Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. В. К. и Т. А. К. против решение № 4800/23.10.2015г. по гр. д.№ 508/2015г. на Окръжен съд-Благоевград, поправено с решение № 5859/15.12.2015г., с което е отменено решение № 1525/25.02.2015г. по гр. д.№ 2931/2013г. на РС-Благоевград в частта, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 04279.601.149 по КК на [населено място] с площ 1599 кв. м. между Б. В. К. и Т. А. К. с квота 8/10 ид. ч., С. В. М. и В. Я. М. - с квота 1/10 ид. ч. и Г. В. Ч. и Т. Й. Ч. – с квота 1/10 ид. ч. и вместо това е допусната делба на същия имот при следните квоти:

- по 318, 4/1599 ид. ч. за Б. К., С. М. и Г. Ч. по наследство

- 639, 13/1599 ид. ч. за Б. К. и Т. К. в режим на съпружеска имуществена общност

- по 2, 33/1599 ид. ч. за С. и В. М. в режим на съпружеска имуществена общност

- по 2, 33/1599 ид. ч. за Г. Ч. и Т. Ч. в режим на съпружеска имуществена общност, като е отхвърлен иска за делба по отношение на К. В. К..

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност и за необоснованост на извода, че не е придобил по давност частта, която майка му, макар и да не е била собственик, му е прехвърлила през 1996г. Моли делбата да се допусне при квотите, при които е допусната от РС.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК към жалбата са формулирани три въпроса, които обобщени изглеждат така: при претенция, основана на придобивна давност за идеална част от недвижим имот, споразумение между съсобствениците, с което уточняват квотите съставлява ли основание, демонстриращо промяна на намерението за своене частите на останалите съделители, съставлява ли то признание за владение от него на посочените в споразумението идеални части и необходимо ли е такъв съсобственик да доказва и други действия, които да сочат на промяна на намерението му да владее части на другите съделители, съставлява ли то отричане на техните права.

Ответниците по касация Г. Ч. и Т. Ч., и С., и В. М. оспорват жалбата и допускането до касация поради това, че въпросите са неясни, а обжалваното решение е съобразено с доказателствата, закона и съдебната практика по приложението му.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По предявения иск за делба от Б. К. е установено следното:

С решение № 42/11.04.1994г. на ПК-Б. е възстановен на наследници на В. Г. К. нива от 1, 582 кв. м. в землището на Б., съставляващ имот 7143, ІV микрорайон по кадастралния план на землището на [населено място] от 1994г. Този имот е заснет в КК на [населено място] с идентификатор 04279.601.149 с площ 1599 кв. м. Правото на собственост на наследодателя е придобито с н. а. № 26, т. І от 1954 г. Към този момент наследодателя е бил в брак с първата си съпруга Е. Г. Х., прекратен с развод на 02.11.1950 г. От този брак е роден съделителя К. В. К.. На 15.09.1958г. наследодателят В. Г. К. сключва втори брак с Л.Г. Б.. Той умира на 19.06.190г., а тя на 25.04.2010г. От брака си имат син Б. и дъщери С. и Г.. След възстановяване на имота е издаден констативен н. а. № 70, т. ІV/1996г., с който наследниците на В. К. са признати за собственици на имота при квоти 6/10 ид. ч. за Л. К. и по 1/10 ид. ч. за Б., К., С. и Г.. С н. а. № 20, т.VІІ/11.12.1996г. Л. и К. К. прехвърлят общо 7/10 ид. ч. от възстановения имот. С договор от 23.05.2013г. наследниците купуват от общината 7/1599 ид. ч. от процесния имот. На 21.01.2010г. Б. К., Г. Ч. и С. М. сключват „предварителен договор за делба на недвижим имот”, с който се споразумяват Б. да придобие след разделяне на имота на две УПИ, имот с площ 1231 кв. м., а С. и Г. – общо имот с площ 484 кв. м., като в тази квадратура се включва обезщетение от по 50 кв. м. за съсобствената им по 1/10 ид. ч. Окончателен договор не е сключен. Въпросите на касатора са свързани с този договор.

Въззивната инстанция не е възприела изводът на РС, че имота е бил съпружеска общност между наследодателя и първата съпруга, защото брака е прекратен преди влизане в сила на СК от 1968г., т. е. не е бил заварен и нормата на чл. 103 СК не се прилага. Съобразно това не са възприети и изводите за квотите, определени от РС.

Въззивната инстанция е приела, че имота е придобит 1954 г. от общия наследодател В. К. като индивидуална собственост. След възстановяване на имота квотите върху него се определят към момента на смъртта – 1990г. и те са равни между преживялата съпруга Л. К. и четирите му деца. Прието е, че изводите на нотариуса в констативен н. а. № н. а. № н. а. № 70, т. ІV/1996г. досежно квотите, при които правоимащите лица са съсобствени и при последващото прехвърляне са неправилни, защото Л. К. е притежавала само 1/5 дд. ч., т. е. 2/10, /а не 6/10 ид. ч. за колкото е призната за съсобственик/. Тя и К. К. са продали на Б. К. с 20, т.VІІ/ 11.12.1996г. собствените си по 2/10 ид. ч., колкото са притежавали. Затова е отхвърлен иска за този имот по отношение на К. К.. Квотата на Б. и Т. К. е определена на основание тази продажба на 4 /10 и придобиване на 1/3 ид. ч. от 7/1599 ид. ч. от Общината. Прието е, че Г. и С. са придобили по наследство по 1/5 ид. ч. от имота, отнесена към площта на имота. За правата, придобити от общината по време на брака на всяка от тях съответно с Т. Ч. и В. М. е определена идеална част съотнесена към площта на имота в режим на СИО.

Не е възприето възражението на касатора за придобиване по давност на 8/10 ид. ч. в резултат на владение от 1996г. до предявяване на иска. Той основава тезата си на нот. акт от 1996г., с който майка му и брат му прехвърлят общо 7/8 ид. ч. и отразеното в сключения на 21.01.2010г. предварителен договор. Съдът е посочил, че имота е придобит като съсобствен на основание наследяване и покупка от общината и касаторът не е доказал осъществяване на следващ факт, който да доказва завладяване частите на другите за себе си.

Поставените въпроси са свързани с предмета на делото, но нямат отражение върху изхода от спора поради следното. В ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д.№1/12г. на ОСГК на ВКС е направено разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага.

Издаването на констативния нот. акт по чл. 587, ал. 1 ГПК от 1996г., с който на съсобствениците са определени квоти, които не съответстват на определените от Закона за наследството не е основание за установяване на владение от тях на по-голяма идеална част от колкото наследяват. Този акт няма прехвърлително действие, а с него не се урежда и въпроса за владението. С договора от 23.05.2013г. наследниците купуват от общината 7/1599 ид. ч. като съсобственици и с това също признават взаимно правата си.

Всеки от съсобствениците може да ползва и целия имот, като при поискване дължи обезщетение на другите съсобственици – чл. 31 ЗС. Затова само от обстоятелството, че ищецът е ползвал целия имот и е берял плодовете от него не може да се направи извод, че е придобил по давност част от правата на другите съделители. Съгласно чл. 93 ЗС и чл. 30, ал. 3 ЗС плодовете се придобиват от собственика по силата на закона. Ако друг се ползва от тях освен в изрично предвидените в закона случаи /чл. 70, ал. 3, чл. 71 ЗС/, той дължи връщането им, т. е. възникват облигационни отношения. С предварителният договор за делба от 2010г. страните са признали че са съсобственици, но относно правата в съсобствеността не може да се приеме че има признание какви части е владял всеки от тях. Изявление за владение няма. Отделно от това този договор е сключен 2010г., а от този момент до предявяване на иска за делба през 2014г. не е изтекъл изискуемият се 10 годишен срок за придобиване по давност. Затова въпросите, основани на това доказателство освен че са конкретни по фактите по делото не определят изхода от спора и не са основание за допускане до касация.

По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Предвид това следва да се уважи претенцията на ответниците за присъждане на деловодни разноски за настоящото производство в размер на 400 лв., каквато е платената сума по представения договор за правна помощ, посочена в списъка по чл. 80 ГПК.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4800/23.10.2015г. по гр. д.№ 508/2015г. на Окръжен съд-Благоевград по касационна жалба, подадена от Б. В. К. и Т. А. К..

Осъжда Б. В. К. и Т. А. К. да платят на С. В. М., В. Я. М., Г. В. Ч. и Т. Й. Ч. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: