Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] –гр.С., срещу решение №136 от 22.05.2017г., постановено по т. д. №633/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение по т. д.№223/2014г. на Пловдивски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на въззивния съд за липса на валидно задължение на ответното дружество [фирма] по издадения от него запис на заповед за сумата 1 400 000лв. като се сочи, че задължението по записа на заповед е обезпечено с особен залог и с менителнично поръчителство. Твърди се, че е налице недопустима съдебна интервенция при тълкуването на предварителния договор от 20.10.2013г. относно липсата на транслативен ефект на сделката като се сочи, че ответникът признава правнорелевантните факти и обстоятелства. Излагат се съображения за неплатежоспособността на [фирма], изразяваща се в трайна тенденция към влошаване на коефициентите на обща ликвидност, на финансова автономност и задлъжнялост. Обосновава се извода, че финансовите затруднения на ответното дружество не са само временни по смисъла на чл. 631 ТЗ. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК (представено по делото като молба за допускане на касационно обжалване от 08.06.2017г., допълнена с молба от 10.07.2017г.) са поставени следните въпроси: 1.”Кога не е налице неплатежоспособност на длъжника, въпреки, че той е спрял изпълнението на паричните с задължения?”; 2.„Относно съдържанието на термина „временни задължение” на длъжника” и 3.„Кои са обстоятелствата, при които може да се приеме, че един търговец става неплатежоспособен по смисъла на чл. 608 ал. 1 ТЗ или изпада в състояние на свръхзадлъжнялост по смисъла на чл. 607а ал. 2 ТЗ, което състояние ipso jure предполага неплатежоспособност?.

Поддържа се, че така формулираните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение №72/15.02.1996г. по гр. д.№953/1995г. на ВС, V г. о., решение №47/01.03.1996г. по гр. д.№765/1995г. на ВС, V г. о., решение №532/1996г. по гр. д.№312/1996г. на ВС, V г. о., решение №340/1996г. по гр. д.№1493/1996г. на ВС, V г. о., решение №744/06.05.1997г. по гр. д.№1424/1996г. на ВКС, V г. о. и решение №1208/01.061995г. по гр. д.№2942/1994г. на ВС, V г. о. С допълнителната молба е представена съдебна практика на ВКС в подкрепа на тезата на касатора, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, а именно: решение №45/07.02.2005г. по гр. д.№443/2004г. на ВКС, І т. о., решение №572/15.04.2003г. по гр. д.№2279/2002г. на ВКС,Vг. о, решение №493/16.08.2006г. по т. д.№180/2006г. на ВКС, І т. о, решение №528/05.07.2006г. по т. д.№237/2006г. на ВКС, ТК, решение №655/23.02.2006г. по т. д.№103/2005г. на ВКС, І т. о., решение №286/20.04.2006г. по т. д.№754/2005г. на ВКС, І т. о., решение №706/17.01.2007г. по т. д.№419/2006г. на ВКС, І т. о., решение №15/27.01.2004г. по т. д.№760/2003г. на ВКС, І т. о., решение №754/14.07.2003г. по т. д.№325/2003г. на ВКС, V г. о, решение №64/23.03.2010г. по гр. д.№959/2009г. на ВКС, ІІ т. о. и решение №2199/2002г. на ВКС, V г. о,

В срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника [фирма], в който се твърди, че касационната жалба е основателна. Излагат се доводи за неправилно приложение от съда на разпоредбата на чл. 631 ТЗ като се сочи, че дружеството - ответник, чиято е доказателствената тежест по чл. 631 ТЗ, не оспорва, че е спрял плащанията и че няма достатъчно имущество, за да покрие задълженията си. Поддържа се, че притежаваните от [фирма] недвижими имоти са трудно ликвидни като се цитира съдебна практика на ВКС относно задължението на съда да извърши съпоставка между стойността на краткотрайните активи и стойността на краткосрочните задължения по баланса на дружеството. Твърди се, че от събраните по делото доказателства се установява, че длъжникът не разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията му, без опасност за интересите на кредитора.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото по чл. 280 ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №40/23.01.2015г. по т. д. №223/2014г. на Пловдивски окръжен съд, т. о., XІІІ с-в, с което е отхвърлена молбата на [фирма] – [населено място], против [фирма] – [населено място], за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника [фирма] поради неплатежоспособност, евентуално поради свръхзадълженост.

За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният състав е посочил, че молителят [фирма] обосновава активната си легитимация по молбата по чл. 625 ТЗ с наличие на изискуемо към длъжника [фирма] парично вземане, породено от представения по делото запис на заповед. Приел е за установено, че процесният запис на заповед е издаден от [фирма] на 20.10.2013г. в [населено място], че с него издателят се е задължил да плати без протест и разноски на поемателя [фирма] сумата 1 400 000лв. с падеж – 10.02.2014г. и че записът на заповед е редовен от външна страна.

Въззивният състав е изложил съображения, че в производството по несъстоятелност съдът на основание чл. 621а ал. 1 т. 2 ТЗ може по свой почин да събира доказателства за установяване на факти, които са от значение за решаването на спора. В тази връзка съдът е обсъдил релевантните факти относно издаването на записа на заповед и каузалните правоотношения между страните, обусловили издаването на ценната книга. Според въззивния състав с предварителния договор за продажба на недвижим имот, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед, молителят [фирма] като продавач се е задължил да продаде на ответника [фирма] като купувач недвижим имот в землището на [населено място] за сумата 1 400 000лв. Съдът е посочил, че страните са уговорили прехвърлянето на собствеността върху идеалните части от имота и правото на строеж да стане не по-късно от 31.12.2015г., а плащането на цената – на 10.02.2014г. като за целта купувачът се е задължил да предаде на продавача запис на заповед за безусловно и неотменимо заплащане на сумата 1 400 000лв. с дата на издаване 20.10.2013г. и падеж 10.02.2014г.

Въззивният състав е стигнал до извода, че предварителният договор, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, е нищожен поради противоречие с добрите нрави, което от своя страна обуславя на същото основание невалидност на процесния запис на заповед (нищожността на договора препятства възникването на задължение за купувача за плащане на цената). Този извод съдът е обосновал, приемайки от една страна за нелогична уговорката прехвърлянето на собствеността да се извърши 10 месеца след плащането на цената. От друга страна в обжалваното решение е посочено, че от доказателствата по делото не се установява, че [фирма] е носител на вещните права, предмет на договора за продажба. Съдът е отразил, че продавач на имота е лицето А. Х., която от своя страна е била сключила предварителен договор на 30.09.2012г. с Ц. Б. и В. К..

Въззивният съд е приел, че цялостното поведение на длъжника, изразяващо в неоспорване на твърдяното задължение от 1 400 000лв. без желание за придобиване собствеността на недвижимия имот сочи, че водещо за длъжника е намерението му да бъде открито производството по несъстоятелност. Във връзка с всичко изложено апелативният състав е приел, че молителят не е кредитор на длъжника, което е пречка за откриване производството по несъстоятелност и обуславя неоснователност на молбата по чл. 625 ТЗ

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

И трите поставени от касатора въпроса: 1.”Кога не е налице неплатежоспособност на длъжника, въпреки, че той е спрял изпълнението на паричните с задължения?”; 2.„Относно съдържанието на термина „временни задължение” на длъжника” и 3.„Кои са обстоятелствата, при които може да се приеме, че един търговец става неплатежоспособен по смисъла на чл. 608 ал. 1 ТЗ или изпада в състояние на свръхзадлъжнялост по смисъла на чл. 607а ал. 2 ТЗ, което състояние ipso jure предполага неплатежоспособност? не отговарят на характеристиката на въпроси по чл. 280 ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касация. Решаващият аргумент на въззивния състав за отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ (за разлика от съображенията и доводите на първата инстанция) е приетата от съда липса на парично задължение на ответника към молителя, т. е, че молителят не е кредитор на ответника, което е необходимо условие за уважаване на молбата. Нито един от въпросите не е относим към решаващия извод на въззивния съд, свързан с липсата на активна легитимация на молителя по чл. 608 ал. 1 ТЗ да иска откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], поради нищожност на предварителния договор и на записа на заповед, обезпечаващ изпълнението на недействителната сделка. Оплакванията в тази връзка в касационната жалба не представляват конкретно формулирани въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Въпросите на касатора са относими за неплатежоспособността на длъжника (чл. 608 ал. 2 ТЗ) и за характера на затрудненията на длъжника (чл. 631 ТЗ), които въпроси са формирали решаващите изводи на първата инстанция. Предмет на производството по допускане на касационно обжалване обаче е въззивното решение, поради което въпросите по чл. 280 ал. 1 ГПК трябва да са от значение за въззивното решение и да се отнасят до решаващите мотиви на въззивната инстанция. Отделно следва да се има предвид, че по начина, по който са формулирани, въпросите са поставени общотеоретично, без връзка с конкретните изводи и обстоятелства по делото.

Непосочването на правен въпрос в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК от значение за изхода на конкретното дело само по себе е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №136 от 22.05.2017г., постановено по т. д. №633/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т. о.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: