Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от П. И. Ч., приподписана от адвокати Н. Х. и Н. Ч., срещу въззивното решение от 18.03.2010 г. по гр. д. № 1039/2004 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.

Ответниците по касация А. Д. Г., Роза Н. М. и П. В. М. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

С обжалваното решение в сила е оставено решението от 28.08.2003 г. по гр. д. № 2609/1993 г. на Софийския районен съд, с което е уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, като е прогласена нищожността на договор от 10.07.1970 г. за покупко-продажба на недвижим имот, сключен при действието на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 1967 г. /НПЖДЖФ - отм., и е възстановено правото на собственост на наследниците на Н. К. Н., на които П. И. Ч. е осъдена да предаде владението на имота.

Въззивният съд, след анализ на данните по делото, включително и във връзка с възстановяване на изгубеното първоначално дело, приел, че искът по чл. 7 ЗВСОНИ е предявен в преклузивния едногодишен срок, тъй като исковата молба е депозирана в деловодството на V-ти Районен съд [населено място] на 18.02.1993 г.

Съдът приел, че при продажбата с договора от 10.07.1970 г. са допуснати нарушения на чл. 6, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ от 1967 г отм., Не е установено една от купувачите, а именно ответницата П. Ив. Ч., да е била наемател на жилището; решението за продажба не е взето от председателя на Изпълнителния комитет на Ленинския районен народен съвет, а от заместник-председателя Д. Н., който не е бил овластен с правата по чл. 14, ал. 1 от наредбата; договорът за покупко-продажба е подписан от заместник-председателя на ИК на Ленинския РНС, за когото няма данни да е бил натоварен за това от председателя, каквато възможност предвижда чл. 15, ал. 1 от наредбата, а такова оправомощаване, което следва да е изрично, не е било извършено и с разпределението на ръководството на отрасловите органи между членовете на Изпълнителния комитет. Оттук съдът заключил, че сделката е нищожна и искът по чл. 7 ЗВСОНИ е основателен.

Предвид установеното, че имотът се владее от ответницата, чието възражение за придобиването му по давност е неоснователно с оглед приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД, е уважен и искът за ревандикация по чл. 108 ЗС.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила на първо място въпросите: 1. каква е законовата сила на влязло в сила определение, в което безспорно се приема за установена датата на входиране на исковата молба в съда, нейното съдържание, постановеното решение и може ли служебно същият съд в производство по ГПК отм. да отменя влезли в законна сила определения по чл. 74 П. /от 2004 г. - отм., без изрично произнасяне с ново определение или друг съдебен акт по този въпрос; 2. коя съдебна инстанция следва да реши този въпрос и подлежи ли на обжалване това действие на съда, тъй като същото не прегражда пътя на производството, но е от особено съществено значение за изхода на делото; 3. приложимо ли е служебното начало по ГПК отм. и ако е приложимо - в кои случаи и кога.

Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да формулира правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, да обоснове значението му за изхода на делото и да посочи кое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поддържа като основание за допускане на касационното обжалване. В тази насока в изложението само е посочено, че приетото искът по чл. 7 ЗВСОНИ да е предявен в преклузивния срок, е в нарушение на материалния закон и практиката на Върховния касационен съд. Не е обосновано дали въззивното решение по поставения въпрос е в противоречие със задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд или е налице противоречие с други влезли в сила решения на отделни състави на Върховния касационен съд или на съдилищата по този въпрос. В касационната жалба е посочено, че произнасянето е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но и това основание за допускане на касационно обжалване не е обосновано и мотивирано.

Освен това по първия от въпросите следва да се посочи и, че по делото няма постановено и влязло в сила определение относно датата на исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ; по втория - въпросът с обжалваемостта на съдебния акт по възстановяването е разрешен изрично от законодателя, като съгласно чл. 74, ал. 3 П. от 2004 г отм. по възстановяването съдът се произнася с определение, което подлежи на обжалване по общия ред, а третият от поставените въпроси е теоретичен, не е свързан с конкретния предмет на делото и не обосновава допускане на касационно обжалване.

Съгласно чл. 74, ал. 1 П. от 2004 г отм. ако някое дело бъде изгубено или унищожено преди изтичане на срока за пазенето му, по нареждане на председателя на съда то се възстановява. В разглеждания случай с определения от 04.06.2007 г. по гр. д. № 2609/1993 г. на Софийския районен съд и от 08.04.2008 г. по гр. д. № 1039/2004 г. на Софийския градски съд са възстановени първоинстанционното дело, включително и постановеното по него решение, и въззивното делото. Тези съдебни актове не са обжалвани от страните. С определението за възстановяване на първоинстационното дело не е прието датата на подаване на исковата молба по чл. 7 ЗВСОНИ да е 23.04.1993 г., както твърди жалбоподателката. Записано е, че на тази дата е образувано гр. д. № 2609/1993 г. С допълнително събраните доказателства от Службата по вписванията [населено място] и входящ регистър, започнат на 04.01.1993 г., е установено, че исковата молба е подадена в V-ти Софийски районен съд на 18.02.1993 г., т. е. преди изтичане на преклузивния срок на 24.02.1993 г., а поради структурни промени в съда е изпратена на I-ви районен съд и въз основа на нея на 23.04.1993 г. е образувано гр. д. № 2609, видно от описната книга за 1993 г., III-та част. По делото не съществува акт, с който съдът да е отменил собственото си определение за възстановяване на делото, а изводът за предявяване на иска по чл. 7 ЗВСОНИ в законоустановения едногодишен срок, е формиран въз основа на представените във въззивната инстанция съд писмени доказателства. Тук следва да се посочи, че определението за възстановяване не създава пречки пред съответната инстанция да се събират доказателства, които не са обективирани във възстановените книжа.

Следващата група въпроси са: 1. може ли със становище да се прави уточнение на иска по смисъла на чл. 116 ГПК отм. и да се въвеждат нови обективно съединени искове; 2. следва ли това становище, с което съдът приема, че са отстранени пороците на исковата молба, да бъде връчено по надлежния ред и на другата страна, тъй като същото се явява вече допълнение към исковата молба, и ако не е връчено, какви са последствията относно постановения съдебен акт.

Тези въпроси са поставени с оглед констатираната от съда нередовност на исковата молба в частта относно основанията на иска по чл. 7 ЗВСОНИ, свързани с нарушения на нормативни актове, която съдът приел за отстранена с молба от 20.06.2002 г. Като твърди, че се касае за искове, предявени след изтичане на едногодишния преклузивен срок и в нарушение на чл. 116, ал. 1 ГПК отм., жалбоподателката счита, че разглеждането им противоречи на съдебната практика, изразена в решения на отделни състави на Върховния касационен съд, което е довело до недопустимост на постановения съдебен акт.

Трайната съдебна практика по приложението на чл. 7 ЗВСОНИ приема, че не е допустимо след изтичане на преклузивния едногодишен срок да бъдат заявявани нови основания на иска за нищожност, освен когато се касае за отстраняване на нередовност на исковата молба. Тази нередовност може да бъде отстранена както по почин на съда чрез оставяне на исковата молба без движение, така и по почин на страната. Съгласно чл. 100, ал. 4 ГПК отм. поправената искова молба се смята за редовна от деня на нейното подаване.

В разглеждания случай освен общата формулировка за нарушения на действащата тогава нормативна уредба, както и за използуване на партийно и служебно положение при сключване на договора от 1970 г., в исковата молба не са били посочени обстоятелствата, на които се основава искът по чл. 7 ЗВСОНИ, и които да очертаят спорния предмет - изискване по чл. 98, ал. 1, б. “г” ГПК отм., След като констатирал тази нередовност, с определение от 22.05.2002 г. първоинстанционният съд отменил дадения ход на делото по същество, оставил исковата молба без движение и дал указания за отстраняването й. Представеното от ищците становище с твърдения за нарушения на конкретни разпоредби от НПЖДЖФ от 1967 г отм. не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 116, ал. 1 ГПК отм., а изпълнение на указанията по чл. 100, ал. 3 вр. чл. 98, ал. 1, б. “г” ГПК отм., Освен това твърденията за нарушения на чл. 6, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 от наредбата са били въведени още в първоинстанционното производство, видно от възстановеното решение по гр. д. № 2609/1993 г. Ето защо не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие на трайната съдебна практика - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като жалбоподателката не е обосновала с какво счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът за изпращане на ответницата на препис от уточняващото становище и правните последици от неизпълнение на това задължение на съда е довод за касационно отменително основание, което е различно от основанията за допускане на касационно обжалване и не може да се обсъди в настоящия етап на производството.

На следващо място жалбоподателката поставя въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса и кой следва да установи, че продажбата е подписана при условията на заместване. Позовава се на определение № 654 от 10.07.2009 г. по гр. д. № 389/2009 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., но то не е сред актовете, съставляващи съдебна практика по смисъла на закона. Съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, съдебната практика, относима при преценката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, се формира от всички влезли в сила решения на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Определението, постановено в производството по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, не е сред тях. Освен това въззивното решение не противоречи на постоянната практика на ВКС по чл. 127, ал. 1 ГПК отм., включително и на посоченото в изложението ТР № 77 от 19.12.1984 г. на ОСГК, че при разпределяне на тежестта на доказване следва да се изхожда от това дали спорното обстоятелство е част от твърденията на страната или от възраженията на насрещната страна. Изводът, че решението за определяне на купувач и договорът от 10.07.1970 г. са подписани от заместник-председателя на ИК на Ленинския РНС, който не е бил оправомощен за това, е резултат от извършения от въззивния съд анализ на данните по делото, а не от процедиране в противоречие на съдебната практика по приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК отм.,

Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК - т. 1, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Това е така, защото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поставеният въпрос определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селекира касационните жалби. К. съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира, като изхожда от обстоятелствената част на изложението в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Същевременно в тълкувателния акт е разяснено, че поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за възприемането на събраните по делото доказателства.

В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е развила съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила при преценка на доказателствата и доводите на страните, като счита, че изводът относно лицето, подписало решението и договора за продажба, е формиран неправилно, без необходимата за случая графологична експертиза, която да бъде ангажирана от ищцовата страна; че не са преценени протокол № 2 от седмата редовна сесия от 20.09.1967 г. за продължаване на мандата на народните съвети до 1971 г., както и програмата за провеждане на учредителна сесия на Ленинския РНС от 1966 г. и разпределение на ръководството на отрасловите органи между членовете на Изпълнителния комитет, видно от които на Д. Н. в качеството му на зам. председател са възложени правомощията по чл. 15 НПЖДЖФ отм., т. е. нарушение на този нормативен акт не е допуснато, а и е процедирано в съответствие с чл. 53 и чл. 64 от Закона за народните съвети отм.,

Това изложение по съществото си се покрива с основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК и има отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

Наред с това в изложението не се обосновава необходимост от тълкуване на разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ от 1967 г отм. в различен от възприетия от въззивния съд смисъл с оглед точното прилагане на закона или развитието на правото. Това е сторено едва с едно “допълнение към касационна жалба” с вх. № 7227 от 10.08.2010 г., в което, като се позовава на практика на Европейския съд по правата на човека - решение от 15.03.2007 г. по делото В. и др. срещу България, решение по гр. д. № 4134/2007 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 410 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 389/2009 г. на ВКС, I-во г. о., жалбоподателката сочи, че е прието, че “. .. дори да не е имало делегиране на права, например в хипотезата на чл. 14, ал. 2 НПЖДЖФ след измененията по ДВ, бр. 68/1969 г., когато председателят на ИК на ОНС не е прехвърлил с нарочен акт правата си на други органи, а те са действали от негово име по силата на служебното си положение и вътрешно разпределение на функциите, или когато поради по-общите формулировки има съмнения за това дали в акта за делегация се включва и конкретното правомощие за одобряване на продажбите на държавни жилища по чл. 14, ал. 2 и 3 от наредбата, следва да се приеме, че нарушаване на буквата на закона не води до нищожност на продажбите.. .. при прилагането на чл. 7 ЗВСОНИ трябва да се преценява във всеки конкретен случай дали има баланс между обществения интерес, наложил приемането на този законов текст и конкретния резултат, който води до лишаване от собственост на ответниците. В случай на добросъвестност на ответниците по иска, придобили държавното жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. Това означава, че при тълкуването на чл. 7 от ЗВСВОНИ и по-конкретно - при преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове винаги следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. След като принципно се приема, че правомощието по чл. 13, ал. 2 от Н. и чл. 14, ал. 2 и 3 от НПЖДЖФ е могло да се делегира от титуляра на други държавни органи, които по силата на служебното си положение и вътрешното разпределение на работата са се занимавали с въпросите на държавните имоти и след като по делото няма данни тези лица да са действали в нарушение на правомощията си, с цел да облагодетелстват конкретния купувач на държавния имот, следва да се приеме, че той е бил добросъвестен и че продажбата на държавното жилище не е нищожна...”,

Посоченото “допълнение към касационна жалба” е от 10.08.2010 г., т. е. след изтичане на 13.05.2010 г. на едномесечния срок за касационно обжалване. Но дори и изложеното в него тълкуване на релевантните материалноправни разпоредби да се вземе предвид, то не обосновава допускане на касационното обжалване. Това е така, защото въззивният съд, макар да е приел, че компетентността на председателя на Изпълнителния комитет по чл. 14, ал. 1 НПЖДЖФ отм. е изключителна и не е предвидено делегирането й на друго лице, за разлика от правомощията по чл. 15, ал. 1, е изложил и съображения защо според него не е налице овластяване с посочените права. Следователно, въззивният съд е обсъдил възможността правомощията на титуляра да се делегират на друг, в какъвто смисъл е тълкуването на приложимите разпоредби в посочените и в представеното от жалбоподателката решения, но е счел, че данните по делото не налагат извод за прехвърляне на правомощия на други органи или за хипотеза, в която те са действали от името на титуляра по силата на служебното си положение и вътрешно разпределение на функциите.

Затова следва да се приеме, че изводът на въззивния съд по определящия изхода на спора въпрос е резултат от установената от съда фактическа обстановка, а не от неточно прилагане на закона в смисъла на това основание за допускане на касационно обжалване, разяснено с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Не се касае и за противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Следващият въпрос, поставен и в посоченото допълнение към касационната жалба, е може ли съдът сам, без наличие на въззивна жалба от ищците, да отмени влязло в сила решение по един от обективно съединените искове по чл. 7 ЗВСОНИ, по който с първоинстанционното решение е прието, че няма нарушение на нормативен акт - в случая на чл. 6, ал. 1 от НПЖДЖФ от 1967 г отм., Жалбоподателката счита, че с отговора на този въпрос би се уеднаквила практиката на съдилищата.

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело. В разглеждания случай страните са изправени пред хипотезата на обективно съединяване на няколко иска по чл. 7 ЗВСОНИ - всеки един от алтернативно посочените пороци на сделката съставлява самостоятелно основание за претендираната нищожност, при което положение наличието на един от тях е достатъчно за уважаване на иска. Затова и произнасянето на въззивния съд, без наличие на въззивна жалба от разполагащите с правен интерес за това - ищците, по иска за нищожност поради нарушение на чл. 6, ал. 1 от НПЖДЖФ отм., не е определящо за изхода на делото, при установените от съда други нарушения на посочения нормативен акт. В този смисъл не се установява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

Последният поставен въпрос е дали решението, с което е уважен иск за ревандикация на имот, предмет и на уважения иск по чл. 7 ЗВСОНИ, има сила и спрямо последващия приобретател на част от имота, който я е придобил преди предявяване на иска за нищожност, но не е участвал като страна по делото. Жалбоподателката се позовава на определение № 984 от 03.11.2009 г. по гр. д. № 829/2009 г. на ВКС, II-ро г. о. То обаче е постановено в производство по чл. 288 ГПК, и както беше посочено, не е сред съдебните актове, които могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1 или 2 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 18.03.2010 г. по гр. д. № 1039/2004 г. на Софийския градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: