Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Г. Л“ ЕООД, със седалище в [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. Д., против въззивно решение № 1311 от 13.11.2019 г. по в. гр. д. № 1508/2019 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 1620 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 15975/2017 г. на Пловдивския районен съд, „Г. Л“ ЕООД е осъдено да заплати на Г. П. Т. сумите 8981, 91 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от месец септември 2014 год. до месец декември 2015 г., 1000 лв. – обезщетение по чл. 221 КТ и е отхвърлен предявеният от „Г. Л“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 74 КТ за обявяване за недействителен на трудов договор № 15 от 08.09.2014 г.

Касаторът счита решението за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното към касационната жалба изложение, като се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя следния въпрос: „Действителен ли е трудов договор, който първоначално не е подписан от едната от страните по него, ако подписът бъде положен по-късно, но след прекратяване на правоотношението между работника и работодателя?“ Счита, че по този въпрос липсва съдебна практика, а същият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поставени са и следните въпроси, по отношение на които касаторът смята, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Какво е минимално необходимото съдържание на разписката, за да се приеме, че тя материализира извънсъдебното признание на автора (лицето, което я е подписало), че той е получил нещо от посоченото в разписката лице?“; „Непълнотата в съдържанието на разписката за получена сума променя ли характера на документа като разписка?“; „Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, чия е тежестта да докаже съществуването на друго основание за плащане (т. е. съществуването на повече от едно вземания) и погасяването им в различен ред, съгласно чл. 76 ЗЗД?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“. Твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по гр. д. № 131/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 558/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение по т. д. № 542/2012 г. на ВКС, I т. о., решение по гр. д. № 131/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г. о., постановление № 1 от 1953 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и други.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответника Г. П. Т., [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Б. П., в който се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба и се претендират направените пред касационната инстанция разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, взе предвид следното:

За да постанови решението си по иска по чл. 74 КТ, въззивният съд се е позовал на решение № 1214/1995 г. на III г. о. на ВКС, в което е прието, че неподписването на трудовия договор от една от страните не води до неговата недействителност, тъй като този порок може да се отстрани по всяко време. В случая към исковата молба e представено копие от трудов договор № 15/08.09.2014 г. с необходимото договорно съдържание, подписан само от работодателя. Като приложение към исковата молба е представено и допълнително споразумение от 30.06.2015 г. към посочения трудов договор, също подписано само от работодателя. С отговора на иска по чл. 74 КТ, ответната страна по него – Г. Т., е представила заверено копие на процесния трудов договор и на допълнителното споразумение, подписани както от работника, така и от работодателя. Посочените писмени доказателства са били обект на изследване на назначената в хода на производството съдебно – почеркова експертиза. Вещото лице е установило, че при извършване на сравнително изследване на процесните писмени доказателства – трудов договор № 15/08.09.2014г. и допълнително споразумение към трудов договор № 15/ 08.09.2014 г. на л. 3- 4 и л. 43-44, същите представляват копия на едни и същи документи, като се различават само по подписите, поставени в полето „Работник/ Служител“. Експертът е аргументирал категоричен извод, че посочените документи са копия от един и същи документ, като на по - късен етап са положени подписи в полето „Работник/Служител“ при документите на л. 43 – 44. Формирал е категоричен извод и че подписът в полето „Работодател“ на всички изследвани документи представлява копие на подписа на М. Г. – управител на „Грийн лайф“ ЕООД.Стелно, дори соченият от дружеството жалбоподател порок да е съществувал към определен момент, то той впоследствие е бил отстранен. В този смисъл, неоснователно е възражението, че процесният трудов договор е недействителен поради незавършен фактически състав, предвид неполагане на подписите на страните по делото. Според въззивния съд по делото не е безспорно установено, че подписът в полето „Работник/Служител“ е поставен от Т. след завеждането на исковата молба от същия, доколкото от заключението на вещото лице по съдебно – почерковата експертиза се установява, че няма как да бъде установен моментът на полагането му, предвид липсата на методология за изследване на този въпрос. Ирелевантно е по отношение изхода на делото и дали подписът е положен преди или след 23.06.2017 г. на която дата Т. твърди, че е получил процесните трудов договор и допълнително споразумение към него. Освен това по делото е представена трудовата книжка на ищеца, в която са отразени всички данни, свързани с постъпването му на работа в ответното дружество, както и основанието и момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните.

По отношение на иска по чл. 128, т. 2 КТ, въззивният съд е приел, че изброяването в чл. 270, ал. 3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на трудовото възнаграждение е примерно. То не изключва възможността плащането да бъде доказано с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Годно доказателствено средство за получаването на всякакви плащания в трудовите правоотношения е всеки нарочно съставен за целта документ. В настоящия случай към отговора на исковата молба е представена бележка, чийто оригинал е обект на изследване на допълнителната съдебно – почеркова експертиза. Вещото лице формира категоричен извод, че ръкописният и цифров текст на бележката е изпълнен от Г. Т.. Посоченото обстоятелство обаче не е достатъчно, за да се приеме, че коментираната бележка носи белезите на разписка. От текста на същата не могат да се извлекат данни за основанието за съставянето, нито кога и за какво точно е съставена. На същата собственоръчно Т. е изписал определени изчисления, за които обаче не може да се формира еднозначен и категоричен извод, че са свързани с получаването на дължимото му трудово възнаграждение за процесния период – неговото и това на шестимата работници от бригадата. За да може посочената бележка да бъде третирана като разписка, следва да съдържа определена група реквизити, от които да може по категоричен и безсъмнен начин да се установи не само авторът на изявлението, но и съдържанието на самото изявление, или иначе казано – да съдържа подпис на лицето, което я е съставило и че той е получил определено нещо от посоченото в разписката лице. Според въззивния съд с оглед конкретиката на настоящия случай, посочените изисквания не са налице. Разписката не може да бъде разглеждана и като случаен документ, още повече, че при съпоставката с останалите доказателства по делото не може да се формулира единствено възможен извод за изплащането, съответно получаването на дължимото трудово възнаграждение. В неоспорената от страните и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, вещото лице е констатирало, че в счетоводството на дружеството няма документи, подписани лично от Г. Т., в т. ч. ведомости за заплати, удостоверяващи получаването на трудово възнаграждение за периода, посочен в исковата молба – от септември 2014 г. до декември 2015 г. Размерът на трудовото възнаграждение на Т. за претендирания период съобразно Трудов договор № 015 от 08.09.2014 г. и Допълнителното споразумение от 30.06.2015 г. е в размер на 11 458, 00 лева – брутно трудово възнаграждение, съответно 8981, 91 лева – нетно трудово възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1311 от 13.11.2019 г. по в. гр. д. № 1508/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първият поставен въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на делото. Това е така, тъй като въззивният съд е приел, че по делото не е безспорно установено, че подписът в полето „Работник/Служител“ в трудовия договор е поставен от ищеца след завеждането на исковата молба, доколкото от заключението на вещото лице по съдебно – почерковата експертиза се установявало, че няма как да бъде установен момента на полагането му, предвид липсата на методология за изследване на този въпрос. Освен това въззивният съд е посочил, че е ирелевантно по отношение изхода на делото и дали подписът е положен преди или след 23.06.2017 г. на която дата Т. твърди, че е получил процесните трудов договор и допълнително споразумение към него. Съществуването на действително трудово правоотношение се установява по безспорен начин и от вписванията в трудовата книжка на ищеца. Доколкото решаващите изводи на въззивния съд са в смисъл, че по делото не е доказано кога е поставен подписът на трудовия договор от работника, поставеният въпрос не е формирал решаващите му изводи и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2020 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По втори, трети и четвърти въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В обжалваното решение е прието, че за да се приеме, че определен документ е разписка, същият следва да съдържа група реквизити, от които да може да се установи авторът на изявлението и неговото съдържание. В конкретния случай според въззивния съд от текста на представената бележка не може да се направи категоричен извод, че собственоръчно изписаните от ищеца изчисления са свързани с получаването на дължимото му трудово възнаграждение за процесния период. Доколкото в представената от касатора практика на ВКС е прието, че разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице, а в настоящия случай въззивният съд е приел, че такова извънсъдебно признание изобщо липсва, не е налице противоречие между решението на въззивния съд по поставените въпроси и практиката на ВКС.

Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по последния поставен въпрос. Въззивният съд е изложил мотиви по всички доводи и твърдения на страните, като е направил анализ на приетите по делото доказателства и е изложил съображения кои от тях кредитира и кои – не.

С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответника по касация Г. П. Т.. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ разписка за платената сума, и представения списък по чл. 80 ГПК, същите са в размер от 1000 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1311 от 13.11.2019 г. по в. гр. д. № 1508/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА „Г. Л“ ЕООД, със седалище в [населено място], да заплати на Г. П. Т., със съдебен адрес в [населено място], 1000 лв., представляващи направени съдебни разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.