Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Допуснато е разглеждането на касационната жалба на В. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна /АС/ по гр. д. №373/08 г., на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК. Прието е, че съществените за спора материалноправни въпроси за характера на отношенията на страните и произтичащото от тях процесно вземане, както и за погасяването на последното по давност, при направено за нея възражение, са от значение за точното прилагане на закона. По въпроса за давността не са изложени мотиви за началото на давностния срок за процесното вземане, както изискват ППВС №1/79 г. и константната практика по приложението на закона.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност – необоснованост и незаконосъобразност, на въззивното решение и се иска отмяната му.

Ответникът по жалба В. О. З. я оспорва като неоснователна.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното по заявените с нея основания за неправилност на въззивното решение:

АС е уважил предявения от В. З. срещу касатора В. частичен иск за връщане на сумата от 7500 евро / при размер на цялата претенция от 85000 евро/, като получени от ответника без основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Приел е, че между страните са възникнали отношения по смесен договор за поръчка и изработка/ но не за заем, както твърди ответникът/. По договора ответникът се задължил да извърши за сметка на ищеца възложените му правни и фактически действия – закупуване на терен и построяване на жилищна сграда. При сключване на договора не е спазена задължителната форма на поръчката за придобиване на недвижим имот от довереника по чл. 292, ал. 3 от ЗЗД, което води до нищожност на договора, а ответникът дължи на ищеца дадените му от последния без основание 85000 евро, част от които са процесните 7500. Възражението на ответника за погасяване на вземането по давност е прието за недоказано.

В исковата молба се твърди, че страните имали уговорката ответникът по иска да построи жилищна сграда върху закупено за целта дворно място в гр. Б. със средства на ищеца, като след това му предаде - прехвърли собствеността, върху имота. Ответникът признава тази уговорка „на юнашко доверие” и че е получил сумите за осъществяването й, като единият етаж щял да е за него. Изрично е заявил: „ не оспорвам уговорката”, „не оспорвам получените суми”. Получаването на сумите от ответника за закупуване на мястото и строеж на сградата е удостоверено с разписки от 26.10.2000 г., от от 5.05.02 г. /нот. заверени, съответно за 10120 д. м. и 25000 евро/ и от 27.07.05 г., за 50000 евро.

С парите по първата разписка и според посоченото в нея ответникът по иска закупил дворно място с площ от 290 кв. м. и построил там жилищна сграда с приземен, първи и втори етаж и лятна кухня, за които се снабдил с нот. акт за собственост №98/28.02.07 г.

В исковата молба се твърди и не се оспорва от ответника, че той не е изпълнил и няма да изпълни задължението си да предаде - прехвърли имота на ищеца; последният заявява, че вече не желае това, а прекратява договора и иска връщане на сумите, които дал по него, на отпаднало основание.

При тези данни се налага изводът, че между страните е сключен договор за изработка – ответникът – като изпълнител се задължил да построи жилищна сграда върху закупен за това терен, съгласно поръчката на ищеца със средства на последния. Сградата е завършена и ответникът се е снабдил с нот. акт за нея, но не я предал /прехвърлил/ на поръчващия, според договореното. Последният е загубил интерес от договора и го е развалил с исковата молба. Ответникът от своя страна не твърди да е предложил вещта за приемане и в окончателната си защитна позиция отрича отношения по договор за изработка. Твърденията му са, че получил сумите като заем. Те не се установяват по делото – съдържанието на разписките и цененото с оглед на тях първоначално признание на обстоятелствата в исковата молба / чл. 127, ал. 2 от ГПК, отм. / сочат, че сумите са получени за изграждане на сградата върху закупен за целта терен; парите не са дадени срещу поето с договора задължение за връщането им, което да го характеризира като заем – чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.

Даденото по договора между страните се дължи на отпаднало основание – по чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, съответно давността тече от отпадане на основанието, с връчване на исковата молба / ППВС №1/79 г./. В случая давността не е изтекла и възражението за това е неоснователно.

Решението на въззивния съд като краен резултат е правилно и следва да бъда оставено в сила.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отд.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Варненски апелативен съд по гр. д. № 373/08 г. от 13.11.08 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: