Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД чрез адв. Д. С. обжалва решение № 187 от 17.11.2021 г. на АС – Пловдив по в. гр. д. 429/21 г., в частта, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение за разликата над 5 000 лв до 26 000 лв, присъдено обезщетение на Д. Г. Е. за неимуществени вреди от смъртта на И. Г. Е., настъпила на 11.06.2016 г., вследствие ПТП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.06.2016 г. до окончателното й изплащане, както и следващите се разноски.

Твърди наличие на необоснованост на съдебното решение, както и че е постановено в нарушение на материалния закон, като не бил спазен предвиденият в чл. 52 от ЗЗД принцип за определяне на обезщетение по справедливост. Твърди също така, че съдът не е съобразил нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101/2018). Излага съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Моли, да се отмени решението. Претендира разноски за производството.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК формулира следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да изложи конкретни фактически съображения за отношенията между двамата братя, за да приеме, че между тях са били налице „трайни и дълбоки емоционални връзки“, надхвърлящи общоприетите, налагащи имуществено репариране в размер на присъдената по делото сума за обезщетение от 50 000 лв?

2. Неизлагането на съдържателни мотиви във въззивното решение за начина, по който се ценят свидетелските показания за неимуществени вреди в контекста на извода за характера на отношенията между братята, надхвърля обичайните отношения, води ли до нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК вр. чл. 236, ал. 2ГПК, до необоснованост и до очевидна неправилност на съдебния акт?

3. Неизлагането на мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение, води ли до нарушение на чл. 235, ал2 ГПК вр. чл. 236, ал. 2 ГПК до необоснованост и очевидна неправилност на съдебния акт?

4. Несъобразяването от съда на социално-икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии, които изпълняват съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД, води ли до нарушение на принципа за справедливост, възприет в чл. 52 от ЗЗД?

Излага съображения за приложимост на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ ДВ бр. 101/18 г., като липсвала приета наредба по чл. 493а, ал. 4 от КЗ.

Сочи, че са налице допълнителни основания съгласно т. 1-3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Г. Е. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Решението на първоинстанционния съд било частично влязло в законна сила в частта за присъдената сума от 5 000 лв. Ответникът по този начин бил признал материално-правната му легитимация. Искането за отмяна изцяло на съдебното решение била несъответна на данните по делото. Липсвало допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Взема отношение по всеки от формулираните правни въпроси.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок, подадена срещу акт, подлежащ на обжалване.

Предмет на касационната жалба може да бъде само решението на въззивния съд. Доводите на ответника по касационната жалба относно частично влизане в сила на първоинстанционното решение са обосновани. С въззивна жалба, застрахователят е обжалвал това съдебно решение за разликата над 5 000 лв до напълно предявения размер от 26 000 лв. Видно е от данните по делото, че въззивният съд, с оглед частично влязлото в сила първоинстанционно решение, приема, че Д. Г. Е. има право на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат на смъртта на брат му И. Г. Е. в пътно-транспортно произшествие на 11.06.2016 г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното изпълнение на задължението. Прието е за установено от частично влязлото в сила съдебно решение, противоправността на деянието, причинната връзка между деянието и смъртта на брата на ищеца, както и отговорността на застрахователя за противоправните действия на извършителя на деянието. Тези факти са установени, освен от частично влязлото в сила съдебно решение, така и с оглед влязлата в сила присъда, с която извършителят на противоправното деяние е признат за виновен за това, че поради нарушение на правилата за движение по пътищата, а именно чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице, в т. ч. и И. Г. Е.. Прието е, че е установено и наличието на договор за гражданска отговорност за автомобила, управляван от извършителя на противоправното деяние. Установено е, че ищецът и починалият са били братя, както и че застрахователят не оспорва активната материално правна легитимация на ищеца, предвид необжалване на първоинстанционното решение, в частта, с която на ищеца е присъдено обезщетение до размер от 5 000 лв.

С оглед установяване неимуществените вреди, претърпени от ищеца, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката М. Е., съпруга на починалия брат, които са кредитирани, като такива, сочещи за отношения между най-близък роднински кръг, непротиворечиви и безпристрастни. Възприето е, че двамата братя са били много близки, живеели са заедно до 1993 г., като впоследствие са били съседи и в непрекъсната връзка, работели са заедно, подкрепяли са се, включително финансово. Според въззивния съд свидетелката е разкрила действителното състояние на ищеца след смъртта на брат му, дълбоката тъга, която е преживял, както и продължава да преживява при споменаване на брат му. Обсъдени са и свидетелските показания на М. К., които са кредитирани като преки и непосредствени относно отношенията между Д., ищецът и починалия му брат, И.. Възприето е, че след смъртта на И., брат му Д. е бил в тежко психическо състояние, което наложило поставяне на инжекция с лекарство за успокоение, както и че много трудно преживявал загубата.

Въз основа на всички анализирани доказателства, въззивният съд е приел, че за ищеца са настъпили болки и страдания, силен емоционален стрес и душевни мъки. Приета е дълбока близост, трайна и емоционална връзка между двамата братя, като ищецът бил по-малък и възприемал починалия като авторитетна фигура, като баща, тъй като имали голяма възрастова разлика. Установено е, че връзката надхвърля обичайните отношения между двама братя и претърпените болки и страдания на ищеца са изключителни. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди, следва да се определи на основание чл. 52 от ЗЗД, приложима и при прекия иск срещу застрахователя, като въззивният съд е изложил мотиви, че в случая следва да се вземат предвид, че отношенията между двамата братя са били на обич и подкрепа и по-малкият е разчитал на по-големия брат, каквато подкрепа обичайно била давана от баща. Начинът на живот на ищеца бил се променил значително след смъртта на брат му. С оглед икономическите условия в страната и общественото разбиране за справедливост, ориентир, за което са нормативно определените лимити по „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е определен конкретния размер на обезщетението от 26 000 лв.

Въззивният съд е приел, че следва да остави неприложена нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, тъй като тя не дава възможност да се приложи правото, предвидено в кодифицирана директива 2009/103 ЕО на ЕП и на Съвета относно застраховка „Гражданска отговорност“, при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в която са посочени минимални размери. Изложени са мотиви, че така определените лимити с § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, не дават възможност да се защитят правата, предоставени с посочената Директива. Нормите на Директивата са определени като ясни, точни и учредяващи права на частно-правния субект. По силата на тези норми за правоимащите лица, какъвто бил ищецът, възниквали права, които не били предвидени в същия обем в националното законодателство. Въззивният съд е оставил неприложена нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, с която са предвидени лимити на отговорността на застрахователя. Така е прието, че нормата на чл. 52 от ЗЗД може да бъде приложена и няма да наруши правото на страната, предвидено в директивата. При приложението на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е посочил, че съобразените от първоинстанционния съд, установени по делото обстоятелства, са релевантните за определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение. Взето е предвид, че ищецът и починалият са били братя, като починалият е бил по-голям. Със смъртта му ищецът бил загубил подкрепа, която обичайно би имал от баща си. Възприемайки всички тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че следва да определи размера на обезщетението от 26 000 лв, колкото е присъдил първоинстанционният съд.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. В случая, при извършената служебна проверка не може да се установи наличие на основание за допускане касационно обжалване, на предвидените от законодателя основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд.

Поставеният първи правен въпрос, не кореспондира с размера на определеното от въззивния съд обезщетение. (Въззивният съд е потвърдил определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 26 000 лв, не е определил 50 000 лв, обезщетение, както е посочено в правния въпрос). В случая, въззивният съд е приел, че не е спорна активната материално-правна легитимация на ищеца, преживял неимуществени вреди от смъртта на брат си, причинена в пътно-транспортно произшествие. Този извод е направен, след като е преценена обжалваемата част от първоинстанционното решение, а именно, в частта за разликата над 5 000 лв, от общия присъден размер от първоинстанционния съд от 26 000 лв. Въззивният съд е обсъдил релевантните обстоятелства, от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, норма, приложима и относно отговорността на застрахователя. В този смисъл, така формулираният правен въпрос засяга релевантните критерии за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, на основание принципа, предвидени в чл. 52 от ЗЗД. В случая, въззивният съд е взел предвид признатото право на брата на починалия да получи обезщетение, като е преценил настъпилите за него неимуществени вреди, преживените болки и страдания от смъртта на починалия брат. Преценил е, че отношенията между починалия и претендиращия са били изключително близки. Взел е предвид голямата възрастова разлика между двамата и обстоятелството, че починалият се е отнасял покровителствено, бащински с ищеца, като се е грижил за него, подкрепял го е във всяко начинание. При определяне на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и близостта, в която са живели двамата братя, съвместния им роднински живот, в разбирателство, с взаимна помощ. Тези установени фактически отношения между братята приживе, са квалифицирани от въззивния съд като необичайни за отношенията между братя в обществото и като изключителни и е прито, че е справедливо да бъдат обезщетени причинените на ищеца неимуществени вреди. Обезщетението е определено като са взети предвид разкритите отношения между двамата братя, тяхната връзка, разликата във възрастта и сложилите се поради това специфични отношения, моментът на извършване на противоправното деяние и обществено-икономическите условия в страната. Така посоченото обстоятелство е преценено като изключително с оглед обичайните отношения между братя в българското общество. По разрешението на този правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика, изразена в ППВС 4/68 г., както и трайната съдебна практика, изразена в множество решения на ВКС, като е взел предвид всички обективни факти, релевантни, за да определи точния паричен еквивалент на паричното обезщетение за неимуществени вреди.

Поради изложеното не е обосновано основание за допускане касационно обжалване.

Поставените втори и трети правни въпроса, по начина, по който са формулирани, съдържат оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, необсъждане на свидетелски показания и липса на анализ на тези доказателства. Правните въпроси относно правилността на въззивното съдебно решение не могат да съставляват основание за допускане касационно обжалване. Във втората си част от въпрос две, касаторът е формулирал правния въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви, като посочи кои факти приема за доказани, да анализира същите и да изложи кратки и ясни правни изводи, които да обосновават постановеното съдебно решение. В случая, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВС и ВКС, както и от трайната практика по приложение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Този правен въпрос е относно задълженията на въззивния съд да съобрази всички доводи и възражения на страните, както и след като обсъди всички доказателства да даде заключение за установените факти, като подробно изложи мотиви по отношение на установените факти и тяхното правно значение, за да определи спорното право и да разреши спора по делото. Така поставеният правен въпрос е значим във всеки един случай, при произнасяне по съществото на спора от въззивния съд, но в случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Соченото правно основание, очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, формулирано във въпрос 2, не е налице. Не може да се установи от мотивите на съдебното решение допуснато съществено процесуално нарушение, липса на обсъждане на релевантните доказателства. Освен това липсва вътрешно противоречие на мотивите, което да води до извод за очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Не може да се установят и другите твърдени от молителя нарушения на материалния закон и процесуалните правила, само въз основа на обжалвания акт. Поради това не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос също не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е съобразил частичното влизане в сила на първоинстанционното съдебно решение, с което между страните са установени конкретните отношения между тях. Посоченият паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди не е в отклонение от трайната практика на ВКС, съгласно която непрекъснато променящите се нива на застрахователно покритие са израз на конкретните икономически условия в страната и обезщетението за неимуществени вреди, за да репарира претендираните вреди, следва да е съответно на икономическите условия в страната. Този критерий е абстрактен, не конкретен, взема се предвид цялостното икономическо развитие в страната, а не това на един индивид. Същият е помощен критерий, за да може да се определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. В случая не е налице отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І ТО.

Соченото допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК, не може да е налице, доколкото е налице задължителна и трайна практика, чиято промяна не е обоснована.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на ответника по касационната жалба Д. Е. се дължат разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същият е представляван от адвокат Ж. З.. Представени са доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 350 лв, платени в брой от Е. на адвокат З., обстоятелство, удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие. Следователно трябва да се присъдят.

Така мотивиран Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 187 от 17.11.2021 г. по в. т.д. 429/21 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, 1 търговски състав.

ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. Г. Е., ЕГН 69022247605, [населено място], [улица] сумата от 1 350 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направените разноски пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1