О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1805

гр. София, 28.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1663 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството А. Д. В., ЕГН: [ЕГН] против въззивно решение № 137 от 12.04.2023 г., постановено от Апелативен съд – П. по в. т.д. № 760 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 21060 от 19.10.2021 г., постановено от Окръжен съд – Смолян по т. д. № 39 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е признато за установено по отношение на касатора, че дължи на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК:[ЕИК] следните суми: 52447.56 евро главница по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 2772361/10.06.2010 г. и анекс № 1/09.12.2011 г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 3496.97 евро договорна лихва за периода от 30.06.2018 г. до 01.01.2019 г.; 2134.46 евро лихва върху просрочена главница за периода от 30.06.2018 г. до 24.04.2019 г. и 611.88 евро наказателни лихви при просрочие за периода от 30.06.2018 г. до 24.04.2019 г., както и 524.48 евро законна лихва върху главницата, дължима за периода от 25.04.2019 г. до 30.05.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 44/03.06.2019 г. по ч. гр. д. № 94/2019 г. на РС – Чепеларе, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, произтичаща според касатора от необоснованото му лишаване от страна на съда от възможността да докаже, че мястото, на което му е връчена нотариална покана, не е това, което нотариусът е посочил в удостоверяването си, и е място извън района му на действие, както и поради постановяването на обжалваното решение в нарушение на материалния закон и в частност – на чл. 430, ал. 1 от ТЗ в частта му досежно целта на кредита.

Излагат се оплаквания и за неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество - отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, респективно – прогласяването на процесния договор за кредит за нищожен в частта му, съобразно която кредитът е отпуснат за текущи нужди.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. Нищожно ли е по смисъла на чл. 576 от ГПК във връзка с чл. 573, ал. 1 от ГПК нотариалното действие - връчване на нотариална покана, ако е извършено лично от нотариуса на място, което е извън неговия район на действие.

2. След граматическо и логическо тълкуване на нормата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, може ли да се приеме, че житейското словосъчетание - текущи нужди, предвид неговата абстрактност и липса на съдържание на каквато и да било конкретика, може да изпълни поставеното изискване за цел на отпуснатия банков кредит съобразно действителния смисъл, който законодателят е искал на вложи в правната норма на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, използвайки именно думата - цел, която предполага изключителна точност и конкретика.

Касаторът излага, че поставените два въпроса са изведени от предмета на правния спор по делото, който е очертан с исковата молба и направените от него възражения, както и че именно решаването на тези два въпроса е обосновало правната воля на въззивния съд.

Иска се касационният състав да приеме, че решаването на посочените два въпроса би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, може да е основание за допускане на касационно обжалване. Като аргумент за това се излага, че същите се отнасят до значими за обществения живот въпроси.

По отношение на първия въпрос, според касатора следва да се има предвид, че обличането на всяко едно действие в нотариална форма е най-съществената гаранция за законосъобразното извършване на същото това действие. Поради тази причина законът поставя редица формални изисквания при извършване на нотариалните удостоверявания. В този смисъл извършването на лично действие от нотариуса извън неговия район е сериозно отклонение от формалността на нотариалното производство и предпоставя създаването на една непозната фигура - странстващ нотариус.

По отношение на втория въпрос, с оглед значението на банковата дейност за стабилността на обществено - икономическия живот в страната, касаторът счита, че подходът при тълкуване на всяка норма, касаеща банкова дейност следва да бъде изключително прецизен и стриктен.

Поради тези именно съображения касаторът намира, че поставените от него два въпроса кореспондират с изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно - от значение са за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че отпуснатият с процесния договор кредит е в размер на 66000 евро /раздел I, т. 2/. В раздел I, т. 3 от договора е посочено, че целта му е рефинансиране и текущи нужди. Позовавайки се на така формулираната цел, ответникът е направил възражение за нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, предложение второ от ЗЗД поради това, че заобикаля закона. В разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ се съдържа легално определение на договора за банков кредит, според което с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. В процесния договор има посочена цел, отразено е, че сумата се отпуска за рефинансиране и за текущи нужди. Законът не е поставил изискване за конкретизация на текущите нужди, за които се отпуска кредита. Не е уреден и законов механизъм, по който банката да контролира целевото изразходване на отпуснатите средства по договора за кредит. По изложените съображения според съда е неоснователно възражението, че с посочената в договора цел, която според жалбоподателя е формална, се заобикаля закона, поради което договорът е нищожен.

По отношение условията за настъпването на предсрочната изискуемост на процесния кредит, въззивният съд е изложил, че освен обективните обстоятелства, свързани с неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите главница и лихви по договора за кредит /приети от съда за установени по делото/, е необходимо изявлението на банката да е достигнало до кредитополучателя. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства за въззивния състав е видно, че на 24.04.2019 г. на ответника - касатор е връчена лично, срещу подпис от нотариус Х. Д. с рег. № 686, с район Районен съд - Чепеларе, нотариална покана. Нотариалната покана е от ищцовата банка и в нея е посочено, че кредитополучателят е допуснал просрочия по процесния договор за кредит и анекс № 1 към него, поради което кредитът е обявен от банката за предсрочно изискуем. Нотариалната покана съдържа данни за точните размери на задълженията по договора за кредит - главница, лихви и други разходи, както и покана за доброволно плащане на задължението в пълен размер в седемдневен срок.

Според въззивния съд неоснователни са възраженията на ответника за нищожност на нотариалната покана, респ. и за нищожност на всички предприети от банката действия във връзка с обявената предсрочна изискуемост по договора за кредит. Това възражение се основава на твърденията на ответника, че нотариалната покана не му е връчена в [населено място], където е районът на действие на нотариуса, тъй като в деня на връчването той се е намирал в [населено място], призован като свидетел по дело пред РС. Според съда в случая не става дума за нотариално действие, извършено от нотариуса извън неговия район в нарушение на разпоредбата на чл. 573, ал. 1 от ГПК, което да е нищожно на основание чл. 576 от ГПК поради това, че нотариусът не е имал право да го извърши. Съгласно чл. 570, ал. 2 от ГПК другите нотариални действия /извън изброените в ал. 1, касаещи нотариални актове за право на собственост и вещни права върху недвижими имоти/, както и завещанията, могат да се извършват от всеки нотариус без оглед на връзката между района на неговото действие и нотариалното удостоверяване. Въззивният състав излага, че връчването на нотариални покани от нотариусите е уредено в чл. 592 от ГПК. За връчването на нотариалните покани са приложими разпоредбите на чл. 37-58 от ГПК с оглед възложената специална компетентност на нотариуса, което следва от разпоредбата на чл. 50 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност. Приложението на Част първа, глава шеста от ГПК - „Съобщения и призовки“ и в дейността на нотариусите по връчване на нотариални покани и други книжа, посочени в чл. 592 от ГПК, се приема непротиворечиво в съдебната практика. Според чл. 49 от ГПК връчването може да бъде осъществено освен на изброените места - жилището, вилата, местоработата, местослуженето и всяко друго място, което се обитава от адресата, и на всяко друго място, на което адресатът може да бъде намерен. Според съда при тази нормативна уредба от една страна, а от друга - при установеното обстоятелство, че ответникът е намерен и му е връчена нотариалната покана на 24.04.2019 г. лично, срещу подпис, не може да се приеме за основателно възражението му за необявена предсрочна изискуемост поради това, че връчването е осъществено другаде, а не в [населено място], където е районът на действие на нотариуса.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано и когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай изложените от касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, оплаквания /необосновано лишаване от възможност да ангажира доказателства в уверение на негови твърдения по делото, постановяване на решението в противоречие с материалния закон/, са относими изцяло към неговата правилност и могат да се квалифицират единствено като основания за евентуалното му касиране по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите обаче могат да бъдат изследвани едва в последващо производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК с възможен предмет само преценката досежно наличието или липсата на основания за такова допускане. Претендираните пороци решението не са такива, годни да доведат до очевидна негова неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с. з., белези на каквато, при прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК и в светлината на цитираните разрешения относно очевидната неправилност, дадени в практиката на ВКС, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В случая поставените от касатора два въпроса са правни и отговорите им, дадени от въззивния съд са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и същите могат да бъдат определени като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция досежно действителният смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, в настоящият процесен случай не се установява да е налице по делото. Поддържаното от касатора по отношение на поставените от него въпроси - че същите се отнасят до значими за обществения живот въпроси; че обличането на всяко едно действие в нотариална форма е най-съществената гаранция за законосъобразното извършване на същото това действие, поради което законът поставя редица формални изисквания при извършване на нотариалните удостоверявания, а извършването на лично действие от нотариуса извън неговия район е сериозно отклонение от формалността на нотариалното производство; че с оглед значението на банковата дейност за стабилността на обществено - икономическия живот в страната, подходът при тълкуване на всяка норма, касаеща банкова дейност следва да бъде изключително прецизен и стриктен, не съответства по съдържание на разяснения в задължителната за съдилищата практика на ВКС, действителен смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съответно – не попада в приложното поле, за да е възможно да се приеме наличието по делото на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба, законоуреден в същата.

Не всяка липса на практика по който и да било, възможен за формулиране правен въпрос, разкрива наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 137 от 12.04.2023 г., постановено от Апелативен съд – П. по в. т.д. № 760 по описа на съда за 2022 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: