Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Имо пропърти инвестмънтс София”ЕАД, [населено място] и на ответника „Столична община срещу Решение № 1673 от 04.07.2019г. по гр. д.№ 1574/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав.

Ответникът атакува въззивното решение в частта на потвърждаване на решението по гр. д.№ 7069/2017г. на СГС, І отд.,23 състав за уважаване на исковете, квалифицирани по чл. 124 ГПК във вр. чл. 29, ал. 1 ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и приемане за установено, че Столична община дължи на „Имо пропърти инвестмънтс София” сумата 404 008.02лв. - обезщетение за отчуждаване на 702 кв. м. част от поземлен имот № 1452 в кв. 9,[жк], София, ведно с мораторна лихва и лихва от завеждане на иска и сумата 62 477.22лв. - обезщетение за отчуждените 78 кв. м. от поземлен имот № 517 в кв. 9,[жк], София, ведно с мораторна лихва и лихва от завеждане на иска.

Ищецът обжалва решението в частта за обезсилване на първоинстанционното решение в частта за признаване на установено на основание чл. 124 ГПК и чл. 212 ГПК, че той е собственик на отчуждените части от същите имоти и прекратяване на производството по делото по тези искове.

Ответникът поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и очевидно неправилно. Счита, че САС се е произнесъл по неподсъдни му искове, тъй като се претендира установяване на съществуването на административно право/правоотношение и искът следва да бъде предявен по реда на чл. 128, ал. 2 АПК, в който смисъл е определението по гр. д.№ 279/2011г. на 4 г. о. на ВКС. Излага, че същото е относимо и към акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като се позовава на решението по гр. д.№ 1787/2014г. на 4 г. о. на ВКС. Посочва и решението по адм. дело 13423/2009г. на ВАС. Недопустимостта на въззивния акт е обоснована и с довод за отсъствие на правен интерес на дружеството ищец като се твърди, че то не е активно легитимирано да предявява иск за получаване на обезщетение по отчуждителните заповеди от 02.06.2009г., чийто адресат е „Интер бългерииан пропъртис груп”ЕООД - собственик на процесните имоти към момента отчуждителното производство. Посочва, че кръгът на правоимащите да получат обезщетение лица в отчуждителното производство е определен в разпоредбите на ЗОС /чл. 25, ал. 2, чл. 29, ал. 2, чл. 21, ал. 2, чл. 32, ал. 1 и 2/ и това са собственикът, лицата, които са установили правата си с влязъл в сила съдебен акт, ипотекарните кредитори и др., и в този смисъл решението на САС е и необосновано и очевидно неправилно. Изложени са и подробни съображения за неправилност на решението. Очевидната неправилност е аргументирана с неправилно приложение на разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗОС и с противоречащия на закона извод на САС, че е налице суброгация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Столична община поставя въпросите, „по които се е произнесъл въззивният съд и са новост в практиката”:

1/ При вписани актове за публична общинска собственост може ли да се извършва валидно разпореждане с имотите, предмет на акта;

2/ Може ли да се приеме, че при погасяване на чужд дълг суброгаторният кредитор има правен интерес от купуването на части от имоти, отредени за публични мероприятия по ПУП или части от имоти публична общинска собственост. Публичната продан води ли до суброгация при положение, че такава не е предвидено в закона;

3/Допустим ли е иск по чл. 499, ал. 1 ГПК за платено задължение за част от ипотекиран имот. При положение, че ищецът разполага с иск по чл. 499, ал. 1 ГПК за защита на правата си и/или регресен иск, допустимо ли е да предявява установителен иск;

4/Може ли да се прави възражение за изтекла погасителна давност при условията на пар. 10 ПР на ЗУТ и кой е началният момент за започване на давностните срокове, защото ако това е моментът на пращането, не би имало смисъл от такова възражение;

Допълнителната предпоставка по тези въпроси е формулирана по следния начин „Въпросите, които следва да бъдат решени в настоящия спор са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от съществено значение за точното прилагане на закона. В решението се съдържат мотиви, по които няма практика на ВКС, поради което имат значение за точното прилагане на закона”.

Искането за допускане на касационното обжалване на основанието „очевидна неправилност” е обосновано с противоречия в обжалваното решение. Акцентира се, че ищецът не собственик, не е адресат на отчуждителните заповеди, но САС е приел че е правоимащ да получи паричните обезщетения. Излага се довод, че въззивният съд е отхвърлил възражението на ответника за недопустимост на иска по чл. 29, ал. 1 ЗОС, приемайки, че такъв не съществува в правния мир, но в същото време не е отменил диспозитива на първоинстанционното решение, с който общината е призната за длъжник именно на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗОС, поради което обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Като очевидно неправилен се сочи и изводът, че е налице суброгация. Посочва се, че за да е налице тази фигура, е необходимо лицето, което плаща чужд дълг да има интерес от това, а в случая суброгаторният кредитор няма интерес да купува имот - публична държавна собственост, изключен от гражданския оборот; че суброгацията следва да се извършва по силата на закона, а „такава” не е налице.

В писмен отговор ищецът оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.

В касационната жалба на „Имо пропърти инвестмънтс София”ЕАД се поддържат доводи за недопустимост на решението в обжалваната част като постановено по нередовна жалба, подадена от Столична община, която не заплатила такса за въззивното обжалване. Оспорва се правилността на извода за отсъствие на правен интерес от предявяването на инцидентния установителен иск. Поддържа се, че инцидентният установителен иск, по който САС е прекратил производството по делото, обезсилвайки първоинстанционното решение по него, е предявен в срока по чл. 212 ГПК. Касаторът счита, че първо съдебно заседание, е не физически първото, а това, в което съдът изяснява фактическата страна на спора и възраженията на страните, разглежда доказателствените им искания и приема доклада.

С касационната жалба на ищеца е обжалвано и въззивното решение в частта за отмяна на първоинстанционното решение досежно разноските, присъдени на ищеца и намаляването им на сумата 33 186лв. и в частта за присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 1 543.82лв., вместо претендираните 16 450.03лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано от „Имо пропърти инвестмънтс София” ЕАД се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - поради противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1/ Подлежи ли на обезсилване като недопустимо въззивно решение, постановено по жалба, по която не е заплатена държавна такса като допълнителната предпоставка е изведена по аргумент от т. 5 на ТР №9 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;

2/ При искова претенция, която се основава на съществуването на право на собственост върху недвижим имот, ако това вещно право се оспорва в хода на делото от ответника, ищецът има ли правен интерес от предявяване на ИУИ за установяване на правото си на собственост. Твърди се противоречие с т. 2 от ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК и решението по гр. д.№ 619/2009г. на 3г. о. на ВКС;

3/ Кое е първо заседание по делото и кога приключва то. Може ли да се приеме, че първото редовно заседание по делото приключва с приемането на доклада по чл. 146 ГПК. Допълнителната предпоставка е обоснована с позоваване на определението по т. д.№ 658/2017г. на 1 т. о. на ВКС, решението по т. д.№ 898/2009г. на 1 т. о. на ВКС и решението по гр. д.№ 56/2010г. на 4 г. о. на ВКС

4/ При допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за наличието на която са изложени доводи, се иска допускане на касационното обжалване и по въпроса: Допустим ли е иск за съществуване на правото върху дължимото обезщетение за отчуждаване да се съедини с иск, с който се установяват права върху отчуждавания имот срещу общината, която твърди, че е собственик /чл. 29 ЗОС във вр. с чл. 124 ГПК и инцидентен иск по чл. 212 ГПК.

На страница първа от изложението е въведен довод да очевидна неправилност на въззивния акт, но аргументи не са посочени.

В писмен отговор Столична община оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването по депозиранана от ищеца жалба и нейната основателност.

Третото лице-помагач на ответника „И. Б пропъртис груп“ЕООД не е взело становище по депозираните жалби.

За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното:

По възражението на Столична община за недопустимост на първоинстанционното решение поради неподсъдност на спора като подлежащ на разглеждане по реда на АПК от административния съд, въззивната инстанция е мотивирала, че независимо, че едната страна в правоотношението е публичноправен орган - община, не всеки спор с такъв субект подлежи на разрешаване от административен съд по реда на АПК.Ола е, че критерият, за да се прецени кой е компетентният съд, е видът на правоотношението и какви субективни материални права се защитават, а в случая, се касае за субективни граждански права, на които административният съд /като специализиран, а не общ съд/ не може да даде закрила, за разлика от гражданските съдилища, които следва да дадат защита за реализиране на лични и имуществени права. В подкрепа на тезата, че спорът не следва да бъде разгледан от административен съд е изложен и аргументът, че административните производства по отчуждаване и обезщетяване са завършили отдавна, същевременно не е налице отказ на административен орган или друг вид акт, който да подлежи на оспорване по реда на АПК. Посочено е, че няма и предявен иск по чл. 29, ал. 1 ЗОС, тъй като подобен „иск“ не съществува в правния мир.

Възражението на общината за отсъствие направен интерес от предявяването на на установителните искове за главници и лихви е счетено за неоснователно по съображения, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Изложено е, че при установителните искове в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор - първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Като аргумент за допустимостта на установителния иск е посочен и правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо - ако с решението бъде установено съществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от правата, които са се отричали от Столична община.

От фактическа страна съставът на САС е приел за установено, че през 2008г. третото лице помагач „И. Б пропъртис груп“ ЕООД е учредило като собственик на процесните два поземлени имота договорна ипотека в полза на „Ю. Б” АД като обезпечение по сключен договор за банков кредит; че със заповеди на смета на СО от 2009г. са отчуждени частите от двата имота, за които ищецът претендира заплащане на паричното обезщетение; че паричното обезщетение за отчуждените реални части, дължимо на „И. Б пропъртис груп“ЕООД е окончателно определено през 2010г. с решение на АССГ; че с влезли в сила през 2013г. постановления за възлагане, на ищеца са възложени двата поземлени имота; за безспорно е прието и обстоятелството, че съдебно определените обезщетения за отчуждените части от имотите са били преведени служебно от Столична община в банкова сметка и за тях са издадени актове за публична общинска собственост и обществените мероприятия са реализирани фактически. Прието е за установено и че отсъстват данни обезщетението за отчуждените имоти са е било изплащано било на „И. Б пропъртис груп“ЕООД, било на банката; че предвид разпоредбата на чл. 32 ЗОС и поради наличието на данни за учредената договорна ипотека, Столична община не е превела паричните суми по обезщетението на „И. Б пропъртис груп“ЕООД, а ги е запазила за ипотекарния кредитор - банката. Обсъдено е, че публичната продан на имотите, реализирана през 2010г. е следвало да обхваща само тази тяхна част, която не е отчуждена в полза на общината по реда на ЗОС, тъй като отчуждените части по аргумент от чл. 32, ал. 3 ЗОС не са били собственост на „И. Б пропъртис груп“ ЕООД. Счетено е, че това обстоятелство не може да се вмени във вина нито на съдебния изпълнител, нито на ищеца - приобретател, тъй като в справките от имотния регистър, приложени по делото, няма данни да са били налице вписвания или отбелязвания относно обстоятелството за отчуждителна заповед за части от тези имоти, за да може да се съобрази това обстоятелство от ЧСИ и тези части да не се продават на публична продан. Въззивната инстанция е приела за неприложима разпоредбата на чл. 499, ал. 1 ГПК по съоражения, че в исковото производство няма данни нито банката нито „И. Б пропъртис груп“ ЕООД да са получили обезщетенията по отчуждаването по реда на ЗОС от общината. При тези съображения е обоснован решаващ правен извод, че върху неотчуждените части от имуществото ищецът е придобил собствеността върху имотите по реда на публичната продан, а за отчуждените части от тях се е суброгирал в правата на „И. Б пропъртис груп“ ЕООД досежно посоченото в чл. 32, ал. 1, т. 1 ЗОС. Прието е за установено, че общината е била уведомена от ипотекарния кредитор-банката, че последната не възразява предвиденото обезщетение за отчуждените части да бъде преведено по сметката на новия приобретател, тъй като банката вече е получила като обезпечен кредитор съответните суми, постъпили от проведената публична продан на ипотекираните имот; че общината сама се е поставила в забава не само спрямо кредитната институция, но и спрямо всяко друго лице, което би се суброгирало в нейните права. По тези съображения установителните искове за дължимост на паричните обезщетения за отчуждените части от имотите и на обезщетението за забава са уважени като са изложени съображения за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност по главните и акцесорните искове.

Въззивният състав е счел за недопустимо първоинстанционното решение в частта по предявения от ищеца инцидентен установителен иск по чл. 124 ГПК - че той е собственик на съответната част от двата поземлени имота, за които са издадени отчуждителните заповеди на кмета на Столична община. Съображенията са: пропускане на срока по чл. 212 ГПК - предявяването му след проведени няколко открити съдебни заседания в СГС, както и отсъствие на правен интерес у ищеца. Наличието на последната отрицателна предпоставка е мотивирано с пълната нелогичност в един съдебен акт да се установява едновременно, че общината дължи заплащане за обезщетяване на отчуждени по ЗОС части от поземлени имоти и същевременно да се постанови, че същият обезщетен частноправен субект е собственик и на „съответните части“ от двата процесни имота, за които общината му дължи парични суми като обезщетение за отчуждаването им. Обобщено е, че такава юридическа конструкция е невъзможна че двата петитума взаимно се изключват, а същевременно спорът по делото е концентриран върху констатиране дължимостта или недължимостта на сумите по обезщетението и лихвите, тъй като общината се е забавила с изплащането на отдавна установените от АССГ суми по обезщетенията - на правоимащото да ги получи лице, съответно на суброгиралия се в неговите права ищец.

По искането на касатора-ответник за допускане на касационното обжалване:

Отсъства основание за преценка въззивното решение в обжалваната от общината част да е вероятно недопустимо, в която хипотеза на касационната инстанция би възникнало задължение служебно да допусне касационното обжалване.

По въпроса за реда, по който следва да се разгледа претенция, произтичаща от задължение на административен орган да изплати своевременно дължимо обезщетение, определено по административен ред, е постановено Решение № 14 от 07.03.3014г. по гр. д.№ 3783/2013г. на Първо гражданско отделение на ВКС. Настоящият състав споделя застъпеното в решението становище /в който смисъл е и Решение 385 от 10.05.2020г. по гр. д.№ 1245/2009г. на Трето гражданско отделение на ВКС/ - че обезщетението може да се претендира и по общия исков ред. Настоящият състав приема, че това разрешение е приложимо и в хипотеза, в която конкретен правен субект претендира, че паричното обезщетението при проведена отчуждителна процедура по глава Трета от ЗОС, ведно с обезщетението за забавено изпълнение, се дължи нему. Изрично разпоредбата на чл. 29, ал. 2, предл. трето ЗОС предвижда, че в случаите, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимото обезщетение или за права върху отчуждавания имот, обезщетението се внася в банката по сметка на общината и банката изплаща обезщетението на лицето, което установи правата си по съдебен ред, по нареждане на кмета на общината. Очевидно е, че законът визира гражданскоправен спор за установяване на правото върху определеното вече обезщетение, който следва да бъде разрешен по общия ред, по реда на Граждански процесуален закон и е подсъден на общите съдилища.

По аргумент от цитираната разпоредба на ЗОС следва и становището на настоящия състав, че няма основание за съмнение въззивното решение са е вероятно недопустимо поради отсъствие у ищеца на правен интерес от провеждането на исковете. Очевидно е, че след като от 2010г. общината не е наредила внесената по банкова сметка сума за процесните обезщетения да бъде преведена на конкретно лице, е налице спор между нея и ищеца за материалноправно легитимираният да я получи. Същественото е, че при преценката на наличие на правен интерес и активна процесуална легитимация съдът изхожда от твърденията на ищеца в исковата молба, а въпросът дали той е материалноправно легитимиран, разполага ли с активна материалноправна легитимация да получи търсената защита, е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на предявения иск. От гледна точка на материалноправната легитимация на ищеца от значение е обстоятелството, че първият по ред ипотекарен кредитор „Ю. Б АД е удовлетворен от цената при проведената публична продан, а третото лице помагач „И. Б пропъртис груп“ЕООД, привлечено от ответника, изрично е декларирало, че няма претенции към предмета на спора.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението на ответника въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка, при която касационното обжалване да бъде допуснато. Макар да се позовава на предпоставката „противоречие с практиката на ВКС“ /чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно ГПК/ касаторът не посочва нито един съдебен акт на касационната инстанция, а поддържаната кумулативно предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се състои в „произнасяне по въпроси, които са новост в практиката“, нито се изчерпва със изявлението, че „въпросите за от значение за точното прилагане на закона“. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е детайлно разяснено в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а посоченото от касатора не отговаря на очертаните критерии. Паралелно с това в голямата си част въпросите нямат правна характеристика, а са относими към правилността на решението - т. е. не притежават съществен признак на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол. По първия въпрос въззивната инстанция не е дала положителен отговор; не е дала утвърдителен отговор и на първата част на втория въпрос. Не е съществено за спора дали е налице процесуалната фигура на „суброгацията”, а обстоятелството, че върху ищеца като приобретател на имот при публична продан е преминало правото да получи паричното обезщетение за отчуждените части от имота, които са му били „възложени” - обезщетението, отредено за ипотекарния длъжник и неполучено от него след като ипотекарният кредитор е удовлетворен. В този смисъл въпросите от изложението на ищеца са хипотетични, а не обуславящи изхода на спора.

Въззивната инстанция е приела, че правното основание на предявените искове досежно паричното обезщетение за отчуждените части от имотите е чл. 124, ал. 1 ГПК, а обстоятелството, на което касаторът се позовава - че не е отменила решението на СГС, с което исковете са квалифицирани във връзка с чл. 29, ал. 1 ЗОС, не може да обуслови нито недопустимост нито очевидна неправилност на въззивното решение. Не покрива критериите за „очевидна неправилност“ и доводът на касатора по изводите на САС, основани на института на суброгацията. Това е въпрос по съществото на спора, доводът покрива единствено основанието „неправилност” по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за която може да бъде извършена само при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По искането на касатора-ищец за допускане на касационното обжалване:

При поставянето на първия въпрос касаторът изцяло игнорира разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ГПК.Сременно въззивната инстанция изрично е посочила, че за отчуждените части от имотите са издадени актове за публична общинска собственост. Съгласно определения на Върховния касационен съд /№ 104/9. 02. 2015 г. по ч. т. д. № 112/2015 г., I т. о., № 67/19. 03. 2015 г. по ч. гр. д. № 385/2015 г., № 222/18. 04. 2017 г. по ч. т. д. № 813/2017 г. и др./, когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл. 77 ГПК, е длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което във времево отношение може да стане както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Поради това доводът за недопустимост на въззивното решение поради това, че Столична община била задължена да внесе държавна такса за първоинстанционното производство, а такава не била събрана за въззивното е неоснователен. По тези съображения не следва да бъде допуснато и касационно обжалване по първия поставен в изложението на касатора-ищец въпрос.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос произтича от обстоятелството, че твърденията на касатора -от една страна, че претендира в неговия патримониум да е възникнало правото на парично обезщетение за отчуждените през 2009г. части от имотите, а от друга страна - претендира установяване със сила на пресъдено нещо, че е собственик на процесните части от имотите към момента на приключване на устните състезания, са взаимно изключващи се и противоречиви - обстоятелство, констатирано от въззивната инстанция и послужило като основание за извода за отсъствие на правен интерес от този установителен иск. Ищецът не се позовава и не твърди провеждане на процедурата по чл. 29, ал. 6 във вр. с ал. 7 ЗОС отм. яна по искане на собственика на заповедта за отчуждаване/, нито въвежда твърдение за обезсилване на заповедта за отчуждаване при предпоставките на чл. 29, ал. 8 ЗОС, поради което тезата му, че е собственик на процесните части от имотите е логически и правно невъзможна, в какъвто смисъл са и изводите на САС. Поради това безпредметно е искането за допускане на обжалването на въззивното решение по инцидентния установителен иск, а практиката на която касаторът се позовава е неотносима и неприложима с оглед на очертаните противоречиви твърдения на ищеца.

При обоснования от САС извод за отсъствие на правен интерес от така предявения инцидентен установителен иск за ищеца, безпредметно е и искането, заявено в третия въпрос - кое е първото по делото заседание, за да бъде счетено, че инцидентният установителен иск е предявен в преклузивния срок. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по четвъртия въпрос произтича от същите съображения, изложени във връзка втория въпрос, поставен в изложението.

Изключено е допускането на касационното обжалване по твърдението на ищеца за наличието на самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване поради „очевидна неправилност”. Както се посочи, в подкрепа на заявеното основание не е изложен нито един правен довод. Очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда.

В предмета на касационната жалба на ищеца е включено е и искане за отмяна на въззивното решение частта, имаща характер на определение - за отмяна на първоинстанционното решение досежно разноските, присъдени на ищеца и намаляването им на сумата 33 186лв. и в частта за присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 1 543.82лв., вместо претендираните 16 450.03лв. По въпроса за дължимите разноски на ищеца за въззивната инстанция е проведено производство по чл. 248 ГПК и съставът на САС се е произнесъл с Определение № 3419 от 18.10.2019г., срещу което не е депозирана частна от жалба от „Имо пропърти инвестмънтс София”ЕАД по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Предвид недопускането на касационното обжалване по касационните жалби и на двете страни разноски за настоящото производство не се присъждат.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на Решение № 1673 от 04.07.2019г. по гр. д.№ 1574/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав в обжалваните от двете страни части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: