О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1545

[населено място], 10.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д. № 775/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „УниК. Б. АД срещу определение № 2827/13.11.2023 г. по в. ч.гр. д. № 1019/23 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на определение № 2784/ 02.03.2023 г. по гр. д. № 13336/21 г. на Софийски градски съд, е отменено постановеното от състава в открито съдебно заседание определение от 03.10.2022 г., с което Г. Г. В. е осъден да заплати разноски на „УниК. Б. АД в размер на 1331,10 лв. държавна такса и 1883,99 лв. платено адвокатско възнаграждение.

В частната жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че неправилно Софийски апелативен съд е приел, че ответникът В. не е станал причина за образуването на делото. Според изложеното от жалбоподателя ответникът Г. Г. В. се е възползвал от свое процесуално право - да поиска издаване на обратен изпълнителен лист, но доколкото има конкретна и ясна законова забрана за издаване на обратен изпълнителен лист при дължим, но неизискуем кредит, то това действие на ответника е недобросъвестно упражняване на процесуално право, в нарушение на принципа по чл. 3 ГПК. Според частния касатор упражненото процесуално право е мотивирано не от съображения за защита на нарушено право, а от факта, че длъжник по този обратен изпълнителен лист е банка - платежоспособно финансово дружество и допускането, че има вероятност съдът да сгреши и да издаде такъв в полза на ответника. Жалбоподателят твърди, че е предявил иска по настоящото дело в отговор на упражняване от ответника на правото да получи обратен изпълнителен лист, който с влязъл в сила съдебен акт е бил по-късно отменен, но последиците от издаването му се изразяват в платените от банката разноски по изпълнителното дело; на извършения превод към В. на недължима сума; на възстановяването на висящността на кредитното правоотношение, респ. на задължението към банката относно непогасената му част. Според частния касатор без предявяване на иска по настоящото производство, той би бил увреден със сумата от 46 353,58 лв. Същият счита, че ако ответникът е действал добросъвестно, при наличие на спор относно задължението му и не би се възползвал от обратния изпълнителен лист, а тогава ищецът не би предявил иска и не би направил разходи за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Ответникът Г. Г. В. е депозирал писмен отговор в законоустановения срок, в който е изразил становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата с искане за потвърждаване на въззивното определение в обжалваната от „УниК. Б. АД част. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за подадения отговор, съгласно чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, като същата отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови определението си в обжалваната му част, Софийски апелативен съд е взел предвид установените по делото обстоятелства, че след подадено от В. възражение срещу издадена в полза на банката заповед за незабавно изпълнение за вземания по договор за кредит от 03.12.2007 г. е било образувано исково производство, приключило с решение, с което предявеният от нея иск по чл. 422 ГПК е бил отхвърлен; след отхвърлянето на иска по искане на В. му бил издаден обратен изпълнителен лист /който, според наведеното в исковата молба твърдение на банката, е бил незаконосъобразно издаден, тъй като единственият мотив за отхвърлянето е, че вземането не е изискуемо/; с подаването на исковата молба банката е поискала изпълнителното производство по събиране на вземането по обратния изпълнителен лист да бъде спряно, което искане било уважено от Софийски градски съд; междувременно разпореждането за издаване на обратен изпълнителен лист било отменено от Софийски апелативен съд, а внесената от банката сума на вземането по обратния изпълнителен лист – върната на банката; с оглед последното за нея е отпаднал правният интерес от поддържане на предявения с исковата молба осъдителен иск за остатъка от кредитното задължение, което я е мотивирало да го оттегли. Съставът на Софийски апелативен съд е констатирал от съдържанието на представеното с исковата молба решение по иска по чл.422 ал.1 ГПК, че основните съображения на съда, формирали извода му за този резултат, са установеното в хода му, че погасителните вноски по кредита са били заплащани от застраховател, с който банката е имала сключен договор за застраховка на кредитния риск, поради реализирано застрахователно събитие - настъпила 70 % трайно намалена временна неработоспособност на кредитополучателя, както и, че банката е реализирала по образуваното изпълнително дело ипотечното си право и със сумите от проведената публична продан на имот на длъжника вземанията й по договора за кредит са били изцяло удовлетворени. При тези обстоятелства съставът на въззивния съд е достигнал до извода, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, като е поискал незаконосъобразно издаване на обратен изпълнителен лист, а е упражнил свое признато му от закона процесуално право, при което Софийски градски съд е издал обратния изпълнителен лист в съответствие с изложените от него мотиви – несъществуването на вземането, поради погасяването му. Съобразявайки последващата отмяна по реда на инстанционното производство на разпореждането за издаване на обратния изпълнителен лист, е приел, че това обстоятелство не може да бъде изтълкувано като повод за завеждане на настоящото дело. Допълнително е посочил, че разглежданият случай не е аналогичен на този, при който е постановено определение № 626/ 20.08.2012 г. по ч. гр. д. 275/2010 г. на ІV г. о. на ВКС, според което при отказ от иска, което процесуално действие е предприето от ищеца поради новонастъпили след предявяването му, независещи от него, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът.Така мотивиран, съставът на Софийски апелативен съд е заключил, че Г. Г. В. не дължи разноски на „УниК. Б. АД по делото по описа му, прекратено поради оттегляне на исковете, като е отменил обжалваното пред него определение на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на В. по чл.248 ГПК и е отменил определението, постановено в открито съдебно заседание на 03.10.2022 г. , с което същият е бил осъден да заплати разноски на „УниК. Б. АД в размер на 1331,10 лв. държавна такса и 1883,99 лв. платено адвокатско възнаграждение.

В обективираното в частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор е поставил следните въпроси, които според него са от значение за изхода на делото и са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора:

1/ „Допустимо ли е иницииралият принудителното изпълнение въз основа на незаконосъобразно издаден в хипотезата на чл. 422 ал.4 ГПК обратен изпълнителен лист, т. е. с изначално недопустимо право на вземане срещу кредитора и след като е събрал това вземане принудително, да не е отговорен за последиците от неправомерното засягане на правната сфера на кредитора и действията предприети от последния по защитата й?“ По този въпрос се поддържа приложимост на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК при твърдение за разрешаването му в противоречие с константната практика на ВКС по отношение на отговорността за разноски по чл. 78 ал.2 ГПК, обективирана в решение №185/29.05.2014 г. по гр. д.№ 5196/2013 г. на IV г. о. на ВКС и определение №111/14.03.2016 г. по ч. гр. д.№ 815/2016 г. на III г. о. на ВКС.

2/ „Единствено съдът ли е длъжен да съобразява и спазва разпоредбата на чл. 422 ал.4 ГПК или и другите правни субекти следва да съобразяват упражняването на процесуалните си права с тази разпоредба?“ По този въпрос се сочи приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като според частния касатор въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Нито един от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси не отговаря на характеристиките на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, достъпът до касационен контрол е предпоставен на първо място от наличието на конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, което означава да е бил въведен в преклузивните срокове в предмета на спора и да е получил разрешение от въззивния съд по обуславящ крайния изход на спора начин. Не може да бъде квалифициран като такъв въпрос, който е от фактологично естество /отговорът му да е поставен в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, респ. да касае правилността на направените от съда изводи, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона.

Първият поставен въпрос е основан не на конкретен извод на съда в смисъл на даден от него положителен отговор на така поставения въпрос, а на поддържаната от страната теза, че ответникът се е снабдил с обратния изпълнителен лист, знаейки, че правото му на вземане срещу кредитора му е недопустимо и го е събрал принудително /последното обстоятелство и не се твърди от жалбоподателя/. Начинът, по който е формулиран /„допустимо ли е … да не е отговорен за последиците“/, прави въпроса такъв по правилността на крайния извод на съда, че ответникът не е станал причина за завеждането на делото. Правилността на този извод е предмет на последваща допускането на касационно обжалване преценка, но не и на етапа за селектиране на частните касационни жалби. Доколкото частният касатор не е обосновал приложимост на общото основание за допускане, изводи относно наличието на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, релевирана като допълнителна предпоставка за извършване на селекцията, не може да бъде направен.

Аналогично на изложеното вторият поставен от частния касатор въпрос също не е намерил разрешение в решаващите мотиви на апелативния състав, изложени в резюме по-горе.Цитираната като допълнителна предпоставка за допускане на обжоалването пред касационната инстанция норма на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е възпроизведена бланкетно, без да се аргументира, защо така формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, съгласно задължителните разяснения по приложението на тази предпоставка, дадени в т.4 от на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед на изложеното, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Софийски апелативен съд до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора в полза на адв. Д. Д. следва да бъде присъдено по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2827 от 13.11.2023 г. по в. ч.гр. д. № 1019/2023 г. на Софийски апелативен съд, 1- ви граждански състав.

ОСЪЖДА „УниК. Б. АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] пл.“С. Н. №7 да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв на адвокат Д. Д. – САК с адрес на практиката [населено място] [улица] ет.1 офис 2 сумата 300 лв. адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: