Производството е по чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. С. Д. и М. Ц. Д. срещу определение от 22.10.2018 г. по възз. гр. д. № 140 /2018 г. на Монтански окръжен съд, г. о., с което е изменено въззивно решение от 28.06.2018 г. по възз. гр. д. № 140 /2018 г. на Монтански окръжен съд, г. о. в частта за разноските, като А. С. Д. и М. Ц. Д. са осъдени да заплатят на М. С. С. сумата 625 лева разноски за въззивното производство и на С. М. С. и Н. М. С. сумата 625 лева разноски за въззивното производство.

Насрещните страни М. С. С., С. М. С. и Н. М. С. в писмени отговори оспорват основателността на частната жалба.

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежни страни по делото в едномесечен срок от постановяване на обжалваното определение, което е постановено по въззивно дело, което подлежи на обжалване пред ВКС и е обжалвано с касационната жалба от същите страни (А. С. Д. и М. Ц. Д.), но със свое определение по чл. 288 ГПК по гр. д. № 291 /2019 г. по описа на ВКС, I г. о., настоящият състав, на когото е разпределена касационната жалба, е приел, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

По основателността на жалбата настоящият състав намира следното:

Въззивният съд е приел, че с оглед изхода от спора във въззивното производство – уважаване на въззивните жалби на М. С. С., С. М. С. и Н. М. С., те имат право на разноски, направили са искания за присъждане на разноски и са представили доказателства, че са направили разноски, поради което исканията им по чл. 248 ГПК са основателни.

От постановеното определение по чл. 288 ГПК по гр. д. № 291 /2019 г. по описа на ВКС, I г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 28.06.2018 г. по възз. гр. д. № 140 /2018 г. на Монтански окръжен съд и от правилото на чл. 293, т. 3 ГПК следва извод, че въззивното решение е влязло в сила.

От това следва извод, че въззивните жалбоподатели М. С., С. С. и Н. С. имат право на разноски за въззивното производство. От въззивното дело се установява, че те своевременно са направили искане за присъждане на разноски и са представили списъци и доказателства за направените разноски. С въззивното решение не са им присъдени разноски. Поради което исканията им за допълване на въззивното решение в частта за разноските са били основателни и въззивният съд законосъобразно ги е уважил.

Настоящият състав намира за неоснователни доводите на частните жалбоподатели Д., че въззивният съд не е следвало да присъжда разноски на въззивните жалбоподатели, тъй като с въззивното решение, както и с първоинстанционното, претенцията на Д. с правно основание чл. 64 ЗС е уважена, въззивният съд не е постановил отхвърлителен диспозитив, и тъй като съгласно чл. 78 от ГПК в тази хипотеза не е предвидено присъждането на разноски.

Настоящият състав приема, че страните по делата имат право да искат присъждане на разноските, които са направили, за всяка съдебна инстанция. Адвокатските възнаграждения и съдебните такси се определят и дължат за всяка отделна инстанция. Съгласно правилото на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски. А съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ГПК основният критерий при преценка на основателността на искането за присъждане на разноски, е дали искането на страната е уважено. Останалите критерии са дали разноските са поискани своевременно и доказани. И доколкото, както беше посочено, въззивните жалби са уважени и разноските са своевременно поискани и е доказано, че са направени, искането за присъждането им е основателно.

Неоснователни са доводите за незаконосъобразност на обжалваното определение по чл. 248 ГПК поради необсъждане на доводите в отговорите на молбите по чл. 248 ГПК, тъй като, както вече беше посочено, въззивният съд е обсъдил процесуалноправните въпроси, които са от значение за произнасяне по исканията.

Неоснователни са и доводите за незаконосъобразност на обжалваното определение по чл. 248 ГПК (за неговата твърдяна недопустимост) поради това, че въззивният съд е постановил изменение на решението, а не неговото допълване. Независимо от употребата на думата „изменява“ в обжалваното определение (в неговия диспозитив), с него въззивният съд се е произнесъл точно по направените искания на въззивните жалбоподатели за присъждане на разноските, които са направили във въззивното производство. Няма съмнение за недопустимо произнасяне.

От изложеното следва извод, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от това производство частните жалбоподатели нямат право на разноски, а искането на ответниците М. С., С. С. и Н. С. за осъждане на жалбоподателите да им заплатят направените разноски съгласно списък за разноски е основателно за сумите 300 лева за първия ответник и по 250 лева за втория и третия ответници за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е отразено в представените договори за процесуално представителство.

Воден от изложеното и на основание чл. 248 ГПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Потвърждава определение от 22.10.2018 г. по възз. гр. д. № 140 /2018 г. на Монтански окръжен съд,

Осъжда А. С. Д. и М. Ц. Д. да заплатят на М. С. С. сумата 300 (триста) лева разноски за процесуално представителство в частното касационното производство.

Осъжда А. С. Д. и М. Ц. Д. да заплатят на С. М. С. сумата 250 (двеста и петдесет) лева разноски за процесуално представителство в частното касационното производство.

Осъжда А. С. Д. и М. Ц. Д. да заплатят на Н. М. С. сумата 250 (двеста и петдесет) лева разноски за процесуално представителство в частното касационното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.