Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалва се решение № 1320/ 27.06.2014 г. по гр. д. № 4533/ 2013 г, с което Софийски апелативен съд отменя решение № 3153/ 31.07.2013 г. на Благоевградски окръжен съд (Б.) и отхвърля исковете на [фирма] срещу С. И. Б. и Д. И. Ч. с правна квалификация чл. 108 ЗС относно описания поземлен имот.

Въззивното решение се обжалва от ищеца [фирма] с искане да бъде допуснато до касационен контрол по за проверка на неговата правилност по следните въпроси:

1. Необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП отм.?

2. За приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ и на § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОбП отм. при наличие на административна процедура за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, която е висяща към момента на приватизационната сделка и с която се дава предимство на процеса на приватизация, който процес не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са уважени до този момент.

3. При ангажирани от страните и събрани доказателства за установяване на обстоятелството, че процесният имот е бил включен в баланса на държавното предприятие (заключения на съдебносчетоводни и геодезична експертизи, дружествен договор, баланс за 1998 г. и акт за държавна собственост), в какво се изразява задължението на съда да ги обсъди и да изложи мотиви върху какво базира фактическите си констатации?

4. Какви са предпоставките за допускане на повторна експертиза?

5. При решаването на спора по предявения иск с правна квалификация чл. 108 ЗС излязъл ли е въззивният съд извън предпоставките на заявеното придобивно основание на чл. 17а ЗППДОбП отм., респективно на заявените възражения?

6. При наличие на съставен А. от 24.10.1988 г, в който изрично е отразено, че двор с площ от 27 дка се предоставя за оперативно управление на държавната организация ЗИЕНТО, част от който двор е процесният имот, както и на приобщена и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която установява, че имотът е бил заприходен по балансите на ЗИЕНТО и на [фирма] (образувано като универсален правоприемник на ЗИЕНТО), дяловете от което чрез приватизация са продадени, допустимо ли е съдът да приеме, че е оборена доказателствената сила на А. с аргумента, че в инвентарната книга за периода след 01.01.2001 г. земята е отразена само стойностно, но не и по количество, както и че от м. ноември 2003 г. дружеството е плащало местни данъци и такси върху земя с площ от 12 779 кв. м.?

7. Какво е доказателственото значение на отбелязванията в А. от 24.10.1988 г. и счетоводните записвания при установяване предоставянето на определено имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие, на решение № 2161/ 30.07.1999 г. на Б. по ф. д. № 1300/ 1999 г, в което е отразено, че [фирма] е със съдружници държавата, [фирма] и е образувано като правоприемник на ЗИЕНТО; на разпореждане № 19 на МС/ 17.09.1991 г. за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, приложение 2. 2., от което е видно, че се учредява „И. - Инструментална Екипировка и нестандартно технологично оборудване – Б.“ с уставен фонд имуществото на ЗИЕНТО според баланса от 30.09.1991 г?

8. Какво е доказателственото значение на приобщената и неоспорена и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която установява, че процесният имот стойностно се е водил по баланса на държавното предприятие ЗИЕНТО и на преобразуваното предприятие [фирма] при съвпадане на изводите на вещото лице с отразеното в А. и с другите приобщени писмени доказателства във връзка с предоставянето на имота на ТКЗС и отреждането му по регулация за нуждите на държавното предприятие? Изводът на въззивния съд, че ищецът не е установил активната си материалноправна легитимация, почива ли на конкретните факти и обстоятелства по делото? Наличието на инвентарна книга единственото доказателство ли е за установяване на факта, че процесият имот е бил част от актива на държавното предприятие?

9. Ползва ли се цитираното в т. 7 регистърно решение с конститутивно действие спрямо всички и допустимо ли е валидността на вписания в него апорт да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес, извън този по чл. 124 ГПК за установяване на самото вписване като съдебен акт?

К. счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Искането да бъде допуснато до касационен контрол обосновава с допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК чрез решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които цитира. По същество намира решението постановено в нарушение на материалния закон (чл. 17а и пар. 6, ал. 6 ЗППДОбП) и при съществени процесуални нарушения. Претендира разноските по делото.

Ответниците С. И. Б. и Д. И. Ч., ответници и по касационната жалба, не намират повдигнатите въпроси да имат претендираното значение. По същество възразяват, че въззивното решение е правилно. Претендират разноските и пред настоящата инстанция.

С определение № 80/ 21.03.2015 г. по настоящото дело съставът на Върховния касационен съд е констатирал, че жалбата отговаря на всички изисквания за редовност и допустимост, но е спрял производството поради включването на първия повдигнат от касатора (материалноправен) въпрос в предмета на тълкувателно дело № 4/ 2014 г. ОСГК на ВКС.

С т. 2Г ОСГК на ВКС му отговори. С това отпада привременната пречка за допустимост на настоящото производство и то следва да бъде възобновено. Въпреки това, поставените въпроси не обуславят изводите на въззивния съд в обжалваното решение. Съображенията за това са следните:

Исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС касаторът е предявил при твърденията, че процесният имот попада в терен от 27 дка, представляващ 18 дка бивше градско сметище (необработваема земя) и 9 дка обработваема земя, стопанисвана от АПК. Със заповед № 315/ 13.03.1981 г. теренът е включен в регулация за нуждите на ЗИЕНТО и след извършеното плащане на сумата от 210 000 лв. (платежно нареждане от 19.05.1981 г.) е предоставен за нуждите на ЗИЕНТО. За него, както и за двете производствени сгради, административна сграда и подстанция в него, е съставен А. от 24.10.1988 г., а и имотите са предоставени за оперативно управление на ЗИЕНТО. К. твърди, че активите и пасивите на ЗИЕНТО по баланс от 1988 г. са поети от ДФ „И.“, вписана в регистъра при СГС (ДВ бр. 33/ 1989 г.), а с разпореждане № 19/ 17.09.1991 г. на МС на основание чл. 1, ал. 3 ЗОЕТДДИ, вр. чл. 147 и чл. 227 ТЗ ДФ е преобразувана в [фирма]. С решение от 30.07.199 г. по ф. д. № 1300/ 1999 г. на Б. касаторът е учреден като дружество с ограничена отговорност със съдружници, единият от които [фирма]. Този съдружник е апортирал в капитала на касатора имуществото на ЗИЕНТО, а процесният имот представлява част от терена от 27 дка. Спорът с ответниците възниква поради осъществяваното от тях владение, което те основат на решения № 1524/ 04.07.2001 г. на О. – Б. и Решение № 1588/ 26.03.2003 г. на ОСЗГ за възстановяване на правото на собственост на наследниците на И. К. Ч. в съществуващи (възстановими) стари реални граници.

Ответниците по касация са оспорили иска с възраженията, че касаторът не е правоприемник на имуществото на ЗИЕНТО, а на основание реституция по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство от И. К. Ч. те са собствениците на имота.

С обжалваното решение въззивният съд е изключил активната материална легитимация на касатора с мотивите, че събраните доказателства не установяват при преобразуването на ДФ „И.“ теренът от 27 дка да е бил включен в баланса на [фирма].

С т. 2Г. от ТР № 4/ 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/ 2014 г. ОСГК изключи законовата необходимост приватизационното основание да съдържа такава предпоставка. Т. решения са задължителни за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а извършеното от ВКС нормативно тълкуване се инкорпорира в съдържанието на чл. 17а ЗППДОбП отм., и поражда действие през периода на действие на разтълкуваната разпоредба. Следователно първият повдигнат от касатора (материалноправен) въпрос е включен в предмета на делото, въззивното решение го разрешава в противоречие с тълкувателния акт, но за да бъде допуснато касационното му обжалване, е необходимо останалите въпроси да обосновават втората група мотиви, с които въззивният съд е намерил за неоснователни иска по чл. 108 ЗС.

По възраженията на ответниците, че на основание реституция по ЗСПЗЗ те са собственици на процесния имот и имат основание да го владеят, въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол върху законосъобразността на двете решения на органа на поземлена реституция. Установил е, че те са валидни индивидуални административни актове (чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК) – колективният орган е имал материална компетентност да се произнесе по заявеното искане, тъй като процесният имот е представлявал част от масива на АПК и последващото му отчуждаване по някой от благоустройствените закони не изключва приложното поле на ЗСПЗЗ. Приел е, че са породили конститутивното си действие, защото съответстват на материалните изисквания на ЗСПЗЗ (чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК) – процесният имот е бил земеделска земя, собственост на наследодателя на ответниците по касация, включен е бил в АПК, а след това – предоставен на ЗИЕНТО, но върху него няма промишлени сгради и складови помещения, нито представлява двор към такива сгради.

Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че въпроси № 2 - № 9, които касаторът е повдигнал, предполагат групиране. В първата група попадат вторият (материалноправен) и деветият (процесуалноправен). И двата не обуславят обжалваното решение. Материалноправният изисква връзка между реституирания по ЗСПЗЗ имот и процес на приватизация, а във въззивното решение имотът е изключен като обект на приватизация. В решението няма разсъждения за апорта, нито за действието на решението за учредяване на касатора. Във втората група попадат останалите (въпроси № № 3 – 8). Чрез тях касаторът не поставя материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да има значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите са насочени към правилността на обжалваното решение и по съществото си представляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК). Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение и са обективно негодни да удовлетворят изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК (т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). След като по въпросите и в двете групи общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК е изкрлючено, допълнителните основания по т. 1 – 3 ГПК не могат да бъдат обосновани.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят направените от ответниците по касация разноски.

При тези мотиви, съдът ОПРЕДЕЛИ: ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 7155/ 2014 г. по описа на Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Първо отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1320/ 27.06.2014 г. по гр. д. № 4533/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на С. И. Б. ЕГН [ЕГН] и на Д. И. Ч. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК по 600 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.