О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1566София, 12.06.2024 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛАЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1146/2023г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БНП П. П. Ф. С.А., Франция чрез „БНП П. П. Ф. С.А., клон България срещу решение № 162 от 13.04.2023 г. по в. гр. д. № 572/2022 г. на Кюстендилски окръжен съд, потвърждаващо решение № 578 от 02.08.2022 г. по гр. д. № 2167/2021 г. на Кюстендилски районен съд, с което са отхвърлени предявените срещу Б. Л. Р. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на банката следните суми, произтичащи от договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-14523487 от 15.02.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1285/2021г. на Кюстендилски районен съд: 6738.95 лв. – главница и 178.47 лв. – мораторна лихва за периода от 20.06.2020г.-16.06.2021г., както и законна лихва за забава от датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК – 24.06.2021 г. – до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради противоречие със закона. Изразено е несъгласие с извода за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит с твърдения за допуснато нарушение на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Според касатора, както националният закон, така и Директивата не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на начина на формиране на годишния процент на разходите и какви са неговите компоненти, доколкото те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. в Приложение 1 към ЗПК.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Липсата на посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК; 2. Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК”.

По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК с позоваване на практиката на СЕС - решение по дело С-42/15, т. 55 и т. 56, а по отношение на втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с наличието на противоречива практика на съдилищата.

Ответницата по касация – Б. Л. Р. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение Кюстендилски окръжен съд е приел за установено, че: На 15.02.2017 г. между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-14523487, с който на ответницата е предоставена сумата 12 000 лв. при уговорена такса „ангажимент“ в размер на 420 лв.; Общата стойност на плащанията е 17 756.64 лв., платима на 76 бр. погасителни вноски, при лихвен процент 13.82 % и годишен процент на разходите 16.30 %; Кредитът е усвоен от ответницата на 16.02.2017 г.; Поради просрочие на две погасителни вноски е обявена предсрочна изискуемост на същия и по заявление на банката е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК; След подаване на заявлението и след образуване на исковото производство по чл. 422 ГПК са извършени допълнителни плащания по кредита, като към датата на изготвяне на заключението на счетоводната експертиза е установено плащане на обща сума 12 447.44 лв.

Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, възпроизвеждаща текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО, поради некоректност на посочените данни. Приел е, че не е ясно как е формиран на годишна база уговореният краен размер на ГПР от 16.30 %, като не е посочено и дали в него са включени разходите за застрахователната премия и такса „ангажимент“. С оглед на това, е счел, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

За разлика от първостепенния съд, решаващият въззивен състав е приел, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК е приложима и в производството по чл. 422 ГПК, а не само при предявен осъдителен иск, тъй като ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в разпоредбата на чл. 23 от него изрично е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Поради обстоятелстото обаче, че в случая платената от кредитополучателката сума 12 447.44 лв. надхвърля чистата стойност на кредита 12 000 лв. (при съобразяване на платените суми след депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и в хода на исковото производство съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК), е формирал извод за неоснователност на претенциите изцяло.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Поставените от касатора въпроси са релевантни за изхода на конкретното дело, т. е. осъществена е общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното за всеки от тях основание.

Не може да се счете, че въззивното решение противоречи на практиката на СЕС. Първият въпрос не само, че не е разрешен в противоречие, а е изцяло в съответствие с практиката на СЕС, в т. ч. и с цитираното от касатора решение по дело С-42/15 на СЕС, съгласно която: Член 4 от Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (решение по дело С-348/14, т. 57); Съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като например годишният процент на разходите, броят и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси, изискваните обезпечения и застраховки; Понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи (решение по дело С-686/19 СЕС); Понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ се отнася едновременно до разходите, свързани с получаване на кредита, и разходите, свързани с неговото използване във времето.

По отношение на втория въпрос поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е недоказано. Касаторът е обосновал същото с твърдението за противоречие в съдебната практика, като се е позовал на решения на окръжни съдилища. Доколкото обаче тези решения не са представени и при липсата на задължение на касационната инстанция за служебното им издирване, посоченото основание не може да се счете за осъществено.

Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 162 от 13.04.2023 г. по в. гр. д. № 572/2022 г. на Кюстендилски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: