О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 613

София, 22.10.2020 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа докладваното от съдия А.Б гр. дело № 1578 по описа за 2020 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 1292/11. 11. 2019 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в. гр. д. № 2059/2019 г.

С него въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, обявил спрямо ищците С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. за относително недействителен договорът, с който първият ответник П. Й. П. дарил свой недвижим имот на втория ответник - съпругата си Д. Ж. П., с нотариален акт №. ... г. на помощник нотариус В. Б., на осн. чл. 135 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски; обявил за относително недействителен спрямо ищците С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. и договорът, с който Д. П. продала същия недвижим имот на Р. и Е. Б.по нотариален акт №, г., съставен от нотариус Т. К., на осн. чл. 135 ЗЗД. Осъдил ответниците да заплатят на ищците съдебноделоводни разноски за двете инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

П. Й. П. и Д. Ж. П., чрез адвокат А. В., са подали касационна жалба вх. № 38326/20. 12. 2019 г. срещу въззивното решение в цялост, като твърдят неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, но по същество съображенията са само за допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила – липса на мотиви на въззивното решение, допуснато оспорване на въззивните жалби от насрещната страна в открито заседание след изтичане на срока за отговор.

Насрещните страни С. Й. Щ. и Р. Й. Щ., чрез адвокат В. К., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и за неоснователност на жалбата. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.

Р. М. Б. и Е. А. Б., чрез адвокат Х. М., обжалват въззивното решение, като оплакванията са за неправилност (касационна жалба вх. № 38491/23.12.2019 г.). Съображенията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са следните: необсъждане на доказателствата, на свидетелските показания, от които се установява нещо различно от приетото от първостепенния съд; невземане на становище по това дали дадени обстоятелства са ирелевантни, неизвършена преценка на възражение, сторено в първа инстанция, по което районният съд не взел становище. Излагат съображения за неточно приложение на материалния закон – чл. 135 ЗЗД, както и правят своя интерпретация на доказателствата, а от там и на установената фактическа обстановка, което е довод за необоснованост.

Насрещните страни С. Й. Щ. и Р. Й. Щ., чрез адвокат В. К., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и за неоснователност на жалбата. Позовават се и на разрешенията, дадени в ТР №1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с въпросите и оплакванията относно проверката на въззивния съд, както и на ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с поредица прехвърляния на имущество от длъжника и след това от съответния приобретател и как се уврежда с последващите сделки кредиторът. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, сторени във връзка с тази жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, обявил, на осн. чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за относително недействителни спрямо С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сключеният между П. Й. П. и Д. Ж. П. на 23.04.2014 г. договор за дарение на недвижим имот (гараж), представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. .., находящ се в [населено място], [улица], ет. – 1, и сключеният на 23.07.2018 г. между Д. Ж. П. (като продавач) и Р. М. Б. и Е. А. Б. (като купувачи) договор за покупко-продажба на описания по-горе недвижим имот. Осъдил П. Й. П., Д. Ж. П., Р. М. Б. и Е. А. Б. да заплатят на С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззивният съд, като приел, че е сезиран с две еднакви и бланкетни въззивни жалби – едната на П. Й. П. и Д. Ж. П., и втората, подадена от Р. М. Б. и Е. А. Б., ограничил проверката до валидност, допустимост на първоинстанционното решение и правилност с оглед приложение на императивни материалноправни норми. Приел, че няма основания за отмяна на обжалваното пред него решение поради наличие на някой от посочените пороци и го потвърдил като краен резултат.

По касационната жалба на длъжника П. П. и неговата съпруга и приобретател по договора за дарение - Д. П.:

Касаторите и след оставяне без движение на нередовната им касационна жалба, са представили изложение, в което се преповтарят оплакванията в касационната жалба. Единствената обосновка по чл. 280 ГПК е за допускане до касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – наличие на очевидна неправилност на обжалвания акт и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дължи ли въззивният съд произнасяне по правилността на първоинстанционното решение, когато е сезиран с бланкетна въззивна жалба.

Не са налице поддържаните основания, чието естество налага разглеждането им в обратен ред – първо по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, след това по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице хипотезата на произнасяне от въззивния съд по поставения правен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивното решение е постановено не в противоречие, а напълно в съответствие с тълкуването, дадено в ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК, като въззивният съд се е произнесъл в рамките на закона – чл. 262, ал. 1 ГПК, като ограничен въззив. Гражданският процес е диспозитивен, служебното начало е ограничено и в определени от законодателя рамки; страната решава дали и как да защитава интересите си. Точното приложение на закона – чл. 262, ал. 1 ГПК няма как да обоснове и очевидна неправилност на съдебния акт; произнасянето в рамките на сезирането от въззива пък не означава, че липсват мотиви на решението, а дадената възможност на ответниците по въззивната жалба да заявят дали я оспорват, въпреки, че не са подали отговор в срока, несъмнено не може да се свързва с реализиране на преклудирани права (по този въпрос няма никакво съмнение, както в доктрината, така и в съдебната практика, вкл. и в аналогични хипотези в първоинстанционно и касационно производство). Настоящият състав не намира основание и за служебно допускане на касационно обжалване поради коя да е от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касаторите П. Й. П. и Д. Ж. П. следва да заплатят на С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сторените от тях съдебноделоводни разноски за инстанцията 1600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за защита по тяхната касационна жалба.

По касационната жалба на последващите приобретатели по увреждащата ищците сделка - Р. Б. и Е. Б.:

Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите допустимо ли е, след подадена в срок бланкетна жалба, същата да бъде допълнена с излагане на основанията за порочността на обжалвания съдебен акт, което допълнение е поискано от въззивния съд и дължи ли въззивният съд произнасяне по тези доводи, относно правилността на обжалваното решение, като се твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК, решение № 64/25.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6237/2015 г. и решение № 24/20.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5254/2013 г.

Така поставен, въпросът е неотносим към постановеното от съда, защото не кореспондира с данните по делото. Не само Р. Б.и Е. Б., но още и другите двама ответника П. П. и Д. П., не са допълнили и уточнили въззивните си жалби в релевантния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, но дори не са сторили това и по-късно. В същото време, не се установява противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК, напротив, въззивната инстанция изцяло се е съобразила с дадените с него разяснения. Бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима, поради което съдът не предприема служебно действия по допълването й с конкретни оплаквания. Въззивният съд е втори по ред съд по съществото на спора, но при действието на ГПК отм. г. проверката му е ограничена само в обема по чл. 262, ал. 1 ГПК – до очертаното във въззивната жалба. Служебно поверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане (напр. защита интересите на малолетни и непълнолетни лица, на поставени под запрещение и пр.), както и за точното приложение на императивните материалноправни норми. Разясненията, дадени в Тълкувателни решения от ВКС, са задължителни са задължителни за органите на съдебната власт, включително и за съставите на Върховния касационен съд, за органите на изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове – чл. 30, ал. 2 ЗСВ.

Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване още и с въпросите - притежават ли ищците право на иск по чл. 135 ЗЗД ако нямат качеството кредитор и неоснователен ли е такъв иск, ако липсва качеството кредитор у ищеца; от кой момент възниква вземането на ищеца и каква е правната квалификация /чл. 135, ал. 1 или чл. 135, ал. 3 от ЗЗД/ на иска, с който кредитор е поискал да бъде обявена за относително недействителна спрямо него сделка, с която длъжникът го уврежда, в случай, когато ищецът е придобил качеството кредитор, след разпоредителната сделка. Всички те са ирелевантни, защото по делото е прието за установено, че ищците са кредитори на първия ответник по иска, а цялата поредица от сделки – първата от длъжника безвъзмездно в полза на съпругата му и от последната - на ответниците Б., ги увреждат. Тези изводи на първостепенния съд и не са били предмет на въззивната жалба, така че са извън произнасянето на въззивната инстанция, а от там и няма как да станат основание за допускане до касационно обжалване на второстепенния съдебен акт. Само за пълнота следва да се посочи, че няма как изобщо да бъде обоснована хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която поддържат относно последните въпроси касаторите Б., защото съществува многобройна, трайна и непротиворечива съдебна практика за това от кой момент възниква вземането на кредитора по чл. 135 ЗЗД и в частност, когато вземането произтича от деликт, а с ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено и какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си. Несъгласието с приетата от първостепенния съд за установена фактическа обстановка по делото, доводите за необоснованост в изводите и твърденията необсъждане на всички доводи и възражения, Б. е следвало да заявят във въззивната си жалба.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване, като Р. Б. и Е. Б. следва да заплатят на С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сумата в размер на 2 400 лв. – заплатен адвокатски хонорар за инстанцията по тази касационна жалба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1292/11.11.2019 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в. гр. д. № 2059/2019 г.

ОСЪЖДА П. Й. П. и Д. Ж. П. да заплатят на С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сторените от тях съдебноделоводни разноски за инстанцията в размер на 1 600 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Р. М. Б. и Е. А. Б. да заплатят на С. Й. Щ. и Р. Й. Щ. сумата в размер на 2 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: