Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. чрез пълномощника му адвокат К. М. против решение № 376 от 11.12.2019 г., постановено по т. д. № 668 по описа за 2019 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е отменено решение № 405 от 5.08.2019 г. по гр. д. № 75/2018 г. на Окръжен съд отм. а Загора в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС по отношение на стопански сгради с идентификатор ****, ****, **** и на поземлен имот с идентификатор ***, както и искът по чл. 59 ЗЗД за сумата 4071.63 лв. и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Д. И. Д., че неограничено отговорните съдружници В. С. Т. и А. Т. Т. в СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ са собственици на стопанска сграда /краварник/ с идентификатор **** в [населено място], [община] и Д. И. Д. е осъден да предаде имота в масата по несъстоятелността на СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ и неограничено отговорните съдружници В. С. Т. и А. Т. Т.; признато е за установено по отношение на Д. И. Д., че СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ е собственик на стопански сгради /краварници/ с идентификатор **** и **** и на поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], [община] и Д. И. Д. е осъден да предаде имотите на в масата по несъстоятелността на СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ и неограничено отговорните съдружници В. С. Т. и А. Т. Т.; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит чрез обстоятелствена проверка № 142, том I, рег. 744, дело № 79 от 8.03.2018 г. на нотариус рег.№ * и Д. И. Д. е осъден да заплати в масата по несъстоятелността на СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ и неограничено отговорните съдружници В. С. Т. и А. Т. Т. сумата 4071.63 лв., обезщетение за ползване на описаните имоти в периода от месец октомври 2016 г. до месец февруари 2018 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска на 22.03.2018 г.

Въззивното решение в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен до предявения размер от 40 000 лв. е влязло в сила, като необжалвано.

СД „Авита-Ва-Теневи“ /в несъстоятелност/ и неограничено отговорните съдружници В. С. Т. и А. Т. Т. са подали чрез служебен синдик Е. П. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:

Ищците се легитимират като собственици на процесните имоти с нотариални актове от 2005 г., а ответникът се позовава на сключени с тях предварителни договори от 2007 г., установено владение върху имотите и придобиването им по давност.

Въззивният съд е изложил съображения по въведения в процеса спор относно достоверната дата на предварителните договори и е приел, че достоверността на датата не е безспорно установена. Същевременно е посочил, че дори да се приеме за установена достоверността на посочената дата на сключване на предварителните договори – 10.11.2007 година, ответникът не би могъл да се легитимира като собственик по давност на имотите към момента на съставянето на нотариалния акт по обстоятелствена проверка на 08.03.2018 година, тъй като за да бъде признат за собственик по давност, е необходимо да е упражнявал непрекъснато и необезпокоявано владение върху процесните имоти, включващо упражняване на фактическа власт и демонстрирано намерение да ги свои, в продължение на десет години. В случая събраните по делото доказателства установяват, че дори ответникът да е започнал да владее имотите още през 2007 година, той не би могъл да ги придобие по давност към 08.03.2018 година. Вписването на обща възбрана върху имуществата на несъстоятелните ищци, както и извършените въводи във владение на процесните имоти представляват действия по принудително изпълнение и са достатъчни, за да се приеме, че придобивната давност на ответника, дори да е установено владение от него през 2007 година, е прекъсната през 2015 година с вписването на общите възбрани. Извършените през пролетта на 2016 година въводи във владение на имотите, както и насочването на изпълнението върху имотите от масата на несъстоятелността през месеците юни и юли 2016 година са действия, които също прекъсват придобивната давност. От 10.11.2007 година /каквато е посочената дата в предварителните договори/ до предприемането на посочените по-горе действия през 2015 и 2016 година, прекъсващи давността, предвидената в закона 10 годишна придобивна давност не е изтекла. С прекъсването на придобивната давност започва да тече нова такава съгласно чл. 117 от ЗЗД, която не би могла да изтече от снабдяването на ответника с нотариален акт по обстоятелствена проверка на 08.03.2018 година.

За пълнота на изложението, както е посочил въззивният съд, последният е изложил и мотиви, че ищците са демонстрирали правата си на собственост върху имотите, сключвайки с тях разпоредителни сделки през 2012 и 2013 година. Предявяването на исковете по чл. 647 ТЗ от синдика и осъждането на приобретателите по тези сделки да върнат имотите в масата на несъстоятелността на събирателното дружество и неограничено отговорните съдружници също е демонстрация на собственически права, респ. на отблъскване на владението на ответника. Такова е изявлението на синдика по чл. 644 ТЗ, отправено до ответника, за разваляне на предварителните договори. Показанията на свидетелите не дават основание да се приеме, че Д. Д. е упражнявал непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота в продължение на десет години до 08.03.2018 година.

Единият свидетел установява, че Д. Д. е закупил от А. Т. три обора и една нива, които е започнал да стопанисва през ноември 2007 година, а преди да закупи тези имоти, Д. Д. отглеждал овце в други постройки, намиращи се в същия стопански двор, които бил закупил още през 2004 година. Първоначално ответникът настанил животни в два от процесните обора, а през пролетта започнал да прехвърля животни и в третия обор. Постоянно получавал актове от БАБХ за начина, по който отглежда животните. След като закупил имотите, Д. Д. разрешавал на А. Т. за по един –два месеца в годината да отглежда в помещенията патици, които Т. по начало гледал на друго място, което не било с достатъчна площ. Това се случило три-четири пъти за целия период от 2007 година. Според свидетеля Д. Д. имал животни и в трите обора от около две –три години. Другият разпитан по делото свидетел, който в качеството си на кмет е заверил предварителните договори и разписките установява, че ответникът Д. Д. владеел процесните имоти от 2007 година, отглеждал в тях овце. От самия ответник свидетелят знаел, че през лятото временно, за около 40-50 дни отстъпвал помещенията на А. Т. и още едно друго лице, за да отглеждат патици. Свидетелят установява, че в момента, в който е видял поставените съобщения за продажба на имотите от синдика, е уведомил ответника, че имотите се продават.

Съдът е счел, че от свидетелските показания не може да се направи извод, че ответникът е упражнявал постоянна и непрекъсната фактическа власт в продължение на десет години върху всички четири имота, описани в исковата молба. Показанията на свидетелите са общи, не е посочено дали ответникът е ползвал всички или част от помещенията, а за отношенията между Д. Д. и А. Т. по повод предоставянето на помещенията за отглеждане на патици свидетелите нямат преки впечатления, а предават чутото от самия ответник. Показанията на тези свидетели са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства, включително с представените протоколи за въвод във владение в частта, в която е отразено, че в помещенията няма вещи, свързани с отглеждането на животни и създадени условия за това. При въвода във владение свидетелят Г. Т. е присъствал в качеството си на кмет на [населено място] и е подписал протоколите без възражения. Протоколите имат характер на официален удостоверителен документ и отразеното в тях не е оборено от общите показания на свидетелите, депозирани пред съда.

В касационната жалба се съдържа довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като исковете са предявени от синдика, а правомощията на синдика са изрично уредени в ТЗ чрез т. нар. отменителни искове, но предявения не е такъв

Липсва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, тъй като нормата на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ изрично овластява синдика да завежда дела от името на несъстоятелния длъжник, без да ги ограничава само до изрично уредените в чл. 645, 646 и 647 ТЗ искове.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. И. Д. поставя въпросите:

1) за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички събрани по делото относими към предмета на спора доказателства, като ги прецени поотделно и в тяхната съвкупност и изложи собствени мотиви относно направените от него фактически констатации и правни изводи, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните;

2) може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите събрани такива и да изложи съображения защо ги отхвърля;

3) след като ищеца носи тежестта съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже фактите, на които основава своята претенция, при това при условията главно, пълно и пряко доказване, след като това не е сторено в този му изискван от закона обем и ищеца не е надлежно установил по делото изгодния за него факт, от който черпи права, и като се има предвид, че тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването, следва ли въззивният съд и в неговите права и задължения ли е да приема за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан;

4) годно правно основание за добросъвестно владение ли е един предварителен договор;

5) до какво води неправилното тълкуване на характера на един документ, какъвто представляват предварителните договори в случая, от които ответника извлича правото си на собственост и ако тази неправилност е налице, това нарушение на въззивния съд ли е относно неговото процесуално задължение да преценява доказателствената тежест на тези документи;

6) длъжен ли е съдът да се съобрази с доказателства, имащи формална доказателствена сила и такава ли тежест има признаването правото на собственост и владението на недвижим имот, извършено с нотариален акт;

7) когато изводът на съда е в противоречие с констатациите на техническата експертиза, това процесуално нарушение ли е на задължението да се коментират всички доказателства по делото;

8) неправилното подвеждане на съответните факти към приложимата правна норма, това съществен процесуален правен въпрос ли е и когато той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, това основание ли е за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса не са обосновани, доколкото нито в касационната жалба, нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено кои доказателства и доводи не са обсъдени, поради което и касационният съд не може да констатира дали въззивното решение противоречи на посочената от касатора практика на ВКС.

Третият въпрос предпоставя да се приеме, че ищците не са доказали притежаваното от тях право, което не съответства на данните по делото, по което са приети нотариални актове, в които е посочено с какви документи са легитимирали правата си ищците при извършени нотариални разпореждания с имотите /които впоследствие са били предмет на исковете по чл. 647 ТЗ/, а и това обстоятелство не е било спорно по делото, доколкото и ответникът твърди, че ищците като собственици са му предали владението въз основа на сключените предварителни договори, поради което и въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

По четвъртия въпрос въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, доколкото в т. 9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д.№ 7 от 1974 г. е прието, че правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно правото на собственост или ограничено вещно право.

Вътрешно противоречив се явява петият въпрос, доколкото касаторът извлича претендираното право на собственост на основание придобивна давност, а и константно е виждането в правната теория и съдебната практика, че предварителния договор има само облигационно, но не и вещноправно действие, поради което същия не удостоверява право на собственост.

Съобразено с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 11 от 21.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК е въззивното решение по шестия въпрос, доколкото съдът е процедирал именно според разяснения в мотивите начин, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Седмият въпрос е свързан с извода на съда, че предварителните договори, на които се позовава ответникът нямат достоверна дата. Това обстоятелство обаче се явява неотносимо към изхода на спора, доколкото релевантно е кога касаторът е установил фактическа власт върху имотите, а за това обстоятелство същият е ангажирал гласни доказателства, които са обсъдени от съда..

Последният осми въпрос е хипотетичен, предпоставя отговор кой правен въпрос е основание за допускане на касационно обжалване, без да е свързан с фактите по делото, поради което не следва да се разглежда.

Изцяло бланкетно е позоваването на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, свързано с твърдението на касатора, че е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, т. к. той е нелогичен, необоснован и несъобразен с нормите на закона. Подобни пороци не са видни от мотивите на въззивното решение, от които се извлича основанието за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 376 от 11.12.2019 г., постановено по т. д. № 668 по описа за 2019 г. на Апелативен съд-Пловдив.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: