О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1813
Гр. София, 01.07.2024г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о., в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.
ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 944 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Д. чрез процесуалния му пълномощник – адв. К. Л., срещу решение № 457/21.12.2023г. по в. т.д. №660/2023г. на Апелативен съд - П., с което е потвърдено решение №123/11.ІV.2023г. по т. д. №1487/2021г. на Старозагорски окръжен съд, с което е прието за установено, че касаторът дължи на „РИСК ТРАНСФЕР“ ООД на основание договор за заем от 24.VІ.2013г., анекс към него № 4/6.ІІІ.2017г. и договор за цесия от 28.ІХ.2020г., с нотариална заверка на подписите от 7.VІІ.2021г., вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение №1558/30.ІХ.2021г. по ч. гр. д. №4452/2021г. на РС - С. З. за следните суми: 93 523.84лв. - остатък от главницата по договора за заем, 19 639.94лв. - договорна лихва за периода от 28.ІХ.2018г. до 28.ІХ.2021г. в размер на 7% годишно, законна лихва върху главницата, считано от 28.ІХ.2021г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че има нарушения при издаване на заповедта за изпълнение, тъй като се твърди вземане по договор за паричен заем, който не е нотариално заверен, а била издадена заповед на основание писмен договор в нотариална форма. Счита, че неправилно въззивният съд не е уважил насрещното му възражение за прихващане за вземане в размер на 160 000 лв., произтичащо от споразумение от 03.08.2009г. Сочи, че неправилно съдът бил приел, че споразумението имало характер на предварителен договор за продажба на дяловете на „М.“ ЕООД и че с подписването на договорите за продажбата им била изменена уговорената цена. Твърди, че въпреки своевременното оспорване на графологичната експертиза, съдът не назначил повторна, с което го лишил от възможността да обори документа и нарушил правото му на защита. Поддържа, че по отношение на приетата лихва, не е съобразено възражението му за погасяването й частично по давност. Твърди, че извършеното от въззивния съд тълкуване на договора не е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 от ЗЗД. Счита, че съдът е подменил волята на страните, като е приел, че заемодателят може да начислява възнаградителна лихва и след датата на падежа. Оспорва и извода на въззивният съд, че като страна по договора няма качеството на потребител, а напротив, твърди, че е такъв, с оглед на което клаузата за възнаградителна лихва счита за нищожна по смисъла на сочените разпоредби на ЗЗП. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност и по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд е извършил тълкуване на клаузите на договора и анекса в противоречие с практиката по чл. 20 от ЗЗД на ВКС, обективирана в описаните решения. Сочи, че въззивният съд разрешил противоречиво и материалноправният въпрос за „Правото на заемателя да начислява възнаградителна лихва върху главницата след настъпване на падежа“, като се позовава на противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСТГК, решение № 111/27.10.2009г. по т. д.№296/2009г., 1 т. о., решение №130/15.04.2020г. по т. д.№1829/2018г., 1 т. о. С оглед изложеното формулира следните въпроси:
1. „Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за възнаградителна лихва по договор за заем?;
2. „До кой момент се начислява възнаградителна лихва върху предоставена заемна сума по договор за заем – до датата на падежа на главницата или до датата на ефективно връщане на главницата?“;
3. „Следва ли при тълкуване на сключения между страните договор, изменен с анекс, да се търси действителната воля на страните и съответствието й с материалния закон и правния ред?“.
Ответникът по касационната жалба – „Риск трансфер“ ООД е подал писмен отговор от 18.04.2024г. чрез процесуалния си пълномощник - адв. Г. В., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Претендира и разноски по приложените фактура и платежно за заплатено адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач – „Абилико“ АД / с предишно наименование „Риск инженеринг“/ не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.
За да постанови обжалваното въззивно решение, Пловдивски апелативен съд е приел, че в заповедното производство е издадена заповед по чл. 417 от ГПК за процесните суми въз основа на акт по чл. 417, т.3 ГПК - договор за заем от 24.VІ.2013год., сключен между заемодателя „Р. И. АД и заемополучателя М. И. Д., инкорпориран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 183, том ІV, рег. №3837, н. д. №352/2013год. на нотариус П. И., с рег.№ 308, който документ е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Въззивният съд е приел, че не се спори относно сключването на договора за заем от 24.VІ.2013г., по силата на който заемодателят „Р. И. АД е предоставил на М. И. Д. паричен заем в размер на сумата от 100 000лв., със срок на връщане - една година, т. е. до 24.VІ.2014г. и договорена лихва от 10% годишно върху паричната сума на заема, считано от предаване на сумата на заемополучателя до връщането й. Приел е, че не се спори и относно сключването между страните на следните допълнителни споразумения към договора за заем - Анекс№1/24.VІ.2014г., Анекс №2 от 1.01.2015г. / с който е договорено изменение на лихвения процент на заема от 10% на 7% годишно, считано от датата на сключване на анекса/, Анекс№ 3/22.ХІ.2015г. и Анекс№4/6.ІІІ.2017г., като с последния е договорен нов срок за издължаване на заема - до 15.ХІІ.2017г.
Въззивният съд е приел, че по договор за цесия от 28.ІХ.2020г., с нотариална заверка на подписите рег. №9352/7.VІІ.2021г. на нотариус Н. Л., заемодателят „Р. И. АД е цедирал вземанията си на „Р. Т. ООД, като с уведомително писмо по чл. 99, ал.3 ЗЗД, връчено на 9.Х.2020г., длъжникът М. И. Д. е бил надлежно уведомен за извършената цесия от цедента.
Във връзка с възражението за прихващане, Пловдивски апелативен съд е приел, че по силата на споразумение между М. Д. и „Р. И. АД, ответникът е предоставил на другата страна инвестиционно предложение от консервно предприятие М. от май 2009г. за придобиване на дружествени дялове от „М.“ ЕООД, а другата страна е заявила намерение да придобие дялове, които представляват най-малко половината от капитала на „М.“ ЕООД. Посочил е, че в чл. 1, ал.1 от споразумението страните са договорили първата страна да продаде, а втората страна да купи 220 дяла от по 100лв., които представляват 11% от капитала на „М.“ ЕООД, срещу цена от 400 000лв., която се плаща по начин и срокове, определени в споразумението /чл.6, ал.1/, както следва: 150 000лв. - в срок от един месец от подписване на споразумението, 150 000лв. - при прехвърляне на дружествените дялове, което се счита окончателно извършено с вписването му по партидата на „М.“ ЕООД в ТР и 100 000лв. - в срок от 9 месеца след подписване на споразумението. Счел е, че е уговорено, че в срок от три месеца от сключване на споразумението, втората страна има право да извърши чрез своите представители проверка на счетоводните и други документи на „М.“ ЕООД за установяване дали финансовото и имущественото му състояние съответства на гаранциите и декларациите, представени от първата страна по чл.4, ал.1 и 2 от споразумението, за да вземе решение дали да изпълни задълженията си за плащане на цената на закупуваните дружествени дялове и/или стойността на записаните нови дялове, или да упражни правата си по чл. 4, ал.3 от споразумението, като направи отбив от цената, съответстваща по размер на разликата в декларираното и действителното или да се откаже да закупи дялове/те, записването на нови дялове или внасянето на стойността на записаните дялове. Въззивният съд е приел, че с два договора, съответно договор за прехвърляне на дружествени дялове, сключен на 21.Х.2009г., с нотариална заверка на подписите рег.№11262/5.ХІ.2009г. на помощник нотариус Е. Б., при нотариус В. М., с рег.№074, М. Д. е прехвърлил на „Р. И. АД принадлежащите му 110 дяла, с номинална стойност на всеки дял 100лв., на обща стойност 120 010лв. от капитала на „М.“ ЕООД, като с втори договор също от 21.Х.2009г., с нотариална заверка на подписите М. И. Д. като продавач е прехвърлил на „Лаурис“ ООД като купувач 110 дяла, с номинална стойност на всеки дял 100лв., на обща стойност 120 010лв. от капитала на „М.“ ЕООД, като изрично в чл. 3 от тези договори, страните са се договорили, че с плащането на цената, отношенията между страните по прехвърлянето на дружествени дялове от капитала на „М.“ ЕООД се считат изцяло уредени. Апелативният съд е счел, че от заключението на ССЕ се установява, че за продадените 220 дружествени дяла от капитала на „М.“ ЕООД, М. И. Д. е получил сумата 240 020лв.
Въззивният съд е приел, че от заключението на съдебно-почерковата експертиза се установява, че ръкописният текст, изписан върху молбата за потвърждаване на салда към 31.ХІІ.2016г., изпратена от „Р. И. АД до М. И. Д., в частта, касаещ „споразумение“, е изписан върху част от елементите на подписа, положен от името на главния счетоводител на дружеството Е. Н., т. е. тези елементи - буквите „и“ и „е“ от „споразумение“ от изписания ръкописен текст, са насложени върху елементите на подписа, положен върху молбата за потвърждаване на салда, от името на главния счетоводител Е. Н.. Посочил е, че от показанията на свидетелката Й. Ж. Д., съпруга на ответника М. Д., се установява, че тя е изписала ръкописния текст върху молбата за потвърждаване на салда към 31.ХІІ.2016г. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля Б. Л. М., който е бил изпълнителен директор на „Р. И. АД, и е посочил, че никога не е оставял официален документ с ръкописен текст, да няма негова резолюция и подпис, както и че главният счетоводител на дружеството нямал право да изпраща писма на контрагентите, без да са съгласувани с него. Въззивният съд е посочил, че свидетелят е потвърдил, че дялове от капитала на „М.“ ЕООД са закупени по времето, когато е бил изпълнителен директор на „Р. И. АД, но като установили, че в счетоводните баланси на „М.“ ЕООД е укрито действителното финансово и имуществено състояние на дружеството, т. е. че има задължения, които не били посочени на новите собственици, „Р. И. АД се възползвало от уговорката в чл. 4, ал. 3 от споразумението за отбив от цената.
Апелативният съд е счел за неоснователно възражението за прихващане със вземания по споразумението, като е приел, че по своя характер то представлява предварителен договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „М.“ ЕООД, което следвало от преамбюла на същото. Приел е, че договорената в чл.1, ал.1 от споразумението цена на 220 дяла от капитала на „М.“ ЕООД е била намалена, след като купувачите „Р. И. АД и „Лаурис“ ООД са установили финансовото и имуществено състояние на дружеството, а окончателната цена била уговорена с договорите за прехвърляне на дружествените дялове, в които е посочено, че страните нямат други претенции една към друга. Кредитирайки заключението на почерковата експертиза, въззивният съд е приел, че не е доказано, че „Риск инженеринг“ АД е потвърдил наличието на свое задължение към М. Д. в размер на 160 000лв. на основание споразумението от 3.VІІІ.2009г., тъй като е налице дописване на документа.
Апелативният съд е посочил, че от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че съгласно договора за заем от 24.VІ.2013г., „Р. И. АД е превел по банкова сметка на М. И. Д. на 24.VІ.2013г. - сумата 60 000лв. и на 1.VІІ.2013г. – сумата 40 000лв., като отпуснатият заем е бил надлежно осчетоводен в счетоводните регистри на „Р. И. АД. Счел е, че на 14.VІІ.2017г. М. Д. е превел сумата 36 062.46лв. на „Р. И. АД, с която са намалени задълженията му за лихви в размер на 29 586.30лв. и частично е погасена главница по заема в размер на 6 476.16лв., като на 1.01.2019г. остатъкът от вземането по договора за заем е в размер на 93 523.84лв. - главница и начислени, но неплатени лихви в размер на 10 863.02лв., които са били прехвърлени в сметка „вземания по съдебни спорове“. С оглед на което е приел, че се дължи сумата по заповедта за главницата.
По отношение на претенцията за лихва, въззивният съд е приел, че страните са договорили плащане на годишна лихва в размер на 10%, считано от датата на предоставяне на сумата, съобразно договореното в чл.2, ал.1, до датата на връщането на заетата сума. Апелативният съд е приел, че процесният договор за заем от 24.VІ.2013г. не е търговска сделка по изложените мотиви, а е гражданскоправна сделка и следователно не попада към категорията договори по ЗЗП, които се сключват от търговци и са търговски сделки по смисъла на ТЗ, затова и ЗЗП е неприложим към процесния договор за заем. Въззивният съд е приел също така, че от съдържанието на процесния договор за заем и анексите към него се установява, че това не е типов договор или договор, сключен при Общи условия, при които заемателят да не е можел да влияе на тяхното съдържание, а е сключен след договаряне между страните по него - заемодател и заемател, както и че клаузите в договора са съставени на ясен и разбираем език, и са индивидуално договорени. С оглед изложеното е счел, че договореният годишен лихвен процент не противоречи както на повелителни норми на закона, така и на добрите нрави. Апелативният съд е приел и че е неоснователно възражението за погасяване на договорната лихва по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, тъй като заявителят не претендирал лихва за период, повече от три години назад, а страните са се договорили в чл.4, ал.1 от договора, заемателят да дължи лихва в размер на 10% /намалена с анекс от 1.І.2015год. на 7% годишно/ до датата на връщане на заема и тъй като главницата в размер на 93 523.84лв. не е върната към датата на подаване на заявлението - 28.ІХ.2021г., то се дължи и договорна лихва в размер на 19 639.94лв. върху главницата, за периода от 28.ІХ.2018г. до 28.ІХ.2021г., т. е. за период от 3 години преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. С оглед гореизложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителните му части, както и по насрещната въззивна жалба в частта, в която е отхвърлен иска за сумата 39 279.88лв. - неустойка за неизпълнение на главното задължение за периода от 28.ІХ.2018г. до 28.ІХ.2021г., като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС.
Първият поставен от касатора въпрос „Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за възнаградителна лихва по договор за заем?“ не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на апелативния съд. Същият е приел, че доколкото в случая се претендира възнаградителна лихва за период, не по-дълъг от три години назад от датата на исковата молба, и по-конкретно от датата на заявлението по чл. 417 ГПК, при съобразяване на висящността на спора съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК, претенцията не се явява погасена по давност, като този извод е съобразен с константната практика на ВКС, че лихвата се погасява в кратката тригодишна давност. Претенция за лихва за период, който да е в погасителна давност, т. е. за повече от три години назад, не е предявена, съответно разглеждана от апелативния съд, и поради това въпросът кой е началният момент на давностния срок не е относим към мотивите на въззивния съд. Съдът е разгледал и присъдил лихва само за периода от 28.ІХ.2018г. до 28.ІХ.2021г., поради което въпросът, така както е поставен, не е обуславящ и не може да се приеме, че съставлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Вторият поставен от касатора въпрос, а именно до кой момент се начислява възнаградителна лихва, е свързан с поддържаната от него теза, че след падежа на главницата не дължи лихва. Въпросът не може да се приеме за обуславящ, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Апелативният съд е приел, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва не е нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави, тя е в размер на 7% годишно и е в съответствие със свободата на договаряне / чл. 9 ЗЗД/. Въззивният съд е приел, че размерът й не надвишава тройния размер на законната лихва, но не е обсъждал нейната дължимост до падежа на главницата и след настъпването на същия. Предвид горното не е налице общият критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но въпросът не удовлетворява и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Приетото от въззивния съд, че съобразно договорната автономия по чл. 9 от ЗЗД страните са уговорили в чл. 4, ал.1 от договора, че заемателят дължи лихва до връщането на заетата сума, не е в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният акт е постановен в съответствие с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 453/03.08.2016 г. по гр. д. № 1742/2015 г. на ІV г. о. на ВКС и мн. др., в което е прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Апелативният съд е приел, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато уговорка е допустима в писмена форма съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 9 от ЗЗД, както и че волята на страните е меродавна, но с оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че те следва да са критерий дали съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Отчел е, че добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях, и че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слабите участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. С конкретни и фактически доводи относно размера на законната лихва за процесния период, въззивният съд е приел, че уговорената 7% годишна възнаградителна лихва не противоречи на закона и добрите нрави и горното не е в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Не се установява твърдяното от касатора разрешаване на въпроса в противоречие с единственото посочено от него и приложено решение №111/27.10.2009г. по т. д.№ 296/2009г., 1 т. о. на ВКС, в което е даден отговор на друг въпрос - за поредността и реда на погасяване по чл. 76 от ЗЗД на главница и лихва при извършено частично плащане. В същото се посочва единствено, че договорната лихва представлява възнаграждение за ползването на паричната сума, има характер на граждански плодове, и се дължи и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа, но не и че страните не могат да уговорят дължимост на лихви до връщане на дадената в заем сума. Извън предмета на спора е дали е възможно кумулиране на тази уговорка за възнаградителна лихва с друг вид лихва / законна лихва за същия период/ или неустойка за забава за същия период, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и е присъдена само уговорената възнаградителна лихва, т. е. не е налице кумулиране на две обезщетения за забава, за да е налице противоречие с Тълкувателно решение №3/2017г. от 27.03.2019г. на ОСТГК, което касае хипотезата на възнаградителна лихва при предсрочна изискуемост по договор за кредит.
Третият поставен въпрос относно тълкуването на договора, съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и мн. др., критериите за тълкуване на договорите са законово установени и следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о. и други, при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. В решение № 81/07.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 на І т. о. и решение № 89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008г. на ІІ т. о., се посочва, че съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. Въззивният съд е направил подробен анализ на сключените между страните договори и споразумението от 03.08.2009г., като не може да се възприеме необоснованата теза на касатора, че не е обсъдил всички клаузи в тяхната взаимна връзка и зависимост. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че апелативният съд е тълкувал неправилно уговореното между страните, че лихва се дължи до връщане на сумата в противоречие с определения от тях падеж на главницата, тъй като уговорката в чл. 4, ал.1 е лихвата да се дължи до връщане на сумата. По отношение на уговорките по споразумението и във връзка с възражението за прихващане, заявено от ответника, също не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с практиката на ВКС, тълкувайки клаузите на съглашенията между страните. Апелативният съд е приел, че купувачите на дружествените дялове на „М.“ са реализирали изрично уговорената в чл. 4, ал. 3 от споразумението възможност за отбив от цената след установяване финансовото състояние на дружеството и че извод за горното следва от чл. 3 на сключените договори за прехвърляне на дружествените дялове, с нотариална заверка на подписите на страните, с изрично отбелязване, че те нямат неуредени претенции. С оглед гореизложеното не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Изложените от касатора оплаквания за нарушения при издаване на заповедта за изпълнение и изводите на съда относно липсата на качеството му на потребител, във връзка с които не е поставил въпроси, са свързани с правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.
С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касация. Разноски на касатора не се следват. Ответникът е заявил претенция за разноски за адвокатско възнаграждение, като е представил с отговора договор за правна защита и съдействие от 17.04.2024г., в който е отразено, че уговореното възнаграждение в размер на 5000 лв. е заплатено, т. е. същият има характер на разписка, удостоверяваща разходването на сумата. Предвид горното на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдена сумата от 5000 лв. - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №457/21.12.2023г., постановено по в. т.д. №660/2023г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, М. И. Д., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица], офис 8а – адв. К. Л., да заплати на „РИСК ТРАНСФЕР“ ООД, ЕИК[ЕИК], с адрес – [населено място], пл.“М.“ №1 ет.18, сумата от 5 000 лв. / пет хиляди лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.