Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Р. Н., Д. С. К. и Р. С. К. против решение № 5666 от 25.07.2015г. по гр. д.№ 8944/2011г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 16.03.2011 г. по гр. д.№ 41679/2009г. с което е допусната съдебна делба на двуетажна жилищна сграда със застроена площ 53 кв. м. между ищеца Р. Т. Б. с квота 3/8 ид. ч., Л. Б. с квота 1/8 ид. ч. и касаторите Д. и Р. К. с квота 4/8 ид. ч.в условията на СИО и на жилищна сграда с идентификатор 44063.6223.1446.1 със застроена площ 76 кв. м., състояща се от сутеренен етаж, жилищен етаж и тавански етаж – подпокривно пространство при квоти: за Р. Б. – 3/8 ид. ч., за Л. Б. – 1/8 ид. ч. и за В. Н. – 4/8 ид. ч. С необжалваната част от решението на РС е отхвърлен иска за делба на УПИ ХVІ-1446 от кв. 68 по плана на [населено място] с площ 765 кв. м., в което са построени двете жилищни сгради, допуснати до делба.

Касационна жалба е подадена само против частта от решението, с която е допусната делба на сградата от 53 кв. м. В частта, с която е допусната съдебна делба на жилищната сграда от 76 кв. м., решението е влязло в сила.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 56, ал. 2 З отм. и чл. 13, ал. 2 СК от 1968г., за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъжане на събраните доказателства и доводи на страните, не полагане на активност от съда за изясняване на спора, отказ да се разпитат свидетели от въззивната инстанция за установяване на възражението за придобивна давност и за необоснованост на извода, че сградата от 53 кв. м. е съсобствена.

Касаторите излагат теза по същество, че сградата не е съсобствена, защото е изградена с отстъпено право на строеж по реда на чл. 56, ал. 2 З отм., отстъпено от общия наследодател Р. Н. Б. със съгласието на съпругата му Ж. Б., а при условията на евентуалност, че е придобита по давност в резултат на владение от В. от построяване на сградата от през 1984г., за което е направено възражение в отговора на исковата молба.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК към жалбата са формулирани процесуални въпроси, които обобщени са в следния смисъл: за задълженията на въззивната инстанция да разгледа всички оплаквания, възражения и въпроси, повдигнати във въззивната жалба – чл. 269 ГПК, да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено, да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона – чл. 235, ал. 2 ГПК, Следващият процесуален въпрос е кога влиза в сила решение, което не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК ако е подадена касационна жалба, която е върната и разпореждането за това е обжалвано и ако възивната инстанция грешно е посочила, че решението подлежи на касационно обжалване. По тези въпроси се твърди противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с определения, с които е прието, че решението, което не подлежи на касационно обжалване влиза в сила от деня на постановяването му.

Поставени са и следните материално правни въпроси: поражда ли правно действие заявлението по чл. 56, ал. 2 З отм. за учредяване право на строеж в дворното место, което е съпружеска имуществена общност ако е подписано само от единия съпруг, със съгласието на другия, дадено в нотариално заверена декларация, при действието на СК от 1968г., валидна ли е нотариалната заверка на такава декларация, ако е направена от кмет на районен народен съвет през 1984г. – при действието на ЗУС от 1976г. и поражда ли такова заявление право на строеж ако няма одобрен архитектурен проект, но строителството е извършено за задоволяване на остра жилищна нужда. По тези въпроси се твърди противоречие с Р № 33/21.02.2013г. по гр. д.№ 791/2012г. на ІІ гр. о., Р № 5/28.02.1999 г. по гр. д.№ 367/1998г. на І гр. о. и Р № 263/26.02.1985г. на гр. о. на ВКС.

Ответниците по касация Р. Б. и Л. Б. оспорват допускането до касация, тъй като по процесуалните въпроси, съдът не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, а по материално правните се твърди, че са ирелевантни, тъй като с влязло в сила решение по чл. 33, ал. 2 ЗС е допуснато изкупуване на ид. ч. от процесната сграда от 53 кв. м., те са платили определената цена на купувача в едномесечен срок и към настоящия момент действително не е налице съсобственост върху нея.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По предявеният иск е установено следното:

Р. и Л. Б. са наследници на Т. Р. Б., починал на 31.01.2004г. Те предявяват иск за делба на УПИ ХVІ-1446 от кв. 68 по плана на [населено място] ведно с построените в него две жилищни сгради от 53 кв. м. и от 76 кв. м. Искът е предявен първоначално против Д. С. К., но в последствие са конституирани и съпругът й Р. К. и майка й В. Р. Н..

С н. а. № 56, т. 7/1975г. Р. Н. Б. е признат за собственик на дворното место и сградата със застроена площ 76 кв. м. Със заявление по чл. 56, ал. 2 З отм. е той е отстъпил право на строеж /надстрояване/ в същото дворно место да изгради жилищна сграда по одобрен архитектурен проект. Заявлението е вписано нотариалните книги. Съгласие за учредяване правото на строеж е дала съпругата на Р. Б. Ж. Т. Б., изразено в нотариално заверена декларация. За В. Б. е констатирана остра жилищна нужда /у-ние на л. 38 от делото на СГС/. Двуетажната жилищна сграда от 53 кв. м. е изградена в периода 1884-1985г. по проект, който не е бил одобрен. С удостоверение № УТ-94-З-9/04.11.2009г. е признат статут на търпим строеж на сградата на основание пар. 16 ЗУТ, а с акт за узаконяване № 29/12.02.1992г., поправен със заповед от 04.08.2008г. сградата е узаконена. От построяване на сградата в нея живее В. Н. със семейството си.

Общият наследодател Р. Н. Б. е починал на 19.10.1984 г., а съпругата му Ж. Б. – на 04.04.2007г. Техни наследници са дъщеря В. и наследници на починалия на 31.01.2004г. син Т., като Р. Б. наследява и дядо си и баба си, а съпругата на Т. Л. Б. наследява само правата, които наследил съпруга й Т. след смъртта на баща му Р..

С н. а. № 52, т.V/13.08.2008г. В. Р. Н. продава на дъщеря си Д. К. по време на брака й с Р. К. къщата със застроена площ 53 кв. м., ведно с ид. ч. от дворното место, което е придобила по наследство от родителите си. По гр. д.№ 41680/2009г. е предявен иск от Р. и Л. Б. по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на продадената ид. ч. от къщата и от дворното место, като са твърдяли наличие на съсобственост върху сградата, поради това, че правото на строеж не е надлежно учредено. РС е отхвърлил иска, но с решение от 02.09.2013г. по гр. д.№ 9613/2012г. на СГС е допуснато изкупуване от Р. и Л. Б., като те са уведомени, че трябва да платят продажната цена на отстранените купувачи в едномесечен срок от влизане на решението в сила. Въпреки, че СГС е дал указания, че решението подлежи на касационно обжалване, с определение № 79 от 17.04.2014г. касационната жалба на Д. К. и В. Н. е оставена без разглеждане поради недопустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.. Това определение е потвърдено с определение от 29.09.2014г. по ч. гр. д.№ 5351/2014г. І гр. о. на ВКС. На 22.10.2014г. Р. и Л. Н. са депозирали по банкова сметка на името на Д. и Р. К. продажната цена. Нотариалната покана, с която последните са уведомени за депозиране на сумата в банка е връчена чрез залепване по реда на чл. 47 ГПК. С н. а. № 153, т.V/30.10.2014г. Р. и Л. Н. са признати за собственици на сградата от 53 кв. м. на основание наследяване за ид. ч. общо двамата и на основание изкупуване за останалата ид. ч. Затова са поддържали становище да се отхвърли иска за делба.

В хода на въззивното производство страните са спорели кога е влязло в сила решението за изкупуване и дали има плащане на сумата в едномесечния срок, или решението за изкупуване е обезсилено по право на основание чл. 33, ал. 3 ЗС. Касаторите са подържали становище за липса на съсобственост, но поради това, че сградата е изградена въз основа на отстъпено право на строеж, а при условията на евентуалност и възражение за придобиване по давност на същата сграда.

Въззивният съд е приел, че правото на строеж не е надлежно учредено, тъй като не е участвала съпругата на собственика и се е позовал на решението, с което е допуснато изкупуване. Прието е, че решението за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС е влязло в сила едва след стабилизиране на определението за оставяне на касационната жалба без разглеждане, т. е. на 29.09.2014г., при което плащането на цената по банков път е в едномесечния срок и няма основание за обезсилване на решението. Въпреки това е потвърдено решението на РС, тъй като то е обжалвано само от В. Б. и Д. К., с него са им признати права, а чл. 271, ал. 1 изр. 2 забранява да се влошава положението на жалбоподателя.

По първата група процесуални въпроси, касаещи задължението на въззивната инстанция да разгледа всички оплаквания, възражения и въпроси, повдигнати във възивната жалба – чл. 269 ГПК, да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено, да обоснове решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона – чл. 235, ал. 2 ГПК, а не да действа като контролно. отменителна инстанция следва да се допуска касационно обжалване. Съдът не е обсъдил доводът, че при учредяване право на строеж е бил приложим освен чл. 56, ал. 2 З. и нормата на чл. 13, ал. 3 и ал. 7 от действащия към 1984г. СК от 1968г. Въпреки, че е отхвърлено възражението за учредяване на суперфиция, не е обсъдено и наведеното още в отговора на исковата молба евентуално придобивно основание – владение от построяване на сградата от В. Н.. Необсъждането на сочените възражения сочи на противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което макар въззивната инстанция да разглежда възивната жалба на наведените основания за оплакване, запазва характера си на инстанция по същество, която следва да обсъди доказателствата и да направи собствени изводи от тях. Затова по този въпрос се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

Следващият процесуален въпрос - кога влиза в сила решение, което не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК ако е подадена касационна жалба, която е върната и разпореждането за това е обжалвано и ако въззивната инстанция грешно е посочила, че решението подлежи на касационно обжалване, е разрешен в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 296, т. 1 ГПК. Според тази практика, решението, което не подлежи на касационно обжалване влиза в сила с постановяването му. Касационна жалба против такова решение, а и посочването по грешка, че то подлежи на обжалване, не могат да предизвикат суспенсивен ефект, защото то влиза в сила с постановяването му по разпореждане на закона – чл. 296, т. 1 ГПК. В този смисъл са представените от касаторите съдебни актове: определение № 255/14.05.2012г. по ч. гр. д.№ 218/2012г. на І гр. о., определение № 208/08.06.2012г. по гр. д.№ 369/2012г. І гр. о., опр. № 275/13.09.2012г. по гр. д.№ 511/2012г. на ВКС ІІІ гр. о., определение № 44/20.02.2012г. по т. д.№ 79/2012г. І т. о. на ВКС. С възивното решение е прието, че не подлежащият на касационно обжалване съдебен акт, ако е обжалван, влиза в сила с влизане в сила на определението за оставяне на касационната жалба без разглеждане. Предвид констатираното противоречие, следва да се допусне касационно обжалване и по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

По първият материално правния въпрос - поражда ли правно действие заявлението по чл. 56, ал. 2 З отм. за учредяване право на строеж в дворното место, което е съпружеска имуществена общност ако е подписано само от единия съпруг, със съгласието на другия, дадено в нотариално заверена декларация, при действието на СК от 1968г., приетото от въззивния съд е в противоречие с Р № 33/21.02.2013г. по гр. д.№ 791/2012г. на ІІ гр. о., представено от касаторите. С него се приема, че при действието на СК от 1968г. разпореждането с имот, съпружеска имуществена общност се извършва общо от двамата съпрузи, или от единия със съгласието на другия, дадено в писмена форма с нотариално заверен подпис, съгласно чл. 13, ал. 3 и ал. 7 СК от 1968г. Предвид изложеното, и по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване.

Останалите две решения не касаят точно поставения въпрос и не обосновават допускане до касация. Р № 263/26.02.1985г. на І гр. о. на ВКС допуска възможността да се учреди правото на строеж чрез заявление по чл. 56 З отм., което и по настоящото дело не е принципно отречено. Другото Р № 5/28.02.1999 г. по гр. д.№ 367/1998г. на І гр. о. е по приложението на чл. 58 З. и е неотносимо.

Въпросът „валидна ли е нотариалната заверка на такава декларация, ако е направена от кмет на районен народен съвет през 1984г. – при действието на ЗУС от 1976г.” е неотносим към спора, тъй като видно от преписката, приложена пред въззивната инстанция, подписът на съпругата върху декларацията, с която изразява съгласие за учредяване право на строеж от съпруга й е заверен от нотариус при софийски районен съд, а не от кмет на района. Заявлението е вписано в нотариалните книги, което съгласно чл. 3 ПВ означава, че е било нотариално заверено.

Въпросът поражда ли такова заявление право на строеж ако няма одобрен архитектурен проект, но строителството е извършено за задоволяване на остра жилищна нужда също е ирелевантен, тъй като към настоящия момент сградата е узаконена и е без значение, че е изградена по проект, който не е бил одобрен.

По изложеното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5666 от 25.07.2015г. по гр. д.№ 8944/2011г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от В. Р. Н., Д. С. К. и Р. С. К., с което е потвърдено решение от 16.03.2011 г. по гр. д.№ 41679/2009г. на Софийски районен съд, в частта, с което е допусната съдебна делба на двуетажна жилищна сграда със застроена площ 53 кв. м. между ищеца Р. Т. Б. с квота 3/8 ид. ч., Л. Б. с квота 1/8 ид. ч. и касаторите Д. и Р. К. с квота 4/8 ид. ч. в условията на СИО.

Указва на касаторите да внесат в едноседмичен срок от съобщението държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в размер на 25 лв. и да представят квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.

След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: