О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№399

гр. София, 08.09.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н гражданско дело № 4640 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Кабакум инвестмънт” ЕООД чрез адвокат С.П. от АК – В. и насочена срещу въззивно решение № 910 от 18.07.2019 г. по в. гр. д.№ 810/2019 г. на Окръжен съд - Варна, втори състав с което (в резултат от потвърждаване на първоинстанционното решение № 693 от 19.02.2019 г. по гр. д.№ 9092/2016 г. на Районен съд - Варна, 25 състав) на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Ж. Т. А. и Д. Т. Я., че „Кабакум инвестмънт” ЕООД не е собственик на 32, 65 % от реална част с площ от 1 565 кв. м., попадаща в поземлен имот № *** по КККР на [населено място],[жк], целият с площ от 7 860 кв. м. и съседи имоти с ид.№№ ***; ***; ***; ***; ***; ***; *** и ***, при граници на реалната част: имоти №№ ***; ***4; останалата част от имот *** и пътя В. – З., която реална част е изобразена с червен щрих на изготвената към СТЕ комбинирана скица – приложение № 6, находяща се на л. 335 от делото на РС, която е приподписана от съда и представлява неразделна част от решението.

В касационната жалба са заявени оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

„Характеристиката на един имот като „земеделски” към датата на неговото отчуждаване ли е разграничителния белег за реституирането му по реда на ЗВСОНИ, а не по реда на ЗСПЗЗ? ”.

Ответниците по касационната жалба Ж. Т. А. и Д. Т. Я. са депозирали писмен отговор чрез адвокат С. Х. от АК - В.. Възразяват, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че въззивното решение е законосъобразно. Претендират разноски.

За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищците Ж. Т. А. и Д. Т. Я. са наследници по закон на Т. Л. К., който бил собственик на лозе с площ от 5, 700 дка в м. „О.” в землището на [населено място] въз основа на договор за продажба, обективиран в н. а.№ 58, т. I, д.№ 80/1955 г., като по КП „Крайбрежието” от 1956 г. описаният имот бил с пл. № *. С влязло в сила на 04.09.2006 г. решение № 2019 от 03.08.2006 г. по гр. д.№ 5155/2005 г. на РС – Варна им е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху лозе с площ от 1, 565 дка, находящо се в землището на [населено място], м. „О.”, съставляващо имот с пл.№ * по КП от 1956 г. Въз основа на съдебното решение последвало издаването на реституционно такова - № 1422 от 01.11.2006 г. на ОСЗГ - Варна.

Междувременно, със Заповед № Г-43 от 19.01.2005 г. на Кмета на район „Приморски”, описаната реална част била включена в УПИ * в кв. * по плана на к. к. „Ч.”, а по КП на к. к. „Ч. – II ч.” от 1990 г. реалната част от имота е част от имот пл.№ *. Независимо от решението на ОСЗГ – Варна, на 22.12.2006 г. община Варна издала на „Специализирана болница по рехабилитация – Варна” АД Разрешение за строеж № 185 за изграждане на жилищна сграда в УПИ *, кв. * по плана на к. к. „Ч.” съгласно съгласуван и одобрен идеен инвестиционен проект от 20.12.2006 г. На 01.09.2010 г. е издадено разрешение за ползване № ДК-07-СИР-67, с което е разрешено ползването на жилищна сграда с 6 входа, находяща се в УПИ *.

По искова молба, депозирана от „Специализирана болница по рехабилитация – Варна” АД на 07.03.2007 г. и вписана на 11.04.2007 г., било образувано гр. д.№ 1902/2007 г. по описа на РС – Варна. По същото е постановено решение № 684 от 01.03.2010 г. (влязло в сила на 05.08.2011 г.), с което е отхвърлен предявения от „СБР – Варна” АД срещу Ж. Т. А. и Д. Т. Я. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. за признаване за установено, че „СБР – Варна” АД е собственик на реална част с площ от 1, 565 дка от ПИ № * по КП на КК „Ч.” на [населено място]. След вписване на исковата молба, на 20.04.2007 г. в полза на „Специализирана болница по рехабилитация – Варна” АД е издаден КНА за собственост на ПИ № *, а на 26.06.2007 г. (също в хода на висящото производство по гр. д.№ 1902/2007 г.) „СБР – Варна” АД продало на „К. И” ЕООД 2 567 кв. м. ид. ч. от имота с пл.№ * (целият с площ от 17 680 кв. м.) и на „К. Р” ЕООД - 2 521 кв. м. ид. ч. от същото място. По първоначалната КК на гр.Варна, одобрена със Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г. имотът, в който се намира процесната реална част, бил с идент.№ ***, като по искане на трите дружества било инициирано изменение на КК. С. З № КД-14-03-3206 от 30.11.2012 г. на началника на СГКК - Варна имотът бил разделен на два нови - с ид.№*** с площ от 7 861 кв. м. и ид.№ *** с площ от 9 286 кв. м. Процесната реална част попада в имота с ид.№ ***. На 19.12.2012 г. трите дружества сключили договор за доброволна делба, съгласно който притежават имот ид.№*** при квоти, както следва: 35, 28 % за „СБР –Варна АД; 32, 65 % - за „К. И” ЕООД и 32, 07 % за „К. Р” ЕООД.

Защитавайки се срещу предявения в настоящото производство отрицателен установителен иск, на първо място „К. И” ЕООД възразило срещу допустимостта на претенцията. Въззивният съд е приел, че искът е допустим с оглед наличието на правен спор. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. В конкретния случай правния интерес е обоснован с оглед постановеното в полза на ищците реституционно решение за имота, за който праводателят на ответника се е снабдил с констативен нотариален акт и е реализирал строителство. Преценката относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на делото. Съдът се е позовал на разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, включително относно преодоляното разбиране, че при възможност за водене на ревандикационен иск, установителният иск е недопустим.

По противопоставеното с отговора на исковата молба деривативно придобивно основание с оглед сключения на 26.06.2007 г. между „СБР – Варна” АД и „К. И” ЕООД договор за продажба, въззивният съд е изложил, че това твърдение за придобити права не следва да бъде разглеждано с оглед разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК, съобразно която „К. И” ЕООД е обхванато от субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д.№ 1902/2007 г. на РС – Варна.

По противопоставеното с отговора на исковата молба оригинерно придобивно основание за изтекла в полза на „К. И” ЕООД придобивна давност с оглед осъществявано владение в период от 2005 г. до датата на завеждане на иска – 02.08.2016 г., е прието, че давност по отношение на ищците би могла да започне да тече най-рано от 05.12.2006 г., когато е влязло в сила решението на ОСЗГ – Варна, с която се възстановява правото на собственост. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон и по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила. Установена е практика на ВКС по прилагането на този текст, съгласно която придобивна давност върху земеделски имот, който подлежи на възстановяване на ЗСПЗЗ, започва да тече най-рано от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, т. е. от 22.11.1997 г., но при условие, че към този момент собствеността е възстановена. Ако това не е така, давността тече от последващото решение на органа по поземлена собственост или заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. В тази връзка са цитирани Решение по гр. д.№ 1623/09 г. на ВКС, I г. о., Решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр. д.№ 660/2010 г. на II г. о. и др., постановени в производство по чл. 290 ГПК. Изрично е подчертано, че съдът не споделя становището във възивната жалба, че собствеността не е следвало да се възстановява по реда на ЗСПЗЗ. Според разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ се възстановяват правата на собствениците върху земеделски земи, притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации и включени в границите на урбанизираните територии (населени места), определени с подробен устройствен план или с околовръстен полигон, освен ако върху тях при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. В тази връзка установените със заключението на СТЕ обстоятелства, че процесният реален дял с площ от 1 565 кв. м. е в северната част на ПИ 404 по КП от 1956 г. на КК“Ч.“, както и че за него е изработен регулационен план на КК „Ч.“, одобрен със Заповед № 1184 от 08.08.1962 г. на Главния архитект на КАБ, не обективират пречка собствеността да бъде възстановена по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Придобивна давност в полза на ответника би могла да започне да тече най-рано от 05.12.2006 г., когато е влязло в сила решението, с което имотът, попадащ в урбанизирана територия по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, е ясно индивидуализиран с номер, площ и граници по стар план. Считано от 05.12.2006 г. до датата на предявяване на иска не са изтекли 10 години, поради което ответникът не може да се легитимира като собственик на процесната част въз основа на давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Формираната от въззивния съд правораздавателна воля не дава основание да се приеме, че поставеният с изложението към касационната жалба въпрос има обуславящо значение за изхода на спора. Своят извод, че по отношение на процесния имот е допустимо провеждането на реституционно производство по правилата на ЗСПЗЗ, съдът е обосновал не с аргумент от характеристиката му като „земеделски” към датата на обобществяването, а позовавайки се на регламентираната с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ възможност за възстановяване на собствеността по правилата на ЗСПЗЗ по отношение и на имоти, попадащи в урбанизирани територии. Разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ е ясна по своето съдържание и с въззивния акт е приложена в нейния точен смисъл, а разбирането на касатора (въведено с отговора на исковата молба и поддържано и с касационната жалба), че по силата на ЗСПЗЗ на реституция подлежат само имоти, които са имали характер на земеделски земи както към момента на внасянето им в ТКЗС, така и към момента на тяхната реституция, нито намира опора в закона, нито обосновава наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поради отсъствието както на общото, така и на релевираното от касатора допълнително основание за селекция, касационно обжалване не може да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Служебната проверка за наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК не разкрива вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 900 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № [ЕГН] (л. 11).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 910 от 18.07.2019 г. по в. гр. д.№ 810/2019 г. на Окръжен съд - Варна, втори състав.

ОСЪЖДА „К. И” ЕООД ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Т. А. и Д. Т. Я. сумата 900 (деветстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: