О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1814

[населено място], 01.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

М. К.

като изслуша докладваното от съдия Галина И. т. дело № 1410 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„А-Г. Т. ЕООД, [населено място] чрез адв. Д. М. обжалва решение № 143 от 19.05.2023 г. по в. гр. д. № 163/2023 г. на Окръжен съд - Добрич, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 1056 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 3902/2021 г. на Районен съд – Добрич, XIV състав, с което е признато за установено в отношенията между [община] и „А-Г. Т. ЕООД, че последното дължи на [община] съгласно издадена заповед № 1076/13.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 410, ал.1, т. 1 от ГПК по ч. гр. д. № 2874/2021 г. на Районен съд – Добрич сумата от 22 172,94 лв., представляваща дължима неустойка за периода от 01.01.2020 г. до 01.09.2020 г., вкл. по договор за наем № ЗА1-18-69/03.12.2018 г. за ползване на общински недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], представляващ поземлен имот с идентификатор 72624.11.3 – земеделска земя с площ 100 002.00 кв. м., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда 09.09.2021 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Законосъобразно ли е извършена преценката за действителността /нищожността на клаузата за неустойка от съда в обжалваното решение към момента на сключване на договора, в съответствие с постановеното в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, ако съдът е основал извода си за нейната нищожност на аргументи, свързани с прекомерността, в сравнение със законната лихва като обезщетение за забава, и с обогатяване на кредитора?

2.Какви са критериите, според които една неустойка следва да се приеме за определена в размер, надхвърлящ санкционната функция, и как се извършва тази преценка към момента на сключване на договора, при положение, че липсва яснота към този момент за евентуална забава на неизправната страна, в чиято тежест е уговорена неустойката? В посочения смисъл съобразени ли са мотивите на въззивния съд с критериите за свръхсанкционност на неустойката по процесния договор?

3.Представлява ли преценка за наличие или липса (отсъствие) на прекомерност сравняването на размера на уговорената неустойка с размера на дължимата лихва за забава, за един и същ период на просрочие? Ако е така, може ли чрез това сравнение да се обосновава извод за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, включително когато неизправната страна е търговец и неустойката се дължи по сделка, сключена от същата по занятие?

4.Законосъобразно и в съответствие с разрешението по т. 3 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС ли е направена преценката за нищожност към момента на сключване на договора, ако решаващият състав обосновава тази преценка с прекомерност на неустойката?

По тези въпроси се твърди противоречие с: тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС; решение № 1444 от 04.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на ВКС, V гр. о.; решение № 46 от 22.06.2010 г. по т. д. № 563/2009 г. на ВКС, I т. о.; решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III гр. о. и решение № 104 от 26.06.2017 г. по гр. д. № 2559/2016 г. на ВКС, IV гр. о.

[община] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че от [община] е подадено заявление с вх. № 7588/09.09.2021 г. до Районен съд - Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане - сумата от 22 172,94 лв., представляваща дължима за периода 01.01.2020 г.- 01.09.2020 г. неустойка за забава плащането на дължимото наемно възнаграждение по Договор № ЗА1-18-69/03.12.2018 г. за наем на недвижим общински имот, находящ се в землището на [населено място], с КИ 72624.11.3 - земеделска земя с площ от 100 002 кв. м., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410, ал.1, т. 1 от ГПК - 09.09.2021 г., до окончателното плащане.

Установено е, че заявлението е уважено и на основание чл.410 от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с № 1076/13.09.2021 г. по ч. гр. д. № 2874/2021 г. на Районен съд – Добрич, с която е разпоредено длъжникът „А-Г. Т. ЕООД да заплати на кредитора [община] заявената сума от 22 172, 94 лв., ведно със законната лихва от датата 09.09.2021 г., както и разноски – 443,46 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Установено е, че заповедта е била връчена на длъжника на 15.10.2021 г., който на 15.11.2021 г., т. е. в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, е подал възражение. Установено е, че на 19.11.2021 г. заповедният съд е дал указания на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. В едномесечен срок с начало 19.11.2021 г. и край 19.12.2021 г. заявителят е депозирал искова молба вх.№ 12824/13.12.2021 г.

Въззивният съд е посочил, че установителната искова претенция е допустима. Заявена е в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице - заявителят в заповедното производство, за установяване съществуването на вземането му, като продължение на защитата си в заповедното производство. Прието е, че е налице идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване се иска в исковото производство. Прието е, че идентичността обхваща всички индивидуализиращи признаци на вземането - основание, пасивно и активно задължени лица, размер и период.

Установено е, че ищецът - [община], е обосновал възникването и съществуването на вземането за неустойка за забава с неизпълнението на задължението на ответника „А – Г. Т. ЕООД по Договор за наем №ЗА1-18-69/03.12.2018г. на общински земеделски имот с КИ 72624.11.3 по КККР на [населено място] с площ от 100 002 кв. м. за плащане на наемната цена за стопанската 2019/2020 г., а именно периода -01.01.2020 г. - 01.09.2020 г., в уговорения срок - до 30.11.2019 г. Установено е, че предмет на друга заповед за изпълнение били вземанията за дължимия наем за стопанската 2019/2020 г. от 18 100,36 лв. и за неустойка за първите три месеца от стопанската година, т. е. периода 01.10. - 31.12.2019 г., в размер на 2 805,56 лв. Посочено е, че въпреки отправената покана до длъжника, задълженията не били погасени. Посочено е още, че неизпълнението на задължението за наемна цена дало основание за едностранното прекратяване на договора от наемодателя при условията на чл. 20 от договора със съобщение № 94Г-00-648/06.10.2020 г. и изземване на имота на 05.05.2021 г. въз основа на заповед № 169/10.02.2021 г. на Кмета на общината.

Въззивният съд е приел, че правоизключващото възражение на ответното дружество се свеждало до нищожност на неустойката на основание чл. 26, ал. 1,предл. трето от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, обосновано с твърдения за несъответствие между неустойката и действителните вреди, съизмерими със законната лихва, несъответствие със задължението, което обезпечава, уговарянето и извън присъщите на института обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Прието е, че по делото не е спорно и е установено от доказателствата, че между страните е бил сключен Договор за наем № ЗА1-18-69/03.12.2018 г. на общински земеделски имот с КИ 72624.11.3 по КККР на [населено място] с площ от 100 002 кв. м., за срок от 4 стопански години - 2018/2019 г., 2019/2020 г., 2020/2021 г. и 2021/2022 г., срещу годишна наемна цена съгласно чл. 4 от договора от 18 100, 36 лв. 181 лв. /дка/, платима съгласно чл.6 от договора в срок до 30 ноември за стопанската година. Въззивният състав е посочил, че не е спорно, че имотът е бил предаден за ползване на наемателя, че наемателят не е заплатил договорената годишна наемна цена от 18 100, 36 лв. за стопанската 2019/2020 г. нито в уговорения срок - до 30.11.2019 г., нито по-късно до прекратяване на договора след изтичане на стопанската 2019/2020 г.

По делото е установено и че съгласно чл. 8 от Договор за наем № ЗА1-18-69/03.12.2018 г. при неплащане на наемната цена в уговорения срок, наемателят дължи неустойка в размер на 0.5% за всеки просрочен ден. Прието е, че в процесния случай са налице условията на чл.8 от договора -забавата на наемателя плащане на наемната цена за стопанската 2019/2020 г. Посочено е, че за процесния период на неизпълнение 01.01.2020 г. - 01.09.2020 г. според привлеченото вещо лице по съдебно - счетоводната експертиза, размерът на договорената неустойка възлиза на сумата от 22 172, 94 лв., който период и размер не е и спорен между страните.

Въззивният състав е приел, че основно правило при неизпълнение на договорите е това на чл.79, ал.1 от ЗЗД, според което изправната страна може да иска от неизправната, обезщетение за неизпълнението, като тогава, когато е уговорена неустойка като форма на договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом елементите от фактическия състав, който я поражда са осъществени. Въззивният състав е посочил, че съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението в процесния случай следва да се търси, като се държи сметка за характера и предмета на договора, който дава дългосрочно право на ползване върху обект-частна общинска собственост, който обект общината е длъжна да стопанисва и управлява в интерес на гражданите, и избора и на наемател не е произволен, а в резултат на законово регламентирана тръжна процедура. Въззивният съд е отбелязал като значимо и обстоятелството, че неустойката е уговорена при неизпълнение на задължение на наемателя да заплаща годишна наемна цена, поето в резултат именно на участието му в тръжна процедура, която имплицитно предпоставя предварителното му съгласие да изпълнява добросъвестно, в духа на добрите нрави, поетите по договора задължения. Приел е и че прогласената от закона договорна свобода на страните допуска дължимата парична неустойка да бъде определена като абсолютна цифрова величина, както и да бъде определяема според зададени от страните показатели, какъвто е процесният случай. Въззивният съд е установил, че общата стойност на обезпеченото вземане в процесния случай е годишно наемно плащане за стопанската 2019/2020 г. от 18 100,36 лв., платимо в срок до 30.11.2019 г. Приел е, че предвидената неустойка от 0,5 % на ден върху стойността на незаплатената част от паричното задължение не може да се определи като накърняваща добрите нрави, само защото дневният размер на неустойката съобразно заключението на вещото лице е 90,50 лв., а дневният размер на законната лихва, с която се измерват очакваните вреди от забавата на база изчисленията на вещото лице възлиза на 5,03 лв. Приел е, че няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения над размера на законната лихва, респ. неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите, които кредиторът търпи от неизпълнението, тъй като това би обезсмислило съществуването на самата неустойка - вредите могат да бъдат реализирани и без клауза за неустойка. Според въззивния състав, сам по себе си фактът на превишение на неустойката спрямо вредата, респ. че размерът на неустойка надхвърля размера на очакваните от кредитора вреди, не може да се разглежда и като нарушение на добрите нрави. Съдът е приел, че приемането на обратното би довело до игнориране на присъщи на неустойката функции, надхвърлящи целта да обезщети кредитора за претърпени от неизпълнението вреди. Приел е, че неустойката в процесния случай /и принципно/ освен обезщетяването на наемодателя за вреди от забавата цели да обезпечи точното изпълнение и стимулира наемателя да изпълни в уговореното време под страх от настъпването на отговорността за заплащане на неустойката и като санкция. Установено е, че при безспорния факт на настъпилата в разрез с духа на добрите нрави продължителна забава за изпълнение на задължението за годишното наемно плащане /наемателят не е предприел каквото и да е плащане за стопанската 2019/2020 г./ и поради това съдът е приел, че твърдението на ответното дружество, че неустойката цели единствено обогатяването на Общината, е несъстоятелно. Според въззивния състав, подобен извод не следва и не може да бъде направен при съпоставка на годишното наемно плащане от 18 100,36 лв. с годишния размер на неустойката - 33 032,50 лв. /при размер на неустойката за всеки просрочен ден от 90,50 лв./, на годишния размер на неустойката и годишния размер на законната лихва от 1538,52 лв. /изчислена с ел. калкулатор за периода 01.12.2019 г.-01.10.2020 г./, нито с оглед превишението на неустойката с 16 пъти размера на законната лихва, с която се съизмеряват очакваните вреди. Въззивният състав е приел, че по съществото си това възражение е за прекомерността на неустойката, с каквото ответното дружество като търговец не разполага съгласно чл. 309 от ТЗ, а и сама по себе си прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, респ. съпоставката с действителните вреди в размер на законната лихва за същия период, които Общината търпи като кредитор, не е аргумент за нищожност, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена неустойката е извън присъщите функции. Въззивният съд е посочил, че освен обезщетителна, неустойката има обезпечителна /гаранционна/ и санкционна функции, каквито са изключени при определянето и само в рамките на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Според въззивния състав, при преценка характера на договора и неговия предмет, начинът, по който е уговорена неустойката за забава - 0,5 % на ден върху стойността на незаплатената част от паричното задължение, т. е. неустойката е обвързана от погасяването, при което освобождаването от отговорност на наемателя или намаляване отговорността му е предоставено изцяло на волята му при полагане грижата на добрия търговец да осигури точно и своевременно изпълнение и сам да ограничи размера на неизпълнението, не може да се приеме, че единствената цел, заради която е договорена неустойката е извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Въззивният съд е добавил към аргументите за този извод и обстоятелството, че договорената неустойка за забава е и единственото уговорено от страните обезпечение на задължението за наемно плащане.

Така въззивният състав е достигнал до извод, че уговорената неустойка не е нищожна, тъй като целта й не излиза извън пределите на присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Поради това е прието, че последиците от неизпълнението на договора съобразно уговореното следва да са в тежест на длъжника - наемател по договора. Въззивният съд е заключил, че претенцията е доказана и правилно уважена. Поради това е потвърдил първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите му.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установи наличие на основание обосноваващи извод за вероятност съдебното решение да е нищожно, както и основание относно вероятност съдебното решение да е недопустимо.

Извън посочените основания за допускане на касационно обжалване, служебно, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

С поставения първи правен въпрос, касаторът не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, не следва да е свързан с правилността на обжалваното решение. Така както е поставен първият въпрос изцяло е свързан с отговора на въпроса дали е допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, за да се приеме, че не са налице основания, изключващи уговорката за неустойка поради нейната нищожност. Изложените съображения от въззивния съд са свързани с приложението на чл. 92 и чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и не могат да бъдат преценявани в стадия по селекция на касационните жалби.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос е свързан с предпоставките, относно определяне на клаузата за неустойка за нищожна поради накърняване на добрите нрави и е разрешен от въззивния съд. По отношение на пояснението на въпроса, следва да се приеме, че в тази част е свързан с конкретните основания в разглеждания случай и не представлява основание за допускане на касационно обжалване. В случая при разглеждане на основанията за преценка на неустойката като накърняваща добрите нрави, въззивният съд не се е отклонил от разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение 1/15.06.2010 по тълк. д 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въззивният съд е разгледал уговорката между страните, преценил е, че същата отговаря на обезщетителната, санкционна и обезпечителна функция. Прието е, че основната цел на така уговорения размер на неустойката е обезпечение, като е подчертано, че за неизпълнение на паричното задължение, произтичащо от договора, липсва друго уговорено между страните обезпечение. Липсва отклонение от задължителното тълкуване, на основание чл. 92 от ЗЗД, съгласно посоченото тълкувателно решение. Въззивният съд е съобразил разясненията като е направил анализ на уговорките между страните, тълкувайки не само посочената клауза, пораждаща задължение за неустойка, а всички правоотношения между страните, породените задължения, като е съобразил целените от страните правни последици към момента на сключване на договора.

Посоченият трети правен въпрос е свързан с втория и в него касаторът извежда само една от предпоставките, подлежащи на преценка, за да се направи извод дали уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, така както е разяснено в ТР 1/1.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая, както бе посочено по-горе, въззивният съд е направил преценка относно вида на задължението, което обезпечава неустойката, парично, липсата на друго обезпечение на задължението за заплащане на наемната цена, учредено от длъжника, вида на задължението, което обезпечава, както и целта на неустойката да служи като стимул за точно изпълнение на паричното задължение, произтичащо от сключения договор. Действително, обезпеченото задължение е парично и видът на неустойката е за забава на неизпълнение на парично задължение. Съдът е съпоставил стойността на законната лихва за периода със стойността на уговорената неустойка, но за да обуслови извод, че не излиза извън присъщите си функции и не е уговорена в накърнение на добрите нрави, е изходил от всички посочени функции на неустойката, както и разгледал всички уговорки между страните в тяхната съвкупност, за да обоснове извода си. Поради това липсва произнасяне по посочения правен въпрос, в отклонение от задължителната практика на ВКС в посоченото тълкувателно решение, както и е съобразен трайната практика на ВКС, която е изразена в множество решения, като например решение 196 от 6.12.2010 т. дело № 335/2009 година I ТО на ВКС. Посочените от касатора решения са постановени по различни правни спорове, като с тяхното действие не може да се обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

С поставения четвърти правен въпрос, касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Този въпрос също е свързан с правилността на решението на въззивния съд. Не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване и защото не е направена преценка за прекомерност, направен е обратен извод за невъзможност да се релевира това основание предвид наличието на търговска сделка, като изрично е подчертано, че уговорката за заплащане на неустойка за забава на ден, не излиза извън присъщите й функции и само от поведението на длъжника зависи дължимостта й за дълъг период. Изводите за липса на накърняване на добрите нрави и съответно отхвърляне на възражението за неустойка, са основани на преценка на всички релевантни обстоятелства за тази преценка, така както са разяснени в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Поради това не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Соченото противоречие с тълкувателното решение не е налице. Посочените решения, представляващи израз на трайната практика на ВКС са постановени по конкретни казуси и не могат да обусловят основание за допускане на касационно обжалване на въззивното съдебно решение. Не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК, като въззивният съд е съобразил, че уговорената неустойка има освен обезщетителен има и характера на стимулираща и санкционираща неизправната страна, като е отречено да няма обезщетителен характер и да е уговорена извън присъщата й характеристика.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 от 19.05.2023 г. по в. гр. д. 163/23 г. на Окръжен съд – Добрич, Гражданска колегия.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: