Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Орко“ ЕООД срещу решение № 260026 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 23/2021 г. на Бургаския окръжен съд.

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно поради допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон. Излага доводи в подкрепа на виждането си, че процесните договори за поддръжка на идеални части от общите части на етажна собственост не са нищожни поради накърняване на добрите нрави /нееквивалентност на престациите/, нито пък е налице заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД за сключването на един от тях.

Ответникът в производството Е. И. Д. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. В представената писмена защита се позовава на решение № 60093 от 28.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 370/2021 г., II т. о., постановено по колективен иск на К. срещу „Орко“ ЕООД, в което според жалбоподателя ВКС се е произнесъл по всички въпроси, които са предмет и на настоящия спор. Счита, че по въпроса за нееквивалентността на престациите съдът следва да отчете приетото в решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., а не посочената от жалбоподателя практика, която касае друг вид договори – за продажба на недвижими имоти. Счита, че преценката за нееквивалентност на престациите следва да се направи при отчитане и на други текстове от договорите за поддръжка, които разкривали техния неравноправен характер. Позовава се на правото на неговата наследодателка, произтичащо от предварителните договори за учредяване на право на строеж и от собствеността върху идеални части от земята, върху която е построен процесния комплекс от сгради, както и на чл. 92 ЗС, да ползва безвъзмездно подобренията върху земята. Счита също, че не е решаващ изводът на съда за несъответствие между приходите от имота и таксата за поддръжка на общи части. По евентуалния иск с правно основание чл. 30 ЗЗД поддържа, че той и неговата майка не са искали да сключат с насрещната страна договори за поддръжка на общите части, тъй като те съдържат неравноправни клаузи, но е били принудени да сключат договорите поради заплахата, че ще бъде преустановено захранването на имотите им с ток, вода и интернет.

С определение № 50500 от 29.11.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса каква разлика в престациите по един договор обуславя извод за нееквивалентност между тях и представлява накърняване на добрите нрави; Може ли при договор за възлагане на поддръжка на общи части на сградата еквивалентността на престациите да се преценява като съотношение на цената по договора и реално получения приход от имота.

Касационното обжалване е допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Когато консумативните разходи за една сграда се заплащат на доставчиците чрез дружеството, което осъществява поддръжката на общите части на сградата, може ли да се приеме, че изявлението на това дружество до собственик на самостоятелен обект, че ще прекрати предоставянето на комунални услуги при несключване на договор за поддръжка на общите части, представлява заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД.

По поставените въпроси настоящият състав на ВКС приема следното:

Отговор на въпрос № 1 се съдържа в практиката на ВКС - решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о. и решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о. В тях се приема, че накърняване на добрите нрави има при договори, при които е установена изключително голямата разлика в престациите, като тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Когато разликата в престациите не е толкова значителна, съдът може да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда /унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД/, ако такъв иск е предявен.

Тези разрешения следва да намерят приложение и по настоящото дело, тъй като в тях се съдържат общи разяснения за това кога има нееквивалентност на престациите, независимо от това, че изводите са направени по повод конкретни договори за продажба на недвижими имоти. В никакъв случай не може да се приеме, че външни обстоятелства, свързани с реализиране или нереализиране на доход от самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост биха имали някакво значение при преценката дали е налице еквивалентност на престациите по договор между етажен собственик и трето лице за възлагане на поддръжката на общите части. По такъв договор се преценява съответствието между количеството работа, необходима за добрата поддръжка на общите части, и уговорената цена на този труд.

Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., на което се позовава ответникът, не може да намери приложение в настоящия случай, тъй като при него добрите нрави се нарушават от самата уговорка, според която лицето, което договаря със застрахователя размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, има право да получи възнаграждение от пострадалия в размер на процент от договореното обезщетение, без да се отчита реално положения труд от това лице. Неотносимо към настоящия случай е и решение № 60093 от 28.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 370/2021 г., II т. о., тъй като то не разисква въпрос в кои случаи има нееквивалентност на престациите по възмезден договор, а се занимава с това дали са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2, т. 5 и т. 9 от Закон за защита на потребителите /З./ отделни клаузи на договор за управление и поддръжка на недвижим имот във ваканционно селище „Г. лайф бийч ризорт С. - фърст лайн 2“, предлаган от „Орко“ ЕООД. Въпросът за еквивалентността на престациите, по който е разсъждавал въззивният съд и по който е допуснато касационно обжалване, няма връзка с твърденията за неравноправни клаузи в процесните договори за управление, по които съдът не се е произнасял.

По въпрос № 3:

В практиката на ВКС се приема, че за да бъде осъществен съставът на чл. 30 ЗЗД, освен непозволени и противоречащи на закона или морала действия, извършени от едната страна по договора, законът изисква тези действия да са предизвикали основателен страх у другата страна, който да е оказал въздействие върху нея при подписването на договора. Заплашването е основание за унищожаване на сделката, когато едната страна е била принудена от другата чрез възбуждане на основателен страх. То може да бъде насочено срещу живота, здравето, честта, достойнството, имуществото на заплашеното лице или на близките му. Заплашване е налице не само когато заплахата е изразена в неправомерно деяние, но и когато само по себе си то не е такова. При заплашването увреденият съзнава естеството на сделката, но я сключва, за да избегне последици, които той счита за по-неблагоприятни. В този смисъл е решение № 525 от 10.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2008 г., III г. о. Приема се, че възбуждането на страховите представи трябва да бъде в нарушение на добрите нрави - решение № 918 от 21.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3337/2007 г., I г. о., решение № 1363 от 3.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2007 г., IV г. о.

Когато според установения в етажната собственост ред консумативните разходи за сградата /ток, вода, интернет и др./ се заплащат на доставчиците чрез дружеството, което осъществява поддръжката на общите части, това дружество не е длъжно за своя сметка да заплаща на доставчиците предоставените услуги, тъй като те са предназначени за съответния самостоятелен обект в сградата и се дължат от собственика на този обект. В тези случаи предупреждението на дружеството, осъществяващо поддръжката на общите части, че ще прекрати предоставянето на комуналните услуги при несключване на договор с него, не представлява заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД, тъй като не е налице противоправно поведение от негова страна. Когато собственикът на един имот не заплаща на доставчиците цената на доставените комунални услуги, тези доставчици имат законно основание да ги преустановят. Същото важи и за дружеството, чрез което тези услуги се доставят в сграда в режим на етажна собственост, ако такъв ред е възприет в сградата.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Бургаския окръжен съд е потвърдил решение № 260209 от 14.09.2020 г. по гр. д. № 2181/2018 г. на Бургаския районен съд в обжалваната му част, с която са били уважени предявените от Е. И. Д. срещу „Орко“ ЕООД искове за нищожност поради нарушаване на добрите нрави на осем договора от 01.07.2016 г. за стопанисване и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип – вилно селище P. GARDENS-B.SPORT R. в местността „М.“, [населено място], относно апартамент D12 и в жилищен комплекс от затворен тип - вилно селище P. DUNI RESORT B.SPORT S. F. LINE относно апартаменти А12; В09; Е12; F08; F09; F15 и F19, както и евентуалния иск за унищожаемост като сключен под въздействие на заплаха на договор от 01.07.2016 г. за стопанисване и управление, отнасящ се за апартамент 7D в първия жилищен комплекс, а също и за връщане на получената сума по тези договори - 6750 евро, с левова равностойност 13201, 85 лв. В частта, с която е отхвърлен главният иск за нищожност на договора, касаещ апартамент 7D, поради няколко основания - противоречие със закона, нарушаване на добрите нрави и липса на предмет, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е приел, че ищецът Е. И. Д. е собственик на девет апартамента, два от които се намират в сграда „П. Г.“ в ПИ с идентификатор. .......... и седем - в сграда „Ф. Л.“ в ПИ с идентификатор. .........., които са част от курортен комплекс „Г. Б. Р.“ в землището на [населено място], местността „М.“. Един от тези апартаменти / 7D / ищецът придобил по дарение от своите родители, а другите осем били собственост на неговата майка З. Д., като след смъртта на родителите си ищецът станал собственик и на тези имоти. Прието е, че сградите, в които се намират имотите, не представляват жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, още повече, че както тези комплекси, така и обобщаващият ги, имат ваканционен, а не жилищен характер. Ето защо управлението на общите части на сградите следва да се извършва чрез общо събрание на всяка отделна етажна собственост. Общото събрание е компетентно да взема решения само за управлението и поддръжката на съответната сграда, а за обекти, които са извън сградата, например басейни и други - само ако идеалните части от правото на собственост върху тях са прехвърлени като прилежащи към правото на собственост на съответния самостоятелен обект. Прието е, че във всяка от сградите „П. Г.“ и „Ф. Л.“ е формирана отделна етажна собственост. На проведени ОС на ЕС от 2011 г. и 2012 г. са приети решения за избор на управител на етажната собственост; за възлагане на поддръжката на етажната собственост на трето лице – ответното дружество „Орко“ ЕООД, но не е взето решение за размера на таксите, дължими на това дружество. Съдържанието на представения от ответника протокол от ОС на ЕС от 2012 г. се различава от приложения към исковата молба протокол в частта по решението по т. 3, касаеща размера на таксите. Съдът е приел, че следва да се кредитира протокола, приложен към исковата молба, който е бил предоставен на ищеца от ответника и който е идентичен по съдържание досежно решението по т. 3 от дневния ред с протокола от проведеното през предходната година общо събрание в другия поземлен имот.

Прието е, че решенията на ОС на ЕС не се оспорени по реда на чл. 40 ЗУЕС и са влезли в сила, като въз основа на тях, както и на договорите за заместване на страна, ответникът формално се явява легитимиран да извършва поддръжката на общите части в отделните сгради и на общите части /т. нар. в договорите „инфрактруктура“/ в отделните поземлени имоти, част от ваканционен комплекс „Г. бийч резорт“. Ответникът е извършвал поддръжката на общите части в изпълнение на задълженията си по деветте процесни договора, а от своя страна собствениците – ищецът и неговата майка, са заплащали дължимите такси за тези услуги. В хода на делото ищецът е отправил изявление до ответника за прекратяване на процесните договори. Както изпълнението на договорите от страна на възложителите, така и изявлението за прекратяването им, не съставляват действия по признание действителността на договорите, нито могат да ги санират, в случай, че същите са нищожни, респективно - унищожаеми поради сключването им под заплаха.

Въззивният съд е споделил изцяло правните изводи на първата инстанция за нищожност на осем от договорите за поддръжка, отнасящи се за апартаментите на З. Д., като е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Приел е, че договорите противоречат на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите. Договорите имат за предмет стопанисването и поддръжката не само на общите части на сградите, в които З. Д. има собствени обекти, но и на комплексите, в които тези сгради са изградени. Същевременно З. Д. е имала и правото на безвъзмездно ползване на цялата инфраструктура, в качеството на собственик на идеални части от дворното място, докато ищецът не е имал такива права. Както договорът за стопанисването и поддръжката на общите части, сключен по повод апартамента на ищеца, така и останалите договори, сключени по повод апартаментите на З. Д., предвиждали заплащане на възнаграждение в размер на 250 евро годишно за всеки самостоятелен обект. При това положение имало нееквивалентност на насрещните престации по двата типа договори. Освен това със сключването на договорите З. Д. претърпяла загуба, тъй като годишната такса за поддръжка на обектите за 2016 г. била 3911, 66 лв., значително над доходите от тези обекти – 2700 лв., която загуба не била очаквана към момента, когато тя учредявала право на строеж на дружеството – строител, съответно когато си запазвала право на строеж за собствените апартаменти. Затова договорите за поддръжка на собствените имоти били проява на недобросъвестност и накърнявали добрите нрави. Освен тези съображения, произтичащи от решението на първата инстанция, въззивният съд е добавил, че нищожността на договорите следва да се преценява към момента на сключването им и затова настъпилата впоследствие смърт на З. Д. не може да доведе до друг правен извод. Като съсобственик на имота, Д. е имала правото да ползва построеното в него на основание чл. 92 ЗС, с изключение на обектите, за които е учредена суперфиция на други лица. Липсват доказателства таксата, която е посочена в процесните договори, да е индивидуално договорена с ищеца и неговата майка, както и че тя е занижена съобразно пазарните за такъв тип имоти в района на [населено място].

Прието е, че договорът за поддръжка, отнасящ се за апартамента, подарен на ищеца от неговите родители, не е нищожен, но е унищожаем на основание чл. 30 ЗЗД. В продължение на четири години ищецът отказвал да сключи договор за поддръжка, но е сторил това през 2016 г. поради заплахата, че ще бъдат преустановени услугите по електроснабдяване, водоснабдяване, интернет и телевизия, включително и достъпът до собствения му обект.

Решението е неправилно.

Незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че осем от процесните договори, отнасящи се за апартаментите, бивша собственост на З. Д., са нищожни поради нееквивалентност на престациите. Вярно е, че тези договори имат за предмет не само стопанисването и поддръжката на общите части на сградите, но и на инфраструктурата на комплексите, в които тези сгради са построени. Доколкото обаче З. Д. е била съсобственик на един от поземлените имоти във ваканционния комплекс, а оттам по силата на чл. 92 ЗС и на всички подобрения в него, тя дължи заплащане за поддръжката на този имот и на подобренията, независимо от това, че е имала право да ги ползва безплатно. Уговорената сума по договорите е за поддръжката на инфраструктурата /вода за поливане на тревните площи, смяна на водата в басейна и обработката му с препарати, почистване, градински услуги и текуща поддръжка на всички общи части – т. 10.1/, а не за ползването на тези общи части, което е безвъзмездно. Договореното към 2016 г. възнаграждение за поддръжка на общите частив размер на 250 евро годишно или 20, 83 евро на месец за всеки самостоятелен обект не е в нарушение на добрите нрави, тъй като не е доказана нееквивалентност на престациите. Изцяло необоснован е изводът на въззивния съд, че З. Д. е претърпяла загуба, тъй като годишната такса за поддръжка на обектите за 2016 г. била 3911, 66 лв. и това е значително над доходите от тези обекти – 2700 лв. Въззивният съд е извършил смесване на различни правоотношения, тъй като цената на поддръжката на общите части въобще не зависи от доходите, които всеки един собственик на самостоятелен обект би могъл да реализира от обектите, които притежава, ако реши да ги отдава под наем.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в тази част и исковете по чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 34 ЗЗД за установяване нищожност поради противоречие с добрите нрави /нееквивалентност на престациите/ на осем договора от 01.07.2016 г. за стопанисване и поддръжка на общите части за апартаменти D12, А12; В09; Е12; F08; F09; F15 и F19 и за връщане на сумите, дадени по тези договори /6000 евро, с левова равностойност 11734, 95 лв./, следва да бъдат отхвърлени.

След отмяна на обжалваното решение в тази част делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по останалите основания за нищожност на договорите за поддръжка, отнасящи се за апартаменти D12, А12; В09; Е12; F08; F09; F15 и F19, изложени в исковата молба и уточненията към нея, а при необходимост и по евентуалните искове по чл. 30 ЗЗД относно тези апартаменти. Това се налага, защото въззивният съд /а също и първоинстанционният/ е разгледал само твърдението да нищожност на договорите поради нееквивалентност на престациите, като въобще не се е произнасял по другите основания за нищожност. Въззивният съд следва да квалифицира отделните твърдения за нищожност на договорите, да определи какво е действителното съединяване на исковете, като съобрази дадените от ВКС указания, че съединяването е в евентуалност, независимо от поддържаното от ищеца; че съдът дължи разглеждане в поредност, съответна на естеството на поддържания порок и че по-тежкият порок изключва по-лекия - решение № 238 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2018 г., IV г. о., решение № 984 от 3.11.2005 г. на ВКС по гр. д. № 271/2004 г., ТК, II о., решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о. Следва да се прецени и това дали част от твърденията не сочат на частична нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

В частта, с която е отхвърлен главният иск за нищожност на договора, касаещ апартамент 7D, поради нарушаване на добрите нрави, липса на предмет и противоречие със закона, решението на първата инстанция е влязло в сила като необжалвано.

Въззивното решение е неправилно и в частта, с която се потвърждава решението на първата инстанция за унищожаване на основание чл. 30 ЗЗД на договора за поддръжка на общите части, отнасящ се за апартамент 7D.

На първо място – по отношение конкретно на този апартамент, собственост на жалбоподателя Е. Д. по силата на извършено през 2011 г. в негова полза дарение от родителите му, няма данни по делото за осъществена принуда за сключване на договор за поддръжка на общите части с „Орко“ ЕООД чрез спиране на предварително платен интернет и телевизия. Спирането на интернета и телевизията касае апартаментите на З. Д., видно от показанията на свидетелката А. Д. на стр. 428 от първоинстанционното производство, съпоставено с двата приходни ордера на стр. 189 и 190, които установяват извършеното плащане на 20.05.2016 г. по отношение на апартаменти F8 и D29. Освен това няма данни по отношение на апартамент 7D да е имало предупреждение за спиране на тока и водата и това да е подтикнало собственикът да сключи договор с „Орко“ ЕООД за поддръжка на общите части.

Но дори да се приеме, че и по отношение на този апартамент, както и за всички останали апартаменти на З. Д., е имало реално изключване на интернет и телевизия и предупреждение за изключване на ток и вода, с оглед установения ред в двете етажни собствености, произтичащ от решения на ОС на ЕС от 09.05.2011 г. и от 15.06.2012 г., не може да се възприеме тезата за заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД, което да е довело до сключване на договора. В протокола от 09.05.2011 г., обвързващ етажната собственост, в която се намира въпросният апартамент 7D, е удостоверено взето решение за избор на управител на етажната собственост - „Г.-София“ ЕАД; взето е решение, че професионалното дружество „Орко“ ЕООД ще извършва поддръжка на целия комплекс въз основа на един общ договор между него и управителя „Г.-София“ ЕАД и последващи еднотипни договори с отделните етажни собственици. Представен е и договор от 09.05.2011 г. между „Г.-София“ ЕАД и „Орко“ ЕООД за приемане на поддръжката и управлението на общите части на етажната собственост, както и еднотипните договори, които „Орко“ ЕООД е предложило за всички процесни апартаменти, в които изрично е предвидено, че „Орко“ ЕООД има задължението да заплаща сметките за изразходваната електроенергия, вода, интернет, телефон, кабелна телевизия, както и месечна такса за пречиствателно съоръжение. Следователно – в етажната собственост е бил установен ред, при който консумативните разходи за всеки самостоятелен обект, както и общите разходи за поддръжка на общите части, се извършва чрез „Орко“ ЕООД. Задължението на жалбоподателя да сключи отделен договор с това дружество произтича от решение на ОС на ЕС. Този договор е еднотипен за всички самостоятелни обекти. Следва да се посочи и това, че поддържането на общите части на етажна собственост може да се възложи на юридическо или физическо лице срещу заплащане, като конкретни правомощия на управителния съвет /управителя/ могат да бъдат възложени на тези лица – чл. 11, т. 11 ЗУЕС. Именно това е правното основание за взетото решение на ОС на ЕС от 09.05.2011 г., независимо от това, че и в протокола и в договорите се говори за жилищен комплекс от затворен тип.

При тези данни не може да се приеме, че предупреждението на „Орко“ ЕООД за спиране на тока и водата в апартамент 7D представлява заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД. През целия период 2012 – 2016 г. жалбоподателят е отказвал да сключи такъв договор и „Орко“ ЕООД не е имал основание да претендира от жалбоподателя заплащане на предоставените ток, вода и др., при липса на доброволно плащане или при закъсняло плащане. Такова закъсняло плащане се установява например в приходния ордер от 25.11.2015 г. на стр. 244 от първоинстанционното производство, според който комуналните разходи за процесните апартаменти, включително и за 7D, заплатени на 25.11.2015 г., се отнасят за една година назад – за периода 30.09.2014 г. – 30.09.2015 г. Затова предупреждението за прекратяване на услугите не е противоправно и не води до унищожаемост на договора на основание чл. 30 ЗЗД като сключен при заплаха.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и в тази част и предявеният иск по чл. 30 ЗЗД – отхвърлен.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят разноските, направени за един от исковете, касаещ договора за апартамент 7D. В останалата част разноските ще присъди съдът, който постановява окончателното решение по евентуалните искове по чл. 30 ЗЗД за останалите 8 договора.

За първата инстанция ответникът е направил разноски в размер на 3600 лв. – адвокатско възнаграждение и 150 лв. депозит за вещо лице; за въззивната инстанция – 867, 45 лв. държавна такса и 2400 лв. адвокатско възнаграждение; за ВКС – 612, 07 лв. държавни такси и 3600 лв. за ВКС, или общо 11029, 52 лв. Отнесени само за единия договор, разноските са 1225, 50 лв.

В проведените съдебни заседания пред въззивния съд и пред ВКС пълномощникът на Е. И. Д. е направил възражение за прекомерност на заплатеното от „Орко“ ЕООД адвокатско възнаграждение. Това възражение е основателно. Цената на предявените искове, определена с разпореждане на първоинстанционния съд от 17.05.2018 г., е общо 1584, 09 лв. за всичките девет договора, а само за един от тях – 176, 01 лв. Тъй като се касае за обективно кумулативно съединени искове по чл. 26 ЗЗД за общо 9 договора, съчетани с евентуално съединени искове по чл. 30 ЗЗД също за 9 договора, при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, актуална към момента на въззивното производство - 300 лв. по всеки иск, и на касационното производство – 400 лв. за всеки иск, то възражението за прекомерност е неоснователно, още повече като се съобрази фактическата и правна сложност на делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 260026 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 23/2021 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. И. Д. от [населено място], [улица] срещу „Орко“ ЕООД, ЕИК103952611, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], № 7А, ет. 4, искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност поради нарушаване на добрите нрави /нееквивалентност на престациите/ на осем договора от 01.07.2016 г. за поддръжка на общите части за апартамент D12, находящ се във вилно селище P. GARDENS-B.SPORT R. в местността „М.“, [населено място], и апартаменти А12; В09; Е12; F08; F09; F15 и F19, находящи се във вилно селище P. DUNI RESORT B.SPORT S. F. LINE в същата местност, както и за връщане на основание чл. 34 ЗЗД на получената сума по тези договори - 6000 евро, с левова равностойност 11734, 95 лв.

ВРЪЩА делото на Бургаския окръжен съд за разглеждане на останалите искове за нищожност на тези договори, а при настъпване на процесуалното условие – и на евентуалните искове по чл. 30 ЗЗД за унищожаване на посочените договори поради сключването им при заплашване.

ОТХВЪРЛЯ предявения при условията на евентуалност иск на Е. И. Д. срещу „Орко“ ЕООД иск по чл. 30 ЗЗД за унищожаване договор от 01.07.2016 г. за стопанисване и поддръжка на общите части на апартамент 7D, находящ се във вилно селище P. GARDENS-B.SPORT R. в местността „М.“, [населено място], както и искането за връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на дадената сума по този договор в размер на 750 евро с левова равностойност от 1466, 87 лв.

ОСЪЖДА Е. И. Д. от [населено място], [улица] да заплати на „Орко“ ЕООД ЕИК 103952611, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], № 7А, ет. 4, сумата от 1225, 50 лв. разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: