О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1916

гр. София, 08.07.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1490 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 126 от 21.06.2023 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по в. гр. д. № 114 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1 от 03.01.2023 г., постановено от Районен съд - Дряново по гр. д. № 331 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е признат за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, по предявения иск от В. С. Р., ЕГН: [ЕГН] против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], договор за потребителски кредит № 1110443/12.01.2022 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, при условията на евентуалност - за неправилност на обжалваното въззивно решение.

Конкретни съображения в насока на заявената само общо и изцяло бланкетно, недопустимост на решението не се излагат. В петитума на жалбата не е формулирано и искане за обезсилването му.

В частта от жалбата с оплаквания за неправилност на решението се критикуват, като неправилни изводите инстанциите по съществото на спора, които, за да уважат предявения иск, са приели, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, който не съответства на действителните разходи по кредита.

Иска се отмяната на въззивното решение и постановяването на друго такова по съществото на спора, с което предявения срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по следните въпроси:

1. Следва ли да се счита за задължителна услуга по см. на § 1 от ДР на ЗПК сключването на споразумение за обезпечаване от страна на трето лице на връщането на заемната сума по договор за кредит, когато при сключване на договора за кредит потребителят е имал възможност за избор на вид обезпечение /чрез ФЛ поръчител или ЮЛ, предоставящо възмездни услуги за обезпечаване на договори за потребителски кредит/?

2. Следва ли да се включи в годишния процент на разходите на договор за потребителски кредит по см. на чл. 19, ал. 4 ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК възнаграждение, дължимо на трето лице по силата на споразумение за обезпечаване от третото лице на връщането на заемната сума по договора за кредит, когато сключването на споразумението с третото лице не е задължително условие за сключване на договора за кредит?

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира касационната жалба за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: От събраните по делото доказателства се установява, че между „Ф. Б. ЕООД и ищцата е сключен договор за кредит от разстояние, поради което следва да се спазят изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗЗД. Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.

Съдът сочи, че сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

При така предвидените в процесния договор условия по кредита, въззивният състав е приел, че при неговото сключване с предвиденото в него обезпечение под формата на гаранция по чл. 5 с дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК, с оглед предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на ГПР. Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Безспорно е установено по делото, че чрез процесната клауза, предвиждаща задължението за предоставяне на гаранция от юридическото лице /„Ф. Б. /Малта// с визираната такса гарант в установения размер, потребителят се натоварва с допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. В този смисъл коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

С оглед на тези правни изводи, според въззивния състав е неоснователно наведеното от ответника оплакване за неправилно приложение на материалния закон в обжалваното първоинстанционно решение, вкл. по отношение необходимостта от включване в ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, възнаграждението за гаранция към трето лице, като отговарящо на изискванията на ЗПК.

Въззивният съд е изложил, че независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират дали да ползват услугите на това трето лице, за което се дължи възнаграждение за гаранция, което макар и формално да се счита от въззивника, че не би могло да се включи в ГПР, преценено съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, същото води до значително неравновесие в отношенията между страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации, върху обема на които рефлектира свързания с основния договор за потребителски кредит, договор за гаранция. При това положение според съда целта на Закона за защита на потребителите е с приоритетно значение спрямо целта, посочена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, и отразена и в чл. 5 от процесния договор за кредит.

Въззивният състав излага също, че посочения в договора за потребителски кредит поръчител - Ferratum Bank, фигурира като предварително, константно определен такъв в типов по характера си договор и в електронните формуляри, което показва, че двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, сочеща на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по описаните договори, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между двете формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се акумулира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са надлежно описани в договора за потребителски кредит, макар да са реално включени в месечните вноски, /и това не е изрично отбелязано в стандартния европейски формат /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителския кредит/, водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на икономически по-слабата страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и неизгодна позиция. Според съда едностранното създаване на фигурата на гаранта/поръчителя е неравноправна и едновременно с това тя е и причина за несъответствието на съдържанието на договора за потребителски кредит с изискванията на чл. 11 от ЗПК, и за надхвърлянето на максималния размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче той не е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорната информация. Този разход е в размер, близък до размера на главното задължение и невключването му в ГПР е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а това води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

Съдебното решение е недопустимо, когато е постановено в производство, образувано и приключило при първоначална или последваща липса на право на иск в лицето на ищеца, съответно - при липсата на положителни, или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за упражняването му, и в конкретния процесен случай освен че нищо такова не се и твърди от касатора, но не се и установява от касационния състав по делото, при извършената служебна проверка, съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

Що става въпрос за поставените от касатора два въпроса с твърдение, че по отношение на тях по делото е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, според касационния състав и двата въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпросите са израз на поддържаната от касатора теза, че тъй като кредитополучателят е имал право на избор на вид обезпечение - чрез ФЛ поръчител или чрез ЮЛ, предоставящо възмездни услуги за обезпечаване на договори за потребителски кредит, дължимото възнаграждение по договор за поръчителство с ЮЛ не е задължителна услуга по см. на § 1 от ДР на ЗПК и не е следвало да се включва в ГПР по кредита. Видно от мотивите на въззивното решение, този довод на касатора е обсъден и е счетен за неоснователен. Въззивният съд е приел за неоснователно наведеното от ответника оплакване за неправилно приложение на материалния закон в обжалваното първоинстанционно решение, вкл. по отношение необходимостта от включване в ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, възнаграждението за гаранция към трето лице, като отговарящо на изискванията на ЗПК. От въззивния състав са изложени конкретни мотиви в насока на това, че независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират дали да ползват услугите на това трето лице, за което се дължи възнаграждение за гаранция, което макар и формално да се счита от въззивника, че не би могло да се включи в ГПР, преценено съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, същото води до значително неравновесие в отношенията между страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации, върху обема на които рефлектира свързания с основния договор за потребителски кредит договор за гаранция. При това положение според съда целта на Закона за защита на потребителите е с приоритетно значение спрямо целта, посочена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, и отразена и в чл. 5 от процесния договор за кредит, а обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител - ФЛ, но се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора от задължението да отрази възнаграждението на гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които се сключва договора. Правилността на тези изводи на съда е предмет на същински касационен контрол, който обаче е осъществим едва в последващо допускането на касационно обжалване на въззивното решение, производство по чл. 290 от ГПК. Преценката относно тази правилност обаче е изключена от предмета на настоящото производство по чл. 288 ГПК за проверка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване, и не може да обоснове допускането на такова.

Дори по отношение на въпросите на касатора да бъде прието обратното – че същите всъщност представляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, основание за каквото приемане не е налице в случая, по отношение на тях и по делото не би бил налице заявеният от касатора допълнителен критерий за селектиране на жалбата му по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същият е само общо заявен с посочване разпоредбата на процесуалния закон, която го урежда, без да е обоснован с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин относно нейното действително съдържание, в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д № 1/2009 г., при което касационно обжалване на въззивното решение на така поддържаното основание, не следва да се допусне дори и само поради това.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 126 от 21.06.2023 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по в. гр. д. № 114 по описа на съда за 2023 г.

ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адв. М. В. М. от АК-Пловдив сумата 600 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК, на В. С. Р., ЕГН: [ЕГН].

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: