О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50151

София, 09.03.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А.Бгр. дело № 1765 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Я. И. Д., чрез адвокат К. П., срещу въззивно решение № 447/13.12.2021 г., постановено от Пернишкия окръжен съд по въззивно гр. д. № 573/2021 г.

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна “Топлофикация – Перник“ АД не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пернишки районен съд, отхвърлил, на осн. чл. 439 ГПК, предявения от Я. И. Д. против “Топлофикация – Перник“ АД иск за установяване по отношение на дружеството, че Я. Д. не дължи, сумата от 5079, 87 лв. – представляваща стойност на ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2011г. до 30.04.2014 г., сума в размер на 1034, 33 лева – законна лихва за забава от 30.06.2011г. до 18.02.2015г., ведно със законната лихва върху главница, считано от 05.03.2015г. до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 222, 28 лева - направени по делото разноски, за които суми в полза на дружеството е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1199/2015г. на Пернишкия районен съд и е образувано изпълнително дело № 627/2015г. по описа на ЧСИ С. Д., поради погасяването им по давност.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че срещу Д. е издадена заповед № 956/06.03.2015г. по ч. гр. д. № 1199/2015г. на Пернишки районен съд за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: сумата от 5079, 87 лева, представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2014 г., сума в размер на 1034, 33 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 30.06.2011 г. до 18.02.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 5079, 87 лева, считано от 05.03.2015 г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото в размер на 122, 28 лева за държавна такса и 100, 00 лева за юрисконсултско възнаграждение. За вземанията по заповедта в полза на заявителя “Топлофикация – Перник“ АД е издаден изпълнителен лист от 17.07.2015 г. С молба от 06.10.2015 г. и въз основа на горепосочения изпълнителен лист дружеството е поискало образуване на изпълнително дело пред ЧСИ С. Д.. Образувано е изпълнително дело № 627/2015г. Извършени са справки за имущественото състояние на длъжника. На 13.11.2015 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземането за пенсия на Д.. От НОИ е получен отговор, че вземането е под размера на минималната работна заплата. На 07.07.2016 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от длъжника Д. за разсрочено погасяване на дълга – по 30 лв. на месец. Молбата е удовлетворена и е последвало периодично плащане от страна на длъжника, последното от които е от 07.06.2018 г. След това, по изпълнителното дело не са извършвани действия, насочени към удовлетворяване на процесното вземане.

Съдът е приел, че вземанията се погасяват с общата погасителна давност (5 г.). Посочил е, че през периода от време на наложен определен изпълнителен способ или на постигната договореност за разсрочено плащане, през който наложеното изпълнително действие дава своя положителен резултат или се осъществява доброволно изпълнение, взискателят е освободен от задължението да иска предприемането на нови изпълнителни способи. В случая, след като до 07.06.2018 г. длъжникът е извършвал доброволни периодични плащания, практически е правил признания за задължението по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. При липсата на последващи погашения, приел, че от тази дата е започнала да тече петгодишния давностен срок, като към датата на предявяване на исковата молба – 04.02.2021 г., са изминали 2 години и осем месеца.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на решението си е принципно относим към решението по всяко гражданско производство, но в случая не се установява противоречие по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК с посочените решение № 191/25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 63/2013 г., III г. о., решение № 990/24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 47/2009 г., I г. о., решение № 324/22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 346/25.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2010 г., III г. о., решение № 415/25.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2010 г. Въззивният съд, при точно приложение на процесуалния закон, е установил сам релевантните факт, като е извършил самостоятелна преценка на относимите и допустими доказателства; изградил е фактически и правни изводи, като е изложил ясни и точни мотиви. Несъгласието с фактическите и правни изводи и крайния резултат, не значи, че съдът не е обсъдил относимите, допустими и необходими доказателства и не формирал логични изводи за осъществяването или на релевантните по материалноправния спор факти.

Следващият, преформулиран въпрос от касационната инстанция е: допустимо ли е в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд да се произнесе по невъведени в процеса възражения и така да излезе извън рамките на законовите правомощия, като се твърди противоречие с решение № 136/17.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2673/2018 г., II т. о.

Въпросът е неотносим в случая, защото по това дело въззивният съд не е излязъл извън рамките на сезирането. С Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е разяснено, че предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, извън преценката за валидност на първостепенното решение изцяло и за допустимост в обжалваната му част, въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата. Въззивният съд, също така, е длъжен служебно да съблюдава императивните материалноправни разпоредби, независимо дали страните са се позовали на тях или не, в противен случай няма как да приложи точно закона, разрешавайки материалноправния спор. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба и, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Следва да се допълни, че въззивният съд квалифицира сам правото, без да е ограничен от оплакванията в жалбата и отговора към нея, както и от приетата от първата инстанция квалификация, а също служебно извършва проверка за правилност на обжалваното пред него решение и във всички останали случаи, извън горепосочените, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане (напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства или служебно да се самосезира и др).

Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК обаче, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, прави собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разглежда и решава правния спор съобразно предмета му, който пък е очертан, както от въззивната жалба, така и от отговора на насрещната страна. При неясни или липсващи мотиви в съдебния акт на първоинстанционния съд, въззивният съд, без да коментира порока на първоинстанционното решение, сам излага своите съображения по фактите и правото. Касае се за втора по ред инстанция по съществото на спора, която в това си качество сама обсъжда данните по делото, доказателствата по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и гради свои собствени фактически и правни изводи, като прилага релевантната материалноправна норма и само крайният резултат съпоставя с този на първата инстанция. Оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е, или е позволил на страните да повторят, опорочените процесуални действия и е извършил, или е позволил на страните да извършат, пропуснатите процесуални действия. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал. 1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК). Ограниченият въззив, уреден с ГПК отм. г., не променя същността на производството, но ограничава страните в извършване на определени съдопроизводствени действия. В жалбата въззивникът иска друго решение по спора, като се обосновава с твърдението, че определени или всички изводи (фактически и/или правни) на първоинстанционния съд са неправилни (извени в нарушение на определени процесуални нарушения и/или в противоречие с материалния закон, и/или са необосновани), като същевременно указва правилните според него фактически и правни изводи, които може да подкрепи и с нови доказателствени и фактически искания. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора.

В случая, предмет на въззивното производство е решението на първостепенния съд, както във фактическите изводи, така и относно правните заключения. Сама Я. Д. в своята въззивна жалба твърди, че решението на първостепенния съд „е изградено на неправилни фактически и правни изводи, като не са обсъдени обективно, всестранно и пълно всички съществени обстоятелства по делото“.

Въззивният съд в случая, в рамките на сезирането и в съответствие с качеството си на втори съд по фактите, а още и според изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД (сам касаторът поддържа, че въззивният съд е длъжен да ги съблюдава), ги е установил, като е обсъдил сам доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните. Напълно нелогично е оплакването на касатора, че въззивният съд бил излязъл извън предмета на сезиране, защото бил достигнал до различен извод от първостепенния съд относно собствеността на общината, анализирайки акта за общинска собственост, защото нямало такова оплакване в жалбата, при положение, че основанията за неправилност, въведени от въззивника Д. са всички фактически изводи и всички правни заключения на въззивния съд, а още и необсъждане на всички доказателства по делото.

Цитираните от касатора съдебни актове не дават друго принципно разрешение по тълкуването на чл. 269 ГПК. В случая не се установява, а и по същество няма действително твърдение за излизане на въззивния съд извън рамките на сезирането. Както стана ясно, установяването на действителното фактическо положение при оплакване, че въззивният съд не го е сторил, задължава въззивният съд сам, независимо от приетото от първата инстанция, да установи всички релевантни по спора факти. При установената от него друга фактическа обстановка, съдът е длъжен да изгради и съответните правни заключения.

Следващите два въпроса в изложението – 3 и 4, са идентични (под № 3 се твърди противоречие с решение № 61/30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 741/2009 г., I т. о.; решение № 178/13.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 984/2010 г., III г. о., а под № 4 - противоречие с решение № 26/22.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1069/2009 г., I т. о). Отнася се до едно и също задължение на съда да вземе предвид фактите, които се отнасят към основанието на иска, за които има наведени твърдения в исковата молба, както и да се вземат предвид релевантните факти, които са се осъществили след като искът е предявен. Въпросът е поставен с оглед оплакването на касатора, че въззивният съд не съобразил, че в хода на исковото производство вземанията на насрещната страна са се погасили по давност.

Въпросът е също неотносим към постановеното от въззивния съд, защото по делото не се установява осъществяване на релевантен факт в хода на съдебното производство, така че за съдът не е имало задължение да го вземе предвид. Също така, въззивният съд е взел предвид всички релевантни факти и не е обосновал изводите си на такива, които нямат отношение към предмета на спора, или такива извън предмета на сезиране. В този смисъл не се установява и поддържаното противоречие с цитираните съдебни актове. Освен това, нужният по закон срок от 5 години, считано от 07.06.2018 г. не е изтекъл, както към датата на подаване на исковата молба, така и към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото – 02.12.2021 г., когато е даден ход на устните прения пред въззивния съд, така, че по делото не е имало никакво значение дали, както счита касаторът, и след подаване на исковата молба, давностният срок продължава да тече.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 447/13.12.2021 г., постановено от Пернишкия окръжен съд по въззивно гр. д. № 573/2021 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: