ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1891
Гр. София, 04.07.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2137 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „КСМ строй“ ООД срещу решение № 554 от 10.08.2023 г. по т. д. № 92/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 901020/30.08.2021 г. по т. д. № 19/2019 г. по описа на ОС – Благоевград в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „АИД 2012“ ЕООД срещу „КСМ строй“ ООД иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за разликата над сумата 638,10 лева до пълния предявен размер от 178 251,70 лева, и „АИД 2012“ ЕООД е осъдено да заплати на „КСМ строй“ ООД сумата от 20 517,04 лева с ДДС, представляваща приети и изпълнени СМР по сключени договор за възлагане на СМР от 12.03.2014 г. и договор за възлагане на СМР от 29.01.2015 г., за които са издадени фактури 467/13.07.2015 г. и 500/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 6 246,84 лева - обезщетение за забава за периода 29.03.2016 г. до 29.03.2019 г., и е върнал делото на ОС - Благоевград за произнасяне по предявения иск.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд е извършил грешна преценка относно предмета на делото и основанието на предявения от ищеца иск. Сочи, че исковата молба съдържа ясно изложение на фактите, включително твърдения, че ищецът е собственик на имота и че търпи вреди от извършеното строителство от ответника, което изцяло съответства на посочената от ищеца квалификация на предявения иск – чл. 163, ал. 3 ЗУТ. Оспорва като противни на закона и създадената съдебна практика по приложението му изводите на въззивния съд, че отговорността на строителя по чл. 163, ал. 3 ЗУТ се обвързва само с гаранционната му отговорност след въвеждане на обекта в експлоатация, като поддържа, че приложното поле на отговорността е далеч по - широко. Изтъква, че въззивният съд е надхвърлил правомощията си, като е излязъл от очертания с исковата молба предмет на делото и противно на изложените с последната факти е приел, че са предявени два иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 265, ал. 1 ЗЗД. Счита, че обстоятелствената част на исковата молба изцяло съответства на петитума по същата и молбата е редовна. Позовава се на задължителната практика по ТР 1/2013 г. на ОСГТК за правомощията на въззивната инстанция и сочи, че не е налице хипотеза, в която въззивната инстанция може да обезсили първоинстанционното решение. Оспорва като недопустимо извършеното от въззивната инстанция вмешателство и подмяна на правния спор. Излага, че исковата молба съдържа твърдения за всички елементи на предявения иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и не съдържа факти от фактическите състави на исковете по чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както необосновано е приел въззивният съд. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира присъждането на разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Относно обсега на иска с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ и дали този иск ограничава правната възможност за ангажиране само на гаранционната отговорност след издаване на удостоверение за експлоатация или разрешение за ползване, както приема въззивната инстанция, или има по-широк обсег и в него се включват и отговорностите за щети на всеки строител за виновно действие или бездействие за извършените работи, установени и преди и след издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, както приемат по-голямата част от съдилищата в България? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 579 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 1932/2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГO.
2. Относно пределите на интервенция на въззивната инстанция в спора и доколко е възможно при ясно изразена фактическа и правна воля за водене на конкретен иск от страна на ищеца по реда на тълкуването съществено да се променя тази воля както от фактическа, така и от правна страна, и възможно ли е без никакви фактически обстоятелства в исковата молба да се приема предявяване на множество искове със съвсем различни правни основания? Твърди противоречие на произнасянето на въззивния съд по въпроса на практиката по Тълкувателно решение № 1/2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/2009 год. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК.
3. Когато е предявен насрещен иск, чийто обхват се определя от факти, правно основание и правоотношения, извън въведените с първоначалната искова молба факти и правно основание, и решението на първата инстанция не страда от пороци, следва ли да бъде обезсилено решението и по насрещния иск с аргумента, че насрещната страна е заявила, че евентуално ще упражни право на задържане и то направено, след като има обезпечително производство и уважени искания за обезпечение и запорирани суми на ответника? Допустимо ли е, без да са налице никакви фактически и правни основания, да се обезсилва правилно решение на първата инстанция по иск?
По всички въпроси моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си за допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
Ответникът по касация, „АИД 2012“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Изтъква, че е налице трайно установена практика, че гаранционната отговорност не се покрива със законовата за недостатъци, с която въззивният съд се е съобразил. Сочи, че като инстанция по същество въззивният съд следи за правилното субсумиране на фактите под приложимата правна норма, в който смисъл сочи, че е тълкуването, дадено с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че от мотивите на ТР 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде изведено, че в правомощията на въззивния съд е, когато намери, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Изтъква, че за допустимост на решението въззивния съд следи служебно. Сочи, че не е вярно, че с исковата молба е твърдял въвеждане на обекта в експлоатация, а напротив, изрично е посочил, че всички некачествено изпълнени СМР се извършват отново, за да може обектът да бъде пуснат в експлоатация поне за лятото на 2020 г. Поддържа, че въззивното решение е обосновано и съответно на изложените в исковата молба твърдения за налични облигационни отношения между страните по спора. По тези доводи моли да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако касационно обжалване бъде допуснато, то обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ, така както е посочил ищецът в исковата молба. Изтъкнал е, че с изготвения доклад по делото първоинстанционният съд е дал тази квалификация на предявения за разглеждане иск - чл. 163, ал. 3 ЗУТ, с искане за ангажиране на гаранционната отговорност; че активно легитимиран по този иск е собственикът на обекта, който предявява претенции за обезщетение за вреди от некачествено строителство, проявили се в рамките на гарантираните от разпоредбата на чл. 20 от Наредба 2/2003 г. минимални гаранционни срокове, които започват да текат, считано от въвеждане на обекта в експлоатация - чл. 160, ал. 5 ЗУТ и чл. 20, ал. 3 от Наредба 2/2003 г.; пасивно легитимиран да отговаря е строителят, като качеството строител подлежи на установяване с всички доказателствени средства, в която насока имат значение констатациите по актовете на държавно приемане; разпределена е доказателствената тежест, както следва: на ищеца е възложено да докаже, че недостатъците са свързани с качеството на работата, извършена по сключените договори за строителство и съответствието й със законоустановени технически изисквания и правила, попадащи в обхвата на гаранционната отговорност, стойността на вредите и пропуснатите ползи, причинно-следствената връзка, а ответникът надлежното изпълнение в съответствие с техническите и технологични правила. Изтъкнал е, че в постановеното решение, първоинстанционният съд, съобразно дадената правна квалификация на иска, за да достигне до крайният си извод за неоснователност на предявения иск е разгледал и изложил мотиви по следните факти: приел е, че ищецът е собственик на обекта, както и че е налице издаден Акт образец 15 и Акт образец 16; не е налице неточно и некачествено извършване на работи по фасадата и покрива, което да обоснове ангажирането на гаранционната отговорност; не се установява вложените материали да не съответстват на строителните правила и норми; посочил е, че за разлика от иска по чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД - отговорност за недостатъци по ЗЗД, за уважаването на иска по чл.163, ал. 3 ЗУТ не е достатъчно да се установи неизпълнение или некачествено неизпълнение, но е необходимо да се установи настъпването на вреди от недостатъците, както и причинно-следствена връзка; липсата на доставка и монтаж на щурцове „Винербергер“ над фасадната дограма на първия етаж не води до настъпване на вреди, поради което искът, в тази му част също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС и приел, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Счел е, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Посочил е, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.
Позовал се е на приетото с определение № 869 от 26.11.2012 г. по т. д.1075/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за фактическия състав на гаранционната отговорност и за разграничаването й от законовата отговорност за скрити недостатъци по чл. 193 ЗЗД, респ. по чл. 265 ЗЗД, и в отговора е посочено, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност за недостатъци, тъй като те възникват при различен фактически състав, като гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, през който период продавачът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са били спазени изискванията за правилно съхраняване и надлежната й употреба. Счел е, че разрешението е съобразено и с разясненията в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, където е посочено, че гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба.
Посочил е, че разпоредбата на чл. 163, ал. 3 от ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация (ползване) на строителния обект се появят скрити дефекти на строителния обект, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Приел е, че двете разпоредби уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. Подчертал е, че при гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се недостатъци; размерът на обезщетението се определя във всеки конкретен случай в зависимост от вида на констатирания скрит дефект, като остойностяването на дефекта и на разходите за неговото отстраняване, респ. на пропусната по причина на него полза, обичайно се извършва с помощта на вещо лице, а искането следва да е направено в рамките на установения в чл. 20 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти /ред. ДВ, бр.72 от 15.08.2003г./ 5-годишен гаранционен срок.
Счел е, че гореизложеното обосновава извод, че за да се даде правна квалификация на предявения иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ, в исковата молба ищецът следва да е изложил следните твърдения: че е собственик на вещта; обектът да е въведен в експлоатация; след въвеждането в експлоатация на строителния обект са се проявили скрити дефекти; същите да са в предвидения гаранционен срок; да е уведомен строителя за тези дефекти и да не е постигнато съгласие. Подчертал е, че в исковата молба, по която е образувано делото не се съдържа нито едно от тези твърдения, и напротив, от твърденията в исковата молба категорично следва, че страната е предявила в отношение на кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Обосновал е извода си с изложени твърдения за възникнала облигационна връзка между страните по договори за изработка, по силата на които за ищеца в качеството на възложител е възникнало задължението да заплати възнаграждение, а за ответника в качеството на изпълнител да изпълни възложената му работа; твърдения, че работата не е извършена точно в качествено и количествено отношение /употребени са изразите „неизвършени СМР“ и „некачествено извършени СМР“/; не се твърди въвеждане на обекта в експлоатация и възникване на дефектите след въвеждането на обекта в експлоатация, а че обектът е бил спрян от строителство с предвидения акт и след това с Акт обр.11 за установяване състоянието на строежа към дата 05.11.2018 г. е отразено, че са налице изпълнени СМР в отклонение от одобрения проект, както и че има работи, които подлежат на събаряне, като актът за строител е подписан от друго дружество. Подчертал е, че гаранционна отговорност за ответника не е възникнала, тъй като не се твърди той да е предал обекта с акт обр.16, а се твърди смяна на строителя, т. е. обектът е завършен от друг изпълнител. Допълнил е, че доказателствените искания на ищеца са направени „с цел доказване неизпълнението на договора и за отправените покани да поправи и довърши строителството“, откъдето е извел, че се претендира реализиране на договорната отговорност по договора за изработка. Посочил е, че страната е твърдяла, че работата е приета със забележки, за което е съставен констативен протокол, като е оспорена автентичността и верността на съставените констативни протоколи, в които е отразено, че недостатъците са отстранени.
Позовавайки се на практика на ВКС по решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО и решение № 68/11.07.2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, е приел, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл. 265 ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа. Посочил е, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. По тези доводи е приел, че изложеното в исковата молба, че страната е заплатила възнаграждение по Акт обр. 19 за положена топлоизолация, актувана в по-голямо количество, а измерена на място, същата е в по-малък обем за сумата от 14 001 лева, определя правна квалификация на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а по отношение на твърденията за некачествено извършени СМР искът е с правно основание чл. 265, ал.1 ЗЗД.
Посочил е, че съгласно приетото в мотивите на ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, поддържано и в съдебната практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, обобщена в решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице тогава когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон.
Изтъкнал е, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Счел е, че не разполага с правомощията да разреши правния спор, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите, субсумирани в хипотезата на правната норма на чл. 163, ал. 3 ЗУТ, нито дължи даване на указания, тъй като исковата молба е редовна и предметът е очертан от фактическите обстоятелства, които са изложени в нея. Добавил е, че разпределението на доказателствената тежест е задължение на съда, обусловено от закрепеното в чл. 7 ГПК служебно начало, и се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Счел е, че за да приложи правилото на доказателствената тежест при постановяване на решението си, съдът е длъжен в доклада си да очертае предмета и обсега на доказване, да е посочил фактите, които ще трябва да се доказват, като също така трябва да изпълни задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК и да е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателствени средства. Посочил е, че съдът е разпределил доказателствената тежест и е дал възможност на страните да ангажират доказателства по предявен иск с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ, с което е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като не е дадена защита на нарушеното материално право в рамките и по начина, поискани от ищеца. По тези съображения е приел, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено в тази му част като постановено по непредявен иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.
Счел е, че решението следва да бъде обезсилено и по насрещните искове, тъй като в отговора на исковата молба „АИД 2012“ ЕООД е посочил, че сумите не са заплатени поради упражнено право на задържане, поради което основателността на същия е предпоставена от решението по главния иск.
По тези мотиви е постановил обжалвания резултат за обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставените от касатора два процесуални въпроса са свързани с оплакванията му за излизане на въззивния съд извън правомощията му при редовна искова молба и ясно заявен петитум по основния иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и по насрещните искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да постанови обезсилване на първоинстанционното решение, като при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС въпросите могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Относно правомощията на въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част.“
Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроса е налице утвърдена съдебна практика.
Съобразно дадените разяснения с т. 1 от задължителното за съдилищата ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, като по допустимостта въззивният се произнася само в обжалваната част/чл. 269, изр. 1 ГПК/.
Отговор на въпроса кога решението е недопустимо е даден с константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т. д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. по описа на ВКС II ТО, с които се приема, че основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба.
Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за произнасяне от въззивния съд извън правомощията му и при недопустима подмяна предмета на делото, така както е очертан от страните с исковата молба и насрещната искова молба, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с формираната практика на ВКС.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос, доколкото възивният съд не се е произнесъл по същество по сезиралия го спор, включително доводите му досежно фактическия състав на иска по чл. 163, ал. 3 ГПК са единствено относими към очертаване предмета на делото – процесуален въпрос, включен в гореочертания обобщен въпрос, по който по вече изложените доводи на съда ще бъде допуснато касационно обжалване.
Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания и обобщен въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 554 от 10.08.2023 г. по т. д. № 92/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора „КСМ строй“ ООД и му предоставя възможност в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК в размер на сумата 4 087,55 лв.
При неизпълнение указанията на съда касационната жалба ще бъде върната и производството по делото прекратено.
След представянето на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване на делото в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.