Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Р. Г. и Г. В. Г., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат М. М., срещу въззивно решение № 4123/22.06.2018 г. по в. гр. д. № 14284/2017 г. по описа на Софийски градски съд. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В касационната жалба е инкорпорирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Поставят се въпросите: необходимо ли е издаване на нарочен акт за възстановяване на собственост върху имот по реда на ЗВСОНИ; след влизане в сила на ЗВСОНИ /в конкретния случай от 1992 г. до издадения акт за държавна собственост през месец октомври 2009 г./ продължава ли държавата да бъде собственик на имоти, одържавени по реда на ЗОЕГПНС, при положение, че нито владее, нито стопанисва същите; трябва ли да се открие реституционна преписка за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗВСОНИ. Касаторите твърдят, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която с влизането в сила на ЗВСОНИ /ДВ, бр. 15/1992 г./ собствеността върху имоти, одържавени по ЗОЕГПНС се възстановява по силата на самия закон и не е необходимо издаване на специален акт за това. Държавата е загубила правата си върху имота през 1992 г., когато правото на собственост е било възстановено на бившите собственици по силата на закона /чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ/. Освен това, въззивният съд не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, а представените от ответника такива са депозирани извън срока по чл. 131 ГПК.

Ответникът по касация - държавата, чрез Министерството на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 179608/25.07.2017 г. по гр. д. № 27126/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Р. Г. и Г. В. Г. срещу държавата, чрез Министерството на регионалното развитие и благоустройството, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици при равни дялове - по 1/2 идеална част на основание придобивна давност на недвижим имот - магазин, със застроена площ от 31 кв. м., с мазе и таван, намиращо се на административен адрес: [улица], сграда „Д“, при съседи: магазин № 5, от две страни калкан, стълбищна клетка и двор, която сграда е построена в УПИ **** в кв. 149 по плана на С., местност „З. Б-2“, заедно с 47, 5/1500 идеални части от дворното място.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че видно от протокол от 07.03.1941 г. по ч. гр. д. № 333/1940 г. на Софийски околийски съд е извършена подялба на съсобствен имот между А. М. С. и С. М. С., като в дял на последния е поставен магазин, находящ се на партера на сграда „Д“, с площ около 31 кв. м., заедно с избено и таванско помещения и с 47, 5/1500 идеални части от дворното място. С акт № 1812-ІІ/18.08.1949 г. имотът е завзет на основание ЗОЕГПНС отм., като впоследствие е съставен акт за частна държавна собственост № 07325/22.10.2009 г. Като бивши собственици са посочени С., Ф., Д. и Р. С. М.. Съгласно заключенията на съдебно - техническите експертизи процесният имот е идентичен с описания в протокол по ч. гр. д. № 333/1941 г. на Софийски околийски съд, акт за държавна собственост № 1812-ІІ/18.08.1949 г. и акт за частна държавна собственост № 07325/22.10.2009 г. С молба вх. № 5017768/ 08.02.2017 г. областният управител, представляващ държавата по делото, е представил писмени доказателства, свързани със ЗОЕГПНС отм. – актове за държавна собственост/за завземане на недвижим имот за държавен, приети от съда с определение от 14.03.2017 г., по които ищците не са възразили; последните не са представили реституционната преписка по ЗОЕГПНС отм.,

Владението на ищците върху имота от 1994 г. до подаване на исковата молба се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели. Същевременно като собственик на имота по силата на акт за завземане на недвижим имот за държавен № 1812-ІІ/18.08.1949 г. и акт за държавна собственост № 07325/22.10.2009 г. се легитимира държавата. Съгласно чл. 86 ЗС в ред. ДВ, бр. 31/1990 г., не могат да се придобиват по давност имоти, които са държавна собственост. С изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г./ отпада забраната за придобиване по давност на имоти – частна държавна собственост, какъвто е процесният. Придобивната давност за имота е започнала да тече от 01.06.1996 г. и би следвало да изтече на 01.06.2006 г. С § 1 от Закон за допълнение на ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА) обаче, обн. ДВ, бр. 46/06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти е спряна за седем месеца, считано от 31.05.2006 г., понастоящем до 31.12.2022 г. Исковата молба е подадена на 20.05.2016 г. и до този момент, с оглед наложения мораториум, десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на имота по давност не е изтекъл /само с два дни/.

По отношение на възражението за неотчитане настъпването на реституция по ЗВСОНИ и отпадане на магазина от патримониума на държавата, въззивният съд е приел, че то е заявено едва във въззивната жалба, поради което съобразяването му е процесуално недопустимо. Ищците са претендирали собственост единствено въз основа на изтекла срещу държавата давност, като само са посочили, че в началото на 90-те години са били информирани за настъпила реституция на ползвани от тях магазини от трето лице. В тяхна тежест е било да ангажират доказателства, че е настъпила реституция за имота, поради което държавата вече няма права над него. Такива по делото липсват, нито са заявени. Действително реституцията на имотите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ настъпва по силата на закона без да е необходимо издаването на съдебен или административен акт за това. Лицето обаче, което твърди настъпване на реституция, следва да установи пълно и главно предпоставките по чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ, а именно - към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. В случая не са ангажирани доказателства за наличието и начина на обезщетяване, както и за лицата, в полза на които следва да настъпят реституционните последици и да се възстанови собствеността върху имота, за да престане да бъде той държавен.

Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.

Поставените въпроси относно възстановяването на собствеността по реда на ЗВСОНИ върху имоти, одържавени по реда на ЗОЕГПНС, отпадане правата на държавата спрямо тях и необходимостта да се открие реституционна преписка за имотите, са неотносими. Въпросите не са предопределили решаващата воля на съда и изхода на спора, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите не са посочили конкретна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или практика на Върховния касационен съд за обосноваване на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Основните изводи на въззивния съд са, че едва във въззивната инстанция ищците са заявили ясно довод, че поради реституция по ЗВСОНИ в полза на трети на делото лица, е отпаднало правото на собственост на държавата, без да са установили по делотопредпоставките на Закон за настъпването на реституцията. В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, съгласно която с влизането в сила на ЗВСОНИ /ДВ, бр. 15/1992 г./ собствеността върху имоти, одържавени по ЗОЕГПНС, се възстановява по силата на самия закон и не е необходимо издаването на специален акт за това. Въпреки, че възражението за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ е направено едва във въззивната жалба, съдът е отчел и факта, че ищците не са ангажирали доказателства за настъпила реституция по ЗВСОНИ по отношение на процесния недвижим имот, както и за отпадане на правата на държавата спрямо него.

Наведените оплаквания за неправилност на обжалваното решение, касаещи преценката на събраните и обсъдени по делото доказателства /вкл. представените от ответната страна такива/, съответно обосноваността на изводите на въззивния съд, не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4123/ 22.06.2018 г. по в. гр. д. № 14284/2017 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: