престъпление, в случая с влязла в сила присъда.Този решаващ извод на Софийски апелативен съд също не би се променил в зависимост от отговора на поставените от защитата на касатора въпроси .Той е съобразен с безпротиворечиво установеното в практиката на ВКС и правната теория разбиране за комулативното наличие на подлежащите на пълно и главно доказване елементи на деликтния фактически състав по чл.45 ЗЗД, като условие за преодоляване на функционалния имунитет и ангажиране на деликтна отговорност в хипотезите на чл.216, ал.3 ЗМВР, по иск насочен пряко към служител в системата на МВР.

По изложените съображения, Върховният касационен съд , ІІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение №1345 от 23.11.2023г по в. гр. дело№2565/2013г. на Софийски апелативен съд

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .