7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1882
Гр. София, 04.07.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ПЪРВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Боян Балевски
Членове: Кристияна Генковска
Анжелина Христова
като разгледа докладваното от съдия Генковска търговско дело № 464 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ОКгруп29“ ЕООД срещу решение № 90/24.10.2023 г. по в. т. д. № 172/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 67/08.03.2023 г. по т. д. 39/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от касатора против С. Х. Х. от [населено място] искове за връщане на сумата от 66 000 лв., представляваща платена на отпаднало основание цена по развален договор за наем на недвижим имот от 14.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 14.02.2022 г. до окончателното изплащане, както и за заплащане на сумата от 198 000 лв., представляваща неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора за наем, ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото на 14.02.2022 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд бил сезиран с оплакване за извършено процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с разпределение на доказателствената тежест между страните, по което не било взето отношение за обезпечаване правилността на изводите на съда и поради което останала неяснота коя от страните следвало да ангажира доказателства относно твърдяното неизпълнение, респективно оборването му. Касаторът счита, че било достатъчно твърдение за процесното неизпълнение, като ответната страна, в чиято полза е установяването на противното, следвало да докаже фактите досежно изпълнението, с което правило за доказателствената тежест на отрицателните факти решаващата инстанция не се съобразила. Излага твърдения, че съдът не се е произнесъл по всички възражения и доводи, въведени с въззивната жалба, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Касаторът счита, че е била нарушена разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, тъй като съдът не е извършил надлежно тълкуване на процесния договор между страните. Навежда доводи, че въпреки уговореното в договора, процесният имот е бил преотдаден на нови наематели. Излага аргументи, че договорът за наем не следва да се квалифицира като такъв с продължително или периодично изпълнение, поради което и развалянето му е с обратно действие и платената авансово наемна цена подлежала на връщане като дадена на отпаднало основание. Излага доводи за нарушение на чл. 228 и сл. от ЗЗД. Счита, че наемодателят не е изпълнил основното си задължение да предаде имота и да осигури необезпокояваното му ползване, като от края на 2017 г. е възпрепятствал достъпа, поради която причина наемателят не е могъл да осъществява фактическа власт, а съдът поради неизвършена съвкупна преценка на доказателствата стигнал до неправилен извод за неоснователност на предявения иск за връщане на даденото на отпаднало основание с аргумента, че неползването на вещта не е основание за отпадане на задължението за заплащане на наем. Касаторът твърди, че в нарушение на чл. 172 ГПК въззивният съд е подходил избирателно при преценката на противоречиви свидетелски показания, без да извърши задълбочен и конкретен анализ на установените от тези доказателства факти. Придал е значение на обстоятелството, че в спора се касае за различни търговски обекти, поради което в нарушение на чл. 153 ГПК въззивният съд допуснал включване в предмета на доказване на възражение, което не било релевирано от страните. Касаторът излага доводи за основателност и на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Счита, че по делото са доказани вреди в големи размери и съотнесен към тях размерът на неустойката не е прекомерен. Поради изложените аргументи намира постановеното от въззивния съд решение за неправилно, иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като на негово място да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени.
Подаден е писмен отговор от ответника по касацията С. Х. Х., с който се оспорва основателността на касационната жалба. Счита, че не е налице произнасяне в противоречие с цитираните съдебни актове на ВКС. Намира оплакванията на касатора за бланкетни, общо формулирани или засягащи неотносими към спора въпроси, а твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК счита за немотивирано, поради което застъпва, че жалбата не отговаря на критериите по ГПК за допустимост до касационен контрол. По основателността на касационната жалба излага доводи, че не били извършени твърдените процесуални нарушения, а досежно материалния закон ответникът намира, че не се сочат конкретни нарушения при осъществяване на правоприлагащата дейност от съда. Счита, че и двете предходни инстанции са извършили правилна правна квалификация и са стигнали до законосъобразен извод за неоснователност на предявените искове. Касаторът намира постановеното въззивно решение за правилно и законосъобразно, поради което моли да не бъде допускано до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Бургас при анализ на събраните по делото доказателства е установил, че на 14.02.2017 г. между страните е бил сключен договор за наем на кафене в [населено място] за срок от пет години срещу месечна наемна цена от 1650 лв. Ответникът по касацията и наемодател С. Х. е имала сключен преходен договор за наем от 19.08.2016 г. с лицето М. И. В., който е заплатил наемна цена от общо 68 000 лв. за туристическия сезон през 2017 г. Констатирал е, че между наемодателя и двамата наематели е било подписано тристранно споразумение от 18.05.2017 г. за преустановяване действието на първия по време договор за наем и връщане на предплатената по него цена от 68 000 лв., което да се осъществи чрез плащане от касатора на наемните суми по втория договор за наем на М. И. В., вместо на наемодателя. За целта между страните бил уговорен начин на формиране и плащане на ежемесечните вноски до достигане на лимита от 68 000 лв. От представените от касатора разписки се е установило плащание по договора за наем на обща стойност - 87 098 лв.
Въззивният съд е установил, че след приключването на летния туристически сезон касаторът предал на наемодателя ключовете от заведението, като можел да си ги получи обратно, стига само да се яви в наетия обект, но нямало данни да е сторил това. Кредитирал е свидетелски показания, че С. Х. е търсила касатора, но той не се е отзовавал. По наведения довод, че наемодателя предоставил имота на трети лица, въззивният съд е приел, че това не било в ущърб на касатора, доколкото се касаело за различни търговски обекти, които използвали откритото пространство пред процесното кафене. Касаторът е отправил покана за разваляне на договора за наем през юни, 2021 г. Развалянето на договор със започнало продължително и периодично изпълнение е породило действие занапред, поради което според въззивния съд извършените валидни плащания на наемната цена не са получени на отпаднало основание, каквато била претенцията на ищеца и настоящ касатор, поради което съдът е намерил предявения иск за неоснователен. Доколкото не е била установена последваща намеса на трети лица в облигационните отношения между страните, така както било уговорено като основание за заплащане на неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора за наем, то въззивният съд е счел, че такава също не следва да се дължи. Така мотивиран, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния и изцяло е потвърдил постановеното от Окръжен съд – Бургас решение.
Касаторът счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
· Въпроси с № 1.1., № 1.2., № 1.3. и № 1.4. се отнасят до правомощията на съда във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК, както и тези на въззивния съд с оглед отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд непълноти или неточности в доклада и при разпределение на доказателствената тежест. Счита, че по поставените въпроси Апелативен съд – Бургас се е произнесъл в противоречие с Решение № 87 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4808/2018 г., II г. о. на ВКС и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК.
· По въпрос № 1.5. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема и каква е доказателствената стойност на признанието?“ касаторът навежда доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с Решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 447 от 18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о. на ВКС.
· Формулира следните свързани въпроси: № 2.1. „Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения с въззивната жалба?“, № 2.2. „Задължени ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?“ и № 3.1. „Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд?“ Касаторът счита, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с Решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о. на ВКС, Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. на ВКС и Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т. о. на ВКС.
· По въпрос № 2.3. „Чия е тежестта на доказване на отрицателния факт за неизпълнение на задълженията на наемодател за допускане ползването на наетия обект и осигуряване необезпокояваното му ползване?“ касаторът твърди противоречие с Решение № 176/ 15.03.2004 г. по т. д. № 1229/2003г., II т. о. на ВКС.
· Твърди произнасяне в противоречие с Решение № 38/ 27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о. на ВКС по формулирания въпрос № 4 „При търсене на действителната обща воля на страните по сключения договор, следва ли да се съобразят обстоятелствата при сключването, както и изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи сключването на последния?“
· Следващата група въпроси: № 5.1. „При сключване на договор за наем, щом страните се обвързват взаимно чрез собствената си воля, могат ли едностранно да се отклоняват от поетите задължения?“, № 5.2. „Договорът за наем следва ли да се изпълнява точно и съобразно уговореното в него, и може ли страна да вменява на другата страна задължения, които не са породени от договора?“, и 5.3. „Налице ли е възможност съда да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях?“ навежда доводи за произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в Решение № 297/26.05.2005 г. по т. д. № 565/2004 г., II т. о. на ВКС и Решение № 28/01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г., IV г. о. на ВКС.
· Поставя и следните въпроси № 6.1. „Обратното действие на развалянето на договор за наем поради неизпълнение на задължението за предоставяне на ползването спрямо кои възникнали от договора права и задължения има действие, за които се прилага реституция по реда на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?“, въпрос № 6.2. „Предсрочно прекратяване на договор за наем, при неизпълнение на задълженията за предоставяне на ползването на наетия обект, на основание чл. 87, ал. 2 вр. с чл. 228 ЗЗД, и при липса на основание за задържане на авансово платена наемна цена, обуславя ли уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД?“ и въпрос № 6.3. „На какво основание се дължи тази част от авансово платената наемна цена, която надхвърля действителното времетраене на ползването на наетия обект?“ Касаторът счита, че е налице разрешаване на поставените въпроси в противоречие с Решение № 54/23.07.2012 г. по гр. д. № 869/2012 г., III г. о. на ВКС и Решение № 74/06.08.2013 г. по т. д. № 842/2012 г., I т. о. на ВКС.
· По въпрос № 7 „Какво е правното значение на факта на реалното ползване от наемателя на отдадения под наем имот но отношение на правните последици от неизпълнението на задълженията на наемодателя да осигури необезпокояваното ползване на наетия обект?“ касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 238/04.09.2013 г. по т. д. № 123/2011 г., II т. о. на ВКС.
· Въпроси № 8.1., № 8.2. и № 8.3. са свързани с правомощията на съда във връзка с преценката по чл. 172 ГПК на свидетелските показания, касаторът счита, че е налице произнасяне в противоречие с Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о. на ВКС, Решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 79/12,07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о. на ВКС.
· По последните два поставени от касатора въпроси № 9.1. „Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса?“ и № 9.2. „Може ли съдът да основава решението си на доводи и обстоятелства, различни от въведените като спорни с отговора на исковата молба, въззивната жалба и отговора на жалбата?“ се твърди противоречие с практиката на ВКС, инкорпорирана в Решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 42/12.02.2013 г. по гр. д. № 701/2012 г., I г. о. на ВКС и Решение № 83/03.11.2017 г. по гр. д. № 2383/2016 г., II г. о. на ВКС.
Касаторът се позовава и на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като навежда доводи за допуснати от въззивната инстанция нарушения на съдопроизводствените правила.
Въпроси от 1.1 до 1.5 вкл. и 2.1, 2.2 могат да се обобщят и касаят проблема за задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение в контекста на довод на касатора за необсъждане от БАС на оплакване във въззивната жалба за непълнота на доклада на първоинстанционния съд поради липса на разпределение на доказателствената тежест след извършено от ищеца уточнение на предавения иск. В цитираната от касатора съдебна практика и в служебно известната на съда задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Така също в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В случая първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.92 ЗЗД поради недоказване от страна на ищеца на основния релевантен за спора факт – недопускането му от наемодателя до наетия имот след м. октомври 2017 г., което заключение е било споделено и от въззивния съд. Доколкото във въззивната жалба е било обективирано оплакване за нарушение на чл.146, ал.1, т.5 ГПК от страна на първоинстанционния съд и предвид решаващите изводи на въззивния съд, които са обусловили крайния изход от спора, за проверка съответствието на въззивното решение с цитираната практика на ВКС следва да бъде допуснато касационно обжалване, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Произнасянето на БАС по горепосочения обобщен праен въпрос се явява преюдициално за останалите формулирани в изложението въпроси.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 5 280 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 90/24.10.2023 г. по в. т. д. № 172/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.
УКАЗВА на касатора „ОКгруп29“ ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 5 280 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: