Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на[Фирма 1], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 180 от 16.07.2019 г. по в. т. д. № 75/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 930 от 04.12.2018 г. по т. д. № 1023/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, ТО, в обжалваните части, а именно – за осъждане на касатора да заплати на Й. Д. Й. и П. Д. Й. по 25 000 евро, като получени на отпаднало основание – по прекратен предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 30.09.2010 г., сключен между починалата в хода на процеса П. П. Й. и[Фирма 1], на основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.08.2017 г. до окончателното погасяване на задълженията, на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД.

В жалбата се правят оплаквания, че решението е неправилно на всички основания, посочени в чл. 281 т. 3 ГПК, съответно обосновани, поради което се моли за отмяната му, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, евентуално на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК, за допускане на касационно обжалване на решението. Формулира въпроси по чл. 280 ал. 1 ГПК в следния смисъл: 1/ Дали предварителният договор е нищожен, предвид данните за слепота на П. Й. към момента на неговото сключване, поради липса на форма – чл. 189 ГПК; 2/ Дали въззивният съд е следвало да изложи аргументи, защо не приема доводите на жалбоподателя за изтекла погасителна давност; 3/ Прилагането на разпоредбата на чл. 189 ГПК по отношение на обявяването на правоотношения за нищожни само от лицата, страдащи от съответния недъг ли е приложима или всяко лице, имащо правен интерес от сключената сделка, може да поиска приложението й чрез възражение във висящ процес /предявяване на иск по общия ред; 4/ Дължи ли произнасяне въззивният съд по направеното възражение от страна на ответника за изтекла погасителна давност за прекратяване на предварителния договор от 2010 г., при наличие на направено възражение от ответника с писмения отговор; 5/ От кой момент започва да тече началната дата /с оглед давностния срок/ за прекратяване на сключения предварителен договор – от датата на въвеждане на сградата в експлоатация или от датата на изискуемостта на последната вноска; 6/ Обвързан ли е съдебният състав по въззивното дело от задължението, преди постановяване на решението си да обсъди всички писмени доказателства, както индивидуално, така и с оглед на преценката им с останалия доказателствен материал; 7/ Налице ли е пречка за купувача да заплати дължимата сума в договорените срокове, съгласно задълженията си по сключения предварителен договор от 2010 г., при наличие на вписана ипотека върху имота в полза на трето лице; 8/ Съставлява ли нарушение на договора сключването на ипотека от страна на продавача върху имота, преди сключването на окончателен договор в нотариална форма. Сочи се противоречие между приетото от въззивния съд по част от посочените въпроси и задължителната съдебна практика – ТР № 1/2013 г. от 07.11.2013 г. и ТР № 3/2014 г. от 28.06.2016 г. на ОСГТК на ВКС, а по останалите се поддържа, че разрешаването им ще има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответниците по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287 ал. 1 ГПК изразяват становище, че липсват поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски по списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, както и материалите по делото, констатира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, против решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.

За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд въз основа на данните по делото е приел, че съгласно предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 30.09.2010 г. ответното дружество се е задължило да построи и да прехвърли в собственост на П. Й. /наследодател на ищците, починала в хода на процеса/ апартамент № 12 от 164.47 кв. м. в новострояща се жилищна сграда в [населено място], [улица], ведно със съответните идеални части, както и паркомясто № 9 на ниво сутерен, срещу заплащане на обща продажна цена от 120 000 евро, платима на части в уговорените срокове, като правото на собственост е следвало да се прехвърли едновременно със заплащане на последната вноска от цената. На 04.05.2012 г. дружеството е учредило договорна ипотека върху посочения апартамент, която е била заличена на 28.03.2014 г. На 07.04.2014 г. същият жилищен имот е бил продаден на трето лице – И. П.. Съдът е установил размера на заплатените по договора суми от наследодателя на ищците, обсъдил е допуснатите СГЕ относно подписите на страните, както и е посочил, че според приетото по делото решение на ТЕЛК П. Й. е била със силно намалено зрение /дегенеративна пълна слепота на лявото око и намалено зрение на дясното око/, като върху част от документите /две разписки и анекс/ същата е положила отпечатък от палец.

С оглед възражението за нищожност на договора поради липса на форма /чл. 26 ал. 2 ЗЗД вр. чл. 189 ал. 1 и ал. 2 ГПК/, основаващо се на доводите, че купувачът бил сляп и договорът не е бил подписан от двама свидетели, въззивният съд е изложил мотиви, че от представените по делото доказателства не се установява лицето да е било напълно сляпо, а само с намалено зрение. Допълнително в тази насока се е позовал на данни от РЗОК и на заключението на вещото лице по назначената СГЕ, според което повторяемостта и еднаквостта, вкл. в най-дребните детайли на изследваните подписи на П. Й. водят до извод, че същите не могат да бъдат изпълнени от лице, което е лишено от зрение. Предвид изложеното, възражението е счетено за неоснователно, но освен това съдът е приел, че доколкото в случая се касае за търговска сделка /абсолютна, съгласно чл. 1 ал. 1 т. 14 ТЗ/, то на основание разпоредбата на чл. 293 ал. 3 ТЗ ответното търговско дружество не може да се позовава на нищожност поради липсата на форма. Посочени са и фактите, въз основа на които съдът е приел, че ответникът не е оспорвал действителността на изявлението на насрещната по договора страна. По възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие от страна на продавача – чл. 26 ал. 2 пр. 2 ЗЗД, е съобразено заключението на вещото лице – графолог, че положените от представляващия ответното дружество подписи са автентични.

По спора за изправността на страните и развалянето на договора – доколкото всяка от тях претендира тя да е развалила облигационната връзка по вина на насрещната, съставът на въззивния съд е приел, че с ипотекирането на имота продавачът е нарушил задължението си по чл. 2.4. от договора, до окончателното изповядване на сделката да не обременява имота с тежести, поради което до заличаването на ипотеката е неизправна страна. На посоченото основание купувачът не е имал задължение да заплаща дължимите вноски в периода 04.05.2012 г. – 28.03.2014 г., респективно поради неизправността на ответното дружество последиците от забавата на ищцата са отпаднали. Към момента, когато продавачът е изпратил изявление за разваляне на договора – 21.03.2014 г. той все още е бил неизправна страна. Нотариалната покана до П. Й. е била връчена на 11.04.2014 г., а по реда на чл. 47 ГПК – на 07.04.2014 г. /датата, на която имотът, предмет на договора, е продаден на трето лице/. При тези факти съдът е приел, че ответното дружество не е предоставило подходящ срок за изпълнение на задължението на насрещната страна, съгласно изискването на чл. 87 ал. 1 ЗЗД, т. к. в поканата е бил посочен срок за доплащане на цената до 01.04.2014 г. Прието е също, че нормата на чл. 87 ал. 2 ЗЗД не е приложима в конкретния случай. С оглед горното, съдът е заключил, че изявлението за разваляне от страна на продавача не е произвело действие, а след продажбата на имота на трето лице последният вече не се явява изправна страна по договора, т. к. сам се е поставил в невъзможност да изпълни насрещното си задължение. Другият ефект от извършеното разпореждане е, че длъжникът – купувач се освобождава от последиците на своята забава относно плащането на част от цената на имота. Затова съдът е възприел изводите на първата инстанция, че предварителният договор е надлежно развален с предявяването на исковата молба, с петитума на която се претендират последиците от развалянето. С прекратяването на облигационното правоотношение отпада с обратна сила основанието за плащане на цената по договора за покупко-продажба, а платените от купувача суми подлежат на връщане, съгласно чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД.

Съдът е разгледал и приетото в евентуалност възражение за прихващане с претендирана неустойка за забава в размер на 0.1 % от стойността на имота на ден, но не повече от 10 %, но е счел, че доколкото не се касае за неустойка, дължима при прекратяването /развалянето/ на договора, то в случая такава не се дължи. Освен това се е позовал и на неизправността на продавача, установена по-горе, доколкото право на обезщетение /неустойка/ има само изправната по договора страна.

Възражението за прихващане със стойността на задатъка от 24 000 евро /ако договорът се развали в случай на неплащане на вноска /забава/ повече от 3 месеца/ също е намерено за неоснователно, тъй като няма годно изявление на продавача за разваляне на договора на посоченото основание.

Настоящият съдебен състав намира, че решението не следва да се допуска до касационен контрол, по следните съображения:

Въпроси с №№ 1, 5, 7 и 8 от изложението на касатора по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК, изяснен с постановяване на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са обусловени от преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, като не съставляват такива по тълкуването на приложими правни норми. Доколкото са обсъждани от въззивния съд, тези въпроси са изцяло относими към обосноваността и правилността на формираните изводи по съществото на спора, които са извън предмета на селективното производство по чл. 288 ГПК. Освен това, първият въпрос не е обусловил правната воля на съда /не е прието наличие на слепота у купувача при сключването на договора/; същото важи за третия въпрос /не е прието, че само страдащите от съответния недъг лица имат право да претендират нищожност с оглед нормата на чл. 189 ал. 2 ГПК/. Въпрос № 5 изобщо не е бил обсъждан от въззивния съд, поради което също не е допринесъл за крайния резултат по делото.

Въпроси № 2 и № 4 са във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди възражение за погасителна давност, което не е изпълнено. Независимо от това, тези въпроси също не се преценяват като важни за резултата от въззивното обжалване, предвид мотивите на съда относно момента, в който облигационната връзка е била прекъсната.

По отношение на въпрос № 6 не се установява съдът да е постановил решението си в противоречие на практиката на ВКС за задължението на въззивния съд да обсъди всички писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Липсва и допълнителното основание на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – нито един от поставените въпроси не отговаря на критериите да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, като в тази насока не са изложени и конкретни аргументи в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК.

Решението не се преценява и като очевидно неправилно. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК е налице, когато законът е приложен превратно - в неговия обратен смисъл, или са приложени несъществуващи /респективно загубили действие/ правни норми. Очевидна неправилност има и когато фактическите изводи на съда са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика. И двете хипотези не се установяват от прочита на въззивното решение, като следва да се посочи, че поддържаните в изложението на касатора основания за приложение на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК съставляват единствено такива по чл. 281 т. 3 ГПК и не подлежат на преценка в настоящата фаза на процеса.

Предвид изложеното, искането за достъп до касационна проверка се преценява като неоснователно. С оглед горното, в полза на ответниците по касация следва да бъдат присъдени сторените за защитата им в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, представляващи уговорено и внесено адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 180 от 16.07.2019 г. по в. т. д. № 75/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд.

ОСЪЖДА[Фирма 1] - [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на П. Д. Й. от [населено място] и Й. Д. Й. от [населено място] сумата 3 000 /три хиляди/ лева – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: