О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№________

гр. София,__________2026 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1791 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. Х. против решение №3262/28.05.2025г. по в. т.д. №13882/2023г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение №13063/25.07.2023г., постановено по гр. д. №43812/2022г. по описа на СРС, с което е признато за установено по предявения от „Макроадванс“ АД, иск по реда на чл. 422 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, че ответницата И. П. Х. дължи на ищеца сумата в размер на 7500 лева, представляваща част от непогасена по давност главница, за периода от м. 02.2017г. до 13.08.2022г. в размер на 8309, 55 лв. по сключен между И. П. Х. и „У. Б. АД Договор за банков потребителски кредит на физическо лице №237/0137/16051276, вземанията по който са прехвърлени на „Макроадванс“ АД на основание Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.12.2014г., ведно със законна лихва от 13.01.2022г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.03.2022г. по ч. гр. д.№1612/2022г. на СРС, 45 състав.

В касационната жалба и в изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК жалбоподателката се позовава на недопустимост на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд по недопустим начин е приел съществуването на твърдения и обстоятелства, които изобщо не са били въведени в процеса, като така е разгледал иск на непредявено основание. Изтъква, че нито в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, нито в подадената искова молба, не е посочено от кои падежирали вноски и за кой период от време е формирана падежиралата сума от 7500 лева, част от общото вземане. Сочи, че по този начин съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1985г., ТР №1 по т. д.№1/2001г. на ОСГТК и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение №16 от 24.03.2011г. по т. д.№354/2010г. на ВКС, І т. о., решение №306 от 29.07.2011г. по гр. д.№961/2010г. на ВКС, І г. о., решение №33 от 06.03.2013г. по т. д.№1178/2011г. на ВКС, ІІ т. о. и други.

Ответникът по жалбата „Макроадванс“ АД изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между У. Б. АД и ответницата И. П. Х. е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския кредит) №237/0137/16051276 от 13.08.2012г., като отпуснатата от банката сума в размер на 9 500 евро, е усвоена от ответницата. Също е установил, че всички вземания на банката към ответницата по процесния договор за кредит са валидно прехвърлени на ищеца „Макроадванс“ АД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.12.2014г. Отчел е липсата на доводи и доказателства, че преди да отнесе кредита като предсрочно изискуем, банката е изпратила уведомление до ответника, че упражнява това свое право. От събраните доказателства е преценил, че предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на кредитополучателката и с уведомлението на ищеца от 27.01.2017г., тъй като то не съдържа изрично изявление в този смисъл, нито позоваване на обстоятелствата, пораждащи правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Посочил е, че тъй като предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, установителния иск по чл. 422 от ГПК следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене. Съобразявайки падежа на посредната вноска по договора - 13.08.2022 г., е приел, че към момента на формиране на силата на пресъдено нещо всички дължими вноски са с настъпил падеж. Преценил е като частично основателно възражението на ответницата за изтекла погасителна давност. С оглед датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК -13.01.2022г., е приел за погасено по давност вземането за част от падежиралите вноски за периода от м. септември 2012г. до 13.01.2017г. в общ размер на 6 615, 99 лева, като е приел, че не е погасено вземането за оставащата част от претендираната главница. С оглед изложено е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че предявеният частичен установителен иск за сумата 7500 лева следва да бъде уважен изцяло.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед доводите за недопустимост на решението, при липса на други изложени основания за достъп до касация, следва да се отбележи, че процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 422 от ГПК е наличието на издадена заповед за изпълнение на парично задължение, както и подадено в срок възражение срещу заповедта. В настоящата хипотеза заявените в исковата молба правопораждащи факти не се различават от тези, които са заявени в заповедното производство, идентичен е и размерът на претендираното вземане, поради което искът е допустим. Предявеният по реда на чл. 422 от ГПК иск е за установяване на съществуването на вземането, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.№1612/2022г. на СРС, 45 състав, следователно този иск е допустим, съответно е допустимо и постановеното по него решение.

При произнасянето по доводите за допустимостта на иска и редовността на исковата молба по чл. 422 от ГПК настоящият състав съобразява и разрешенията, дадени с ТР №8/2017 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В този случай предявеният иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /съгласно мотивите на тълкувателното решение, това е моментът на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в законна сила/. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и в исковата молба по чл. 422 ал. 1 от ГПК не е условие за редовност или основателност на исковата молба. Същите разяснения са приложими и в случаите на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

С оглед разясненията на цитираното тълкувателно решение, неоснователен се явява доводът на касационната жалбоподателка за недопустимост на постановеното решение поради произнасяне на първата и въззивната инстанция по нередовна искова молба. В заявлението, подадено от ищеца в заповедното производство е посочен пълният размер на сумата, претендирана като дължима по договора за банков кредит след обявяване на предсрочната му изискуемост – 16 810, 07 лева. По този начин в претенцията са включени вноските от главницата с настъпил падеж до обявяване на предсрочната изискуемост и целият дължим след обявяването на изискуемостта остатък, като заявителят не дължи тяхното разграничаване. В заявлението и в исковата молба се претендира присъждане на част от тази сума, не като задължение за определен период от срока на договора, включващо определен брой непогасени вноски, а като част от пълния заявен размер на дължимата главница по процесния договор за кредит. В тази хипотеза ищецът не дължи уточнение на период на частичната претенция, след като е разяснил как е формиран пълният размер на претендираното вземане.

По изложените съображения, съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд поради вероятна недопустимост на същото.

При този изход на спора касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3262/28.05.2025г. по в. т.д. №13882/2023г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА И. П. Х., [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 5, офис 14, юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро / с левова равностойност 293, 37 лева/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.